Стивън Кинг
Институтът (163)

7.

Тим подаде на Уенди пистолета и посочи към двамата затворници. Тя кимна. След като застана пред тях да ги пази, Тим отведе момчето настрани. Застанаха до оградата в сянката на една от магнолиите.

— Люк, няма да се получи. Ако отидем там, микробусът може и да ни чака на летището, но ако този Институт е такъв, какъвто твърдиш, ще ни устроят засада и ще ни убият на място. Ще убият и приятелите ти, и другите деца. Така ще остане само Уенди и тя ще направи всичко по силите си, но ще минат дни, докато някой отиде там — знам как действа полицията, когато възникне нещо извън стандартните процедури. Дори да намерят мястото, то ще е опразнено, с изключение на труповете. Но може и тях да са разчистили. Казваш, че имат система за елиминиране на… — Тим не знаеше как точно да се изрази. — На изцедените деца.

— Наясно съм с всичко това — каза Люк. — Не става въпрос за нас, а за тях. За децата. Просто искам да спечеля време. Там става нещо. И не само там.

— Не разбирам.

— Вече съм по-силен — обясни Люк. — А се намираме на повече от две хиляди километра от Института. Аз съм част от групата деца там, но вече не са само те. Ако беше така, нямаше да успея да изблъскам пистолета на онзи тип с мисълта си. Преди бях способен най-много да бутна празен поднос за пица, помниш ли?

— Люк, не разбирам…

Люк се съсредоточи. За миг в съзнанието му изникна образът на звънящия телефон в коридора у дома и той разбра, че ако някой го вдигне, ще чуе въпроса: „Чувате ли ме?“. След това образът беше заменен от цветните точки и слабо бръмчене. Точките бяха бледи, а не ярки, което беше добре. Искаше да покаже на Тим, но не да го нарани… а щеше да е много лесно да го нарани.

Тим залитна напред към мрежестата ограда, сякаш бутнат от невидими ръце, и вдигна длани тъкмо навреме, за да не си удари лицето.

— Тим? — провикна се Уенди.

— Добре съм. Не ги изпускай от поглед, Уенди. — Той погледна Люк. — Ти ли го направи?

— Не дойде от мен, а чрез мен — отговори Люк. Защото сега имаха време (поне малко) и тъй като му стана любопитно, попита: — Какво беше усещането?

— Като силен порив на вятъра.

— Разбира се, че е силен. Защото заедно сме по-силни. Така казва Ейвъри.

— Той е малкото момче.

— Да. Дете с толкова силна дарба не са имали от дълго време. Може би от години. Не знам точно какво се е случило, но предполагам, че са го натопили във водния резервоар — защото да стигнеш на прага на смъртта усилва Светлините на Щази — само че без ограничаващите инжекции.

— Не разбирам.

Люк като че ли не го чу.

— Обзалагам се, че са го натопили за наказание, защото ми помогна да избягам. — Той кимна към микробуса. — Госпожа Сигсби може да знае. Възможно е дори идеята да е била нейна. Във всеки случай постъпката им се е обърнала срещу тях. Така трябва да е станало, защото децата са се разбунтували. Обитателите на Отделение A притежават истинската сила. Ейвъри я е отключил.

— Но не са достатъчно силни, за да се измъкнат от капана.

— Засега — каза Люк. — Но мисля, че ще успеят.

— Защо? Как?

— Накара ме да се замисля, когато каза, че госпожа Сигсби и Стакхаус несъмнено имат свои началници. Трябваше сам да се досетя, но не ми беше хрумвало. Вероятно защото родителите и учителите са единствените началници, които имат децата. Щом има и други началници, защо да няма и други Институти?

На паркинга влезе кола, подмина ги и изчезна с примигване на червени стопове. След като колата си замина, Люк продължи:

— Може би Институтът в Мейн е единственият в Америка, но може да има такъв и на Западното крайбрежие. Сещаш се, по един в двата края на страната. Но може да има и във Великобритания… и в Русия… Индия… Китай… Германия… Корея. Логично е, като се замислиш.

— Надпревара на мисълта вместо надпревара във въоръжаването. Това ли искаш да кажеш?

— Струва ми се, че не е надпревара. Мисля, че всички Институти работят заедно. Не съм абсолютно сигурен, но ми се струва, че е така. Имат обща цел. Добра в известен смисъл — убиват деца, за да попречат на човечеството да се самоунищожи. Размяна. Бог знае откога вършат това, но до момента никога не е имало бунт. Ейвъри и другите ми приятели го започнаха, но може да се разрасне. Може би вече се разраства.

Тим Джеймисън не беше историк, нито социолог, но следеше новините и реши, че Люк може да е прав. Бунтът — или революцията, за да използва не толкова презрителен термин — приличаше на вирус, особено в Информационната ера. Наистина можеше да плъзне навсякъде.

— Силата, която притежава всеки от нас — причината да ни отвличат и да ни водят в Института — е съвсем малка. Но ако се обединим, ставаме по-силни. Особено децата от Отделение A. С унищожаването на умовете им им остава единствено силата. Но ако има други Институти, ако знаят какво се случва в нашия и ако всички те се обединят…

Люк поклати глава. Отново си мислеше за телефона в коридора, само че вече нараснал до огромни размери.

— Ако това се случи, ще е нещо голямо, много голямо. Затова ни е нужно време. Щом Стакхаус ме мисли за идиот, който в желанието да спаси приятелите си би сключил неизгодна сделка, още по-добре.

Тим все още усещаше призрачния порив на вятъра, който го беше блъснал в оградата.

— Май не отиваме там, за да ги спасим, а?

Люк го погледна сериозно. С мръсното си насинено лице и превързаното си ухо приличаше на най-безобидното дете на света. Но после се усмихна и за миг изобщо не изглеждаше безобиден.

— Не. Отиваме, за да съберем каквото е останало.