Стивън Кинг
Институтът (117)

3.

Братята Бийман, двама едри тийнейджъри от квартала с фургоните южно от града, се появиха в дванайсет и петнайсет, по време на обичайната обедна почивка на Тим. В този час почти целият персонал на „Ремонт и продажба на машини Фроми“ вече стоеше навън върху напукания асфалт пред гарата. Ако зависеше от Тим, той щеше да ги уволни на мига, но те бяха роднини на господин Джаксън по някаква оплетена южняшка линия, затова нямаше как да стане. А и имаше нужда от тях.

Дел Бийман паркира големия камион на заден ход пред вратата на вагона „Селскостопанска продукция от Каролина“ в дванайсет и половина и започнаха да товарят щайги с марули, домати, краставици и тиквички. Хектор и помощникът му, които не се интересуваха от зеленчуците, а само да се разкарат колкото може по-бързо от Южна Каролина, също помогнаха. Норб Холистър стоеше на сянка под навеса на депото и ги наблюдаваше съсредоточено, но не помагаше по никакъв начин. Присъствието му озадачи Тим — досега той не беше проявявал интерес към пристигащите и заминаващи влакове — но беше прекалено зает, за да се замисли сериозно по въпроса.

Стар форд комби спря на малкия паркинг пред гарата в един без десет тъкмо когато Тим караше последните щайги към ремаркето на камиона, който щеше да ги достави до „Супермаркет Дюпрей“… при условие че Фил Бийман ги закараше успешно дотам. Разстоянието беше едва около километър, но тази сутрин говорът на Фил беше провлачен, а очите му — червени като на животинче, бягащо да се спаси от горски пожар. Не беше нужно да си Шерлок Холмс, за да заключиш, че е пушил весели цигарки. Брат му също.

Доктор Роупър слезе от колата. Тим му помаха и посочи към склада, в който се намираше кабинетът апартамент на господин Джаксън. Роупър му помаха в отговор и тръгна нататък. Той беше от старата школа, почти карикатура: от онези доктори, които продължаваха да оцеляват в селски райони с бедно население, в които най-близката болница се намира на седемдесет-осемдесет километра, на здравната реформа на Обама се гледаше като на либерално кощунство, а пазаруването в „Уолмарт“ се смяташе за тържествен случай. Беше над шейсетте, с наднормено тегло и закоравял баптист, който освен слушалка носеше и Библия в черната лекарска чанта, предавана от баща на син в продължение на три поколения.

— Какво му е на хлапето? — попита помощник-машинистът и избърса челото си с носна кърпа.

— Не знам — отговори Тим, — но смятам да разбера. Тръгвайте да подкарате влака, момчета. Освен ако не искаш да ми оставиш един от онези лексуси, Хектор. Сам ще си го разтоваря.

— Chupa mi polla — рече му Хектор, след това му стисна ръка и се запъти към локомотива с надеждата, че ще успее да навакса закъснението между Дюпрей и Брънзуик.