Стивън Кинг
Институтът (128)

14.

Докато бутаха Ейвъри в инвалидната количка — мокър до кости и разтреперан — по тунела между Предната и Задната половина, самолетът „Чалънджър“ на Института (с надписи 940FN на опашката и ХАРТИЕНА ПРОМИШЛЕНОСТ МЕЙН на корпуса) излиташе от Ери, Пенсилвания, с пълен боен екип на борда. Докато самолетът набра височина и се отправи към малкото градче Алколу, Тим Джеймисън и Уенди Гъликсън заведоха Люк Елис до Шерифското управление на окръг Феърли.

Различни колелца, задвижващи една и съща машина.

— Това е Люк Елис — каза Тим. — Люк, запознай се с полицай Фарадей и полицай Уиклоу.

— Приятно ми е — каза Люк без особен ентусиазъм.

Бил Уиклоу огледа насиненото лице и бинтованото ухо на момчето.

— Онзи, с когото се сби, как изглежда?

— Дълга история — обади се Уенди преди Люк да успее да отговори. — Къде е шериф Джон?

— В Дънинг — отвърна Бил. — Майка му е в старческия дом там. Има… сещаш се. — Той се почука по слепоочието. — Каза, че ще се върне към пет, освен ако умът й не е бистър днес. Тогава щял да остане да вечеря с нея. — Погледна Люк, момчето с раните и мръсните дрехи, на чието чело сякаш пишеше ИЗБЯГАЛ ОТ КЪЩИ. — Спешно ли е?

— Добър въпрос — отбеляза Тим. — Таг, намери ли информацията, която поиска Уенди?

— Да — каза полицай Фарадей. — Може да влезем в кабинета на шерифа, за да ти кажа.

— Не е необходимо — каза Тим. — Мисля, че Люк знае всичко, което ще ми кажеш.

— Сигурен ли си?

Тим погледна Уенди, която кимна, а после Люк, който сви рамене.

— Да.

— Добре. Родителите на това момче, Хърбърт и Айлин Елис, са били убити в дома си преди два месеца. Застреляни в спалнята си.

Люк изпита усещането, че душата му напуска тялото. Точките не се върнаха, но точно така се чувстваше, когато се появяваха. Той направи две крачки към въртящия се стол на диспечера и се стовари на него. Столът се търкулна назад и щеше да го изхвърли, ако не се беше блъснал в стената.

— Добре ли си, Люк? — попита Уенди.

— Не. Да. В рамките на нормалното. Задниците в Института — доктор Хендрикс, госпожа Сигсби и възпитателите — ми казаха, че нашите са добре, че нищо им няма, но си знаех, че са мъртви, още преди да го прочета на компютъра. Знаех си, но въпреки това… е ужасно.

— Нима си имал компютър на онова място? — учуди се Уенди.

— Да. На него можех да играя игри, предимно за това го използвах, и да гледам видеоклипове в YouTube. Все за подобни безсмислици. Уж бяха блокирали новинарските сайтове, но аз намерих задна вратичка. Очаквах, че следят какви страници отварям и ще ме хванат, но те просто… явно ги мързеше. Свалили бяха гарда. В противен случай нямаше да успея да избягам.

— За какво говори той, по дяволите? — попита полицай Уиклоу.

Тим поклати глава. Продължаваше да гледа Таг.

— Но не получи информацията от полицията в Минеаполис, нали?

— Не. Но не защото ти ми заръча така. Шериф Джон ще реши с кого да се свърже и кога. Тук йерархията е такава. Но в Гугъл имаше предостатъчно информация. — Той хвърли на Люк поглед, сякаш момчето беше закоравял престъпник. — Включен е в базата данни на Националния център за изчезнали и експлоатирани деца, а има и цял куп статии за него във вестник „Стар Трибюн“ в Минеаполис и вестник „Пайъниър Прес“ в Сейнт Пол. Според тях бил много умен. Вундеркинд.

— И на мен ми изглежда умен — отбеляза Бил. — Използва много сложни думи.

„Аз съм тук — помисли си Люк. — Не говорете така, сякаш ме няма.“

— От полицията не са съобщавали да е заподозрян — продължи Таг. — Поне нищо подобно не се споменава в статиите, но несъмнено ще искат да го разпитат.

Люк се обади:

— Не се и съмнявам. И първият въпрос, който ще ми зададат, вероятно ще бъде: „Откъде взе пистолета, малкият?“.

— Ти ли ги уби? — Бил зададе въпроса небрежно, сякаш просто да поддържа разговора. — Кажи истината, момче. За твое добро е.

— Не. Обичам родителите си. Хората, които ги убиха, са крадци, дошли да откраднат мен. Не ме отвлякоха, защото изкарах 1580 точки на зрелостния изпит, нито защото мога да решавам сложни уравнения наум, нито защото знам, че Харт Крейн се е самоубил, като е скочил от лодка в Мексиканския залив. Убиха майка ми и баща ми и ме отвлякоха, защото понякога мога да духна свещ само като я гледам или да съборя поднос за пица от масата в пицария „Рокет“. Празен поднос от пица. Пълен не бих могъл да помръдна. — Погледна Тим и Уенди и се засмя. — Не биха ме взели дори в пътуващ цирк.

— Не виждам нищо смешно — каза намръщено Таг.

— И аз — каза Люк. — Но въпреки това понякога се смея. Смеех се много с приятелите си Калиша и Ник, въпреки всичко, което ни причиняваха. Освен това изкарах тежко лято. — Този път не се разсмя, но се усмихна. — И представа си нямате.

— Мисля, че трябва да си починеш — каза Тим. — Таг, има ли някой в килиите?

— Не.

— Добре, нека тогава да…

Люк отстъпи назад разтревожено.

— Не! В никакъв случай.

Тим вдигна ръце.

— Няма да те заключим. Ще оставим вратата отворена.

— Не. Моля ви, недейте. Моля ви, не ме вкарвайте в килия! — Тревогата прерасна в ужас и за пръв път Тим започна да вярва поне малко на момчето. Свръхестествените способности бяха пълна глупост, но като полицай беше виждал тази гледка — очите и поведението на малтретирано дете.

— Добре, а какво ще кажеш за дивана в чакалнята? — Уенди го посочи. — Станал е на бучки, но е сравнително удобен. Подрямвала съм на него.

Дори да беше спала на дивана, Тим никога не я бе виждал да го прави, но детето изпита видимо облекчение.

— Добре, съгласен съм. Господин Джеймисън — Тим — флаш паметта е още у теб, нали?

Тим я извади от джоба на ризата си и му я показа.

— Тук е.

— Добре. — Люк се затътри към дивана. — Иска ми се да провериш онзи господин Холистър. Наистина смятам, че може да ми е чичо.

Таг и Бил погледнаха озадачено Тим, но той само поклати глава.

— От хората, които ме издирват — обясни Люк. — Представят се за мои чичовци. Или може би за братовчеди, или просто за семейни приятели. — Забеляза как Таг и Бил се споглеждат отегчено и отново се усмихна. Усмивката беше уморена, но мила. — Да, знам как звучи.

— Уенди, защо не заведеш двамата полицаи в кабинета на шериф Джон, за да им обясниш какво ни разказа Люк? Аз ще остана тук.

— Разбира се, че ще останеш — каза Таг. — Защото докато шериф Джон не ти даде значка, си оставаш просто градският нощен пазач.

— Ще го имам предвид — отвърна Тим.

— Какво има на флашката? — попита Бил.

— Не знам. Когато шерифът се върне, ще я прегледаме заедно.

Уенди отведе двамата полицаи в кабинета на шериф Ашуърт и затвори вратата. Тим чуваше приглушените им гласове. По това време обикновено спеше, но от много време не се беше чувствал толкова бодър. Може би откакто бе напуснал полицията в Сарасота. Искаше да разбере кое е всъщност това момче, отвъд шантавата история, и къде е било, какво му се е случило.

Наля си кафе от машината в ъгъла. Силно беше, но ставаше за пиене и щеше да си остане така до 22:00, когато обикновено се отбиваше в участъка преди нощната си обиколка. Занесе кафето до бюрото на диспечера и седна на стола. Момчето или беше заспало, или майсторски се преструваше. Нещо го накара да вземе папката с адресите на всички фирми в Дюпрей и да се обади в мотела. Никой не вдигна телефона. Явно Холистър в крайна сметка не се беше прибрал в мизерната си дупка. Което не означаваше нищо, разбира се.

Тим затвори телефона, извади флаш паметта от джоба си и я огледа. И това едва ли означаваше нещо, но както бе отбелязал Таг Фарадей, шериф Ашуърт щеше да реши. Можеха да почакат.

Междувременно момчето щеше да се наспи. Ако наистина бе пътувало чак от Мейн в товарен вагон, имаше нужда от сън.