Стивън Кинг
Институтът (36)

11.

Госпожа Сигсби му напомняше за най-голямата сестра на баща му. Също като леля Рода, тази жена беше кльощава, с едва загатнат бюст и ханш. Само дето около устата на леля Рода имаше бръчици от смях, а очите й излъчваха топлина. Тя раздаваше щедро прегръдки. Люк си помисли, че няма да получи прегръдка от жената с лилав костюм и обувки на висок ток в същия цвят, която стоеше права до бюрото. Дори да се усмихваше понякога, усмивките й сигурно бяха фалшиви като банкноти от три долара. В очите на госпожа Сигсби се четеше единствено внимателна преценка и нищо друго. Абсолютно нищо.

— Благодаря, Хадад, аз поемам оттук.

Санитарят — Люк предположи, че това е длъжността на Хадад — кимна почтително и излезе от кабинета.

— Да започнем с нещо очевидно — каза тя. — Сега сме сами. Прекарвам десетина минути насаме с всички новодошли малко след пристигането им. Някои, дезориентирани и разгневени, са се опитвали да ме нападат. Не им се сърдя. И защо да го правя? Най-големите ни питомци са на шестнайсет години, а средната възраст е единайсет години и шест месеца. С други думи, деца, а децата рядко умеят да контролират импулсивните си реакции. Според мен подобно агресивно поведение може да служи за урок… и аз давам тези уроци. Ще трябва ли да давам уроци и на теб, Люк?

— Не и по този въпрос — отвърна Люк. Запита се дали Ники е от онези, които са правили опити да посегнат на тази стегната дребна жена. По-късно щеше да го попита.

— Добре. Заповядай, седни.

Люк седна на стола пред бюрото и се приведе напред, стиснал ръце между коленете си. Госпожа Сигсби се настани срещу него и му хвърли поглед на училищна директорка, която не търпи глупости. Която би се отнесла безкомпромисно към въпросните глупости. Люк не се беше сблъсквал с безмилостни възрастни, но в момента май се намираше лице в лице с един от тях. Тази мисъл го уплаши и първият му порив беше да я отхвърли като нелепа. Пропъди я. По-добре да вярва, че досега е живял твърде изолирано. По-добре — по-безопасно — беше да вярва, че госпожа Сигсби е такава, за каквато я мисли, докато тя не го опровергаеше с поведението си. Намираше се в крайно неприятна ситуация — в това поне нямаше съмнение. Най-сериозната грешка, която можеше да допусне, бе да се самозалъгва.

— Вече си намери приятели, Люк. Чудесно начало. Ще срещнеш и други по време на престоя си в Предната половина. Двама от тях, момчето Ейвъри Диксън и момичето Хелън Симс, пристигнаха преди малко. В момента спят, но скоро ще се запознаеш с тях, с Хелън може би дори преди да угасим лампите в десет. Ейвъри сигурно ще спи до сутринта. Той е още малък и несъмнено ще е много разстроен, когато се събуди. Надявам се да го вземеш под крилото си, както съм сигурна, че ще направят Калиша, Айрис и Джордж. Може би дори Ник, макар че никога не се знае как ще реагира той. Дори самият Ник едва ли знае. Ако помогнеш на Ейвъри да привикне към новата обстановка, ще спечелиш жетони. Както вече си разбрал, те са основната разменна монета тук в Института. От теб зависи, но аз ще те наблюдавам.

„Знам — помисли си Люк. — И ще ме подслушвате. Освен на няколкото места, където не можете да ни чуете. Ако приемем, че Морийн е права за тях.“

— Приятелите ти вече са ти разказали някои неща, едни верни, други напълно неверни. Онова, което ще ти кажа сега, е абсолютно вярно, затова слушай внимателно. — Тя се приведе напред с длани, поставени плътно върху бюрото, и очи, вперени съсредоточено в него. — Отвори ли уши, Люк? Защото, както се казва, няма да предъвквам едно и също два пъти.

— Да.

— Какво „да“? — сопна се тя, макар изражението й да остана напълно спокойно.

— Отворих уши. Слушам внимателно.

— Отлично. Ще прекараш известно време в Предната половина. Този период може да трае десет дни, две седмици или цял месец, макар че много малко от новобранците остават толкова дълго.

— Новобранци? Нима искате да кажете, че съм мобилизиран?

Госпожа Сигсби кимна отсечено.

— Точно това казвам. Води се война и ти си призован да се сражаваш за страната си.

— Защо? Тъй като от време на време премествам някоя чаша или книга, без да я докосвам? Това е глу…

— Затваряй си устата!

Почти толкова шокиран, колкото от неочаквания шамар на Тони, Люк млъкна.

— Когато аз говоря, ти ще слушаш. Не ме прекъсвай. Ясно ли е?

Люк не беше сигурен, че ще успее да издума и дума, затова само кимна.

— Не става въпрос за въоръжена борба, а за битка на умове, и ако загубим, последиците ще бъдат ужасяващи. Неописуеми. Може да си само на дванайсет години, но се сражаваш в тайна война. Същото важи за Калиша и останалите. Нрави ли ти се това? Не, разбира се. Мобилизираните все са недоволни и понякога трябва да получат урок какви са последиците от неподчинението. Мисля, че ти вече получи един такъв урок. Ако си толкова умен, колкото твърдят документите, едва ли ще се нуждаеш от втори. Но ако се наложи, ще го получиш. Това тук не е домът ти. Не е училището ти. Няма просто да получиш допълнителни домакински задачи, да те изпратят при директора или да те задържат след часовете, а ще бъдеш наказан. Ясно ли е?

— Да. — Жетони за добрите момченца и момиченца и шамари за лошите. Или нещо още по-страшно. Мисълта беше простичка, но смразяваща.

— Ще ти бият инжекции. Ще бъдеш подлаган на изследвания и тестове. Физическото и умственото ти състояние ще бъдат наблюдавани. В крайна сметка ще бъдеш преместен в така наречената Задна половина и там ще ти бъдат възложени задачи за изпълнение. Престоят ти в Задната половина може да продължи до шест месеца, но средната продължителност на активна служба е само шест седмици. След това спомените ти ще бъдат изтрити и ще бъдеш върнат вкъщи при родителите си.

— Те живи ли са? Родителите ми живи ли са?

Госпожа Сигсби се разсмя изненадващо весело.

— Разбира се, че са живи. Ние не сме убийци, Люк.

— В такъв случай искам да говоря с тях. Позволете ми да говоря с тях и ще направя всичко, което кажете. — Изрече думите преди да осъзнае колко прибързано обещание е дал.

— Не, Люк. Явно още не сме се разбрали напълно. — Тя се облегна назад и отново постави длани върху бюрото. — Не водим преговори. Ти ще изпълняваш всички нареждания. Повярвай ми, че така стоят нещата, и ще си спестиш много болка. По време на престоя си в Института няма да имаш никакъв контакт с външния свят, включително с родителите си. Ще се подчиняваш на всички заповеди. Ще спазваш правилата. Все пак ще видиш, че с малки изключения задачите не са тежки, а правилата не са затормозяващи. Времето ти тук ще мине бързо, а когато си тръгнеш и един хубав ден се събудиш в стаята си у дома, няма да помниш нищо. Тъжното — поне според мен — е, че няма да помниш и оказаната ти чест да служиш на родината.

— Не разбирам как е възможно. — Люк говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея, както когато нещо — задача по физика, картина на Мане, краткосрочните и дългосрочните последици от задлъжняването — погълнеше напълно вниманието му. — Толкова много хора ме познават. В училище… колегите на родителите ми… приятелите ми… не можете да изтриете спомените на всички тях.

Госпожа Сигсби не се разсмя, но се усмихна.

— Ще се изненадаш какво можем. Разговорът ни приключи. — Тя стана, заобиколи бюрото и му подаде ръка. — Приятно ми беше да се запознаем.

Люк също стана, но не стисна подадената му ръка.

— Стисни ми ръката, Люк.

Частица от него искаше да се подчини, старите навици трудно се забравяха, но той решително не помръдна ръка.

— Стисни я или лошо ти се пише. Няма да повтарям.

Люк видя, че госпожа Сигсби говори съвсем сериозно, затова й стисна ръката. Тя задържа неговата. Макар да не я стисна силно, си личеше, че е силна. Очите й го приковаха.

— До нови срещи, както гласи един друг израз, но да се надяваме, че това ще е единственото ти посещение в кабинета ми. Ако отново бъдеш повикан тук, разговорът ни няма да е толкова приятен. Разбра ли?

— Да.

— Добре. Знам, че в момента положението ти се струва безнадеждно, но ако слушаш, всичко ще е наред. Повярвай ми. А сега върви.

Люк излезе, отново с усещането, че сънува или че, като Алиса, е паднал в заешката дупка. Докато го чакаше, Хадад си бъбреше със секретарката или асистентката на госпожа Сигсби, или каквато там й беше длъжността.

— Сега ще те върна в стаята ти. Не се отдалечавай от мен. Да не си посмял да бягаш.

Излязоха и поеха към общежитието, но Люк спря, защото му се зави свят.

— Почакай — каза той. — Спри за малко.

Наведе се и обгърна колене с ръце. За миг пред погледа му изплуваха пъстри светлинки.

— Ще припадаш ли? — попита Хадад. — Как мислиш?

— Не — отвърна Люк. — Но нека изчакаме минутка.

— Добре. Биха ти инжекция, нали?

— Да.

Хадад кимна.

— На някои деца така им действа. Забавена реакция.

Люк очакваше да го попита дали вижда точки или петна, но Хадад просто го чакаше, като си подсвиркваше и махаше с ръка, за да пропъди насекомите.

Люк си спомни студените сиви очи на госпожа Сигсби и твърдия й отказ да му обясни как място като Института може да съществува без някаква форма на… кой беше правилният термин? Държавна протекция? Сякаш го предизвикваше сам да се досети.

„Ако слушаш, всичко ще е наред. Повярвай ми.“

Люк беше само на дванайсет и съзнаваше, че житейският му опит е ограничен, но беше сигурен в едно: когато някой ти каже „повярвай ми“, обикновено лъже, та дрънка.

— Мина ли ти? Готов ли си да тръгваш, синко?

— Да. — Люк се изправи. — Но не съм ти син.

Хадад се ухили; в устата му проблесна златен зъб.

— За момента си. Ти си син на Института, Люк. По-добре се успокой и свиквай с тази мисъл.