Стивън Кинг
Институтът (105)

16.

Разрешиха на обитателите на Института да излязат от стаите си за вечеря. Като цяло, всички се хранеха мълчаливо. Няколко възпитатели и техници кръжаха из столовата като акули. Личеше си, че са напрегнати и са готови да ударят или пуснат ток с палките на всеки, който си отвори устата. И все пак в тази тишина, тайничко като фон, се усещаше едно нервно въодушевление, толкова силно, че Фрида Браун се чувстваше леко пияна. Някой беше избягал. Всички деца се радваха, но не смееха да го покажат. Фрида радваше ли се? Не беше сигурна. Отчасти да, но…

Ейвъри седеше до нея и заравяше двата си кренвирша в боба, след което ги изравяше. Погребваше ги и ги ексхумираше. Фрида не беше умна като Люк Елис, но беше достатъчно умна, за да знае какво означава думата ексхумирам. Не знаеше обаче какво ще стане, ако Люк разкаже на някой какво се случва в Института и той му повярва. По-точно, какво ще се случи с тях. Дали щяха да ги освободят? Да ги изпратят у дома при родителите им? Сигурна беше, че на децата им се иска да вярват в това — на което се дължеше и тайното въодушевление — но тя се съмняваше. Беше само на четиринайсет години, но вече беше закоравял циник. Рисуваните й герои се усмихваха, но тя рядко го правеше. Освен това знаеше нещо, което другите не знаеха. Привикали бяха Ейвъри в кабинета на госпожа Сигсби и там несъмнено беше изпял всичко.

Което означаваше, че Люк няма да се измъкне.

— Ще си ядеш ли манджата, или само ще я побутваш?

Ейвъри бутна чинията си и стана. Откакто се бе върнал от кабинета на госпожа Сигсби изглеждаше така, сякаш е видял призрак.

— В менюто пише, че за десерт има ябълков пай и шоколадов пудинг — каза Фрида. — А тук не е като вкъщи, поне в моя дом, където трябва да си изядеш всичко, за да получиш десерт.

— Не съм гладен — отвърна Ейвъри и излезе от столовата.

Но два часа по-късно, след като пратиха децата обратно по стаите (имаше забрана за ходене в салона и столовата тази вечер, а вратата към площадката беше заключена), той се дотътри в стаята на Фрида по пижама, каза, че е гладен, и я попита дали има жетони.

— Шегуваш ли се? Та аз едва пристигнах. — Всъщност имаше три жетона, но нямаше да ги даде на Ейвъри. Харесваше го, но не чак толкова.

— О, добре.

— Връщай се в леглото. Няма да усещаш глад, докато спиш, а когато се събудиш, ще е станало време за закуска.

— Може ли да спя при теб, Фрида? Защото Люк го няма.

— Трябва да си вървиш в стаята. Ще ни вкараш в беля.

— Не искам да спя сам. Те ми пуснаха електрошок. Много болеше. Ами ако дойдат и през нощта? Може да го направят, ако разберат…

— Какво?

— Нищо.

Фрида се замисли. Всъщност се замисли за много работи. Голяма мислителка беше Фрида Браун от Спрингфийлд, Мисури.

— Ами… добре. Лягай. Аз ще постоя още малко. По телевизията ще дават едно предаване за животни, което искам да гледам. Знаеш ли, че някои диви животни изяждат малките си?

— Наистина ли? — стъписа се Ейвъри. — Колко тъжно.

Тя го потупа по рамото.

— Но са рядкост.

— А, добре тогава.

— Да. Хайде, лягай в леглото и не говори. Мразя някой да говори, докато гледам телевизия.

Ейвъри легна, а Фрида пусна предаването за животни. Алигатор се биеше с лъв. Може и крокодил да беше. Във всеки случай беше интересно. И Ейвъри беше интересен. Защото имаше тайна. Ако телепатията й беше силна колкото неговата, веднага щеше да разбере каква е. Но със способностите, с които разполагаше, знаеше само за съществуването на тайната.

Когато се увери, че е заспал (хъркаше — тихо и любезно като добро момче), Фрида угаси лампата, легна до него и го разтърси.

— Ейвъри.

Той изръмжа и опита да се обърне на другата страна. Тя не му позволи.

— Ейвъри, къде отиде Люк?

— Прекайл — промърмори той.

Фрида нямаше представа какво е Прекайл, а и не я интересуваше, защото това не беше истината.

— Хайде, къде отиде? На никого няма да кажа.

— По червените стълби — отвърна Ейвъри в просъница. Сигурно си мислеше, че сънува.

— Какви червени стълби?

Той не отговори и когато отново опита да се обърне на другата страна, Фрида не го спря. Защото беше научила онова, което искаше. За разлика от Ейвъри (и Калиша, поне когато й беше ден), Фрида не можеше да чете мисли. Тя имаше силно развита интуиция, която вероятно се основаваше на мисли, а понякога, ако човекът беше необичайно открит (като например малко почти заспало момче), долавяше мимолетни ярки образи.

Остана да лежи по гръб, загледана в тавана на стаята си, замислена.