Стивън Кинг
Институтът (158)

2.

Към двайсет и един часа, точно след като навлязоха в град Бофорт, Люк каза на Тим да намери мотел.

— Но не спирай отпред. Заобиколи го отзад.

На Баундари стрийт имаше мотел от веригата „Еконо Лодж“ с паркинг зад сградата, скрит в сенките на магнолии. Тим спря до оградата и угаси двигателя.

— Тук ще се разделим с вас, полицай Уенди — каза Люк.

— Тим? — попита тя. — Какво иска да каже той?

— Иска да наемеш стая тук и е прав. Ти оставаш, ние продължаваме.

— Върни се, след като си вземеш ключа — заръча й Люк. — И донеси хартия. Имаш ли химикалка?

— Разбира се. Нося си и бележника. — Тя потупа предния джоб на униформения си панталон. — Но…

— Ще ти обясня, доколкото мога, когато се върнеш, но важното е, че ти си нашата застрахователна полица.

Госпожа Сигсби се обърна към Тим за пръв път, откакто бяха спрели пред фризьорския салон.

— След всичко преживяно момчето се е побъркало, а ти си луд да се вслушваш в идеите му. Най-добре за вас тримата ще е да оставите мен и доктор Еванс тук и да бягате.

— Което би означавало да оставя приятелите си да умрат — каза Люк.

Госпожа Сигсби се усмихна.

— Замисли се, Люк. Какво са направили те за теб?

— Не бихте ме разбрали. Умът ви не може да го побере.

— Върви, Уенди — каза Тим, хвана я за ръката и я стисна лекичко. — Наеми стая и се върни.

Тя му хвърли несигурен поглед, но му подаде пистолета си, слезе от микробуса и тръгна към рецепцията.

Доктор Еванс се обади:

— Държа да подчертая, че съм тук против…

— Против волята си, да — прекъсна го Тим. — Схванахме. А сега млъквай.

— Може ли да слезем? — попита Люк. — Искам да говоря с теб без… — Той кимна към госпожа Сигсби.

— Разбира се. — Тим отвори страничната и задната врата, после се облегна на оградата, която разделяше мотела от затворения автосалон в съседство. Люк отиде при него. От мястото си Тим виждаше и двамата им неохотни спътници и можеше да им попречи, ако някой от тях опиташе да избяга. Смяташе обаче, че това е малко вероятно, като се имаше предвид, че бяха ранени.

— Какво има? — попита той.

— Играеш ли шах?

— Знам правилата, но не ме бива много.

— А мен ме бива — каза тихо Люк. — И в момента играя с него. Със Стакхаус. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— Опитвам се да мисля с три хода напред и как да противодействам на неговите бъдещи ходове.

Тим кимна.

— В шаха времето не е фактор, освен ако не става въпрос за ускорен шах, а партията, която играем в момента, е такава. Ние трябва да стигнем до летището, където чака самолетът. После да стигнем до мястото, близо до Преск Айл, където е хангарът. От там — до Института. Не виждам как бихме успели преди два през нощта. Съгласен ли си?

Тим направи изчисленията наум и кимна.

— Може би малко по-късно, но да речем, че стигнем към два.

— Това дава на приятелите ми пет часа да направят нещо, за да се спасят, но също така дава на Стакхаус пет часа да размисли и да промени решението си. Да задуши децата с газ и да избяга. Казах му, че снимката му ще бъде разлепена по всички летища, и той май ми повярва, защото несъмнено някъде онлайн има негови снимки. Много от служителите в Института са бивши военни. Вероятно и той е сред тях.

— Може дори да има негова снимка на телефона на злата пчела майка — предположи Тим.

Люк кимна, макар да се съмняваше, че госпожа Сигсби е от хората, които щракат снимки с телефона си.

— Но може да реши да прекоси границата с Канада пеша. Сигурен съм, че това е поне един от възможните маршрути за бягство, които си е подготвил — по изоставен горски път или покрай някой поток. Точно тези негови възможни ходове трябва да имам предвид. Само че…

— Какво?

Люк прокара длан нагоре по едната си буза, неочаквано зрял жест на възрастен, който е предпазлив и се колебае.

— Искам да чуя твоето мнение. Разсъжденията ми ми се струват логични, но аз все пак съм дете. Не съм сигурен. Ти си голям и си от добрите.

Тим се трогна от тези думи. Погледна към ъгъла, но Уенди явно още не беше излязла.

— Кажи ми какво те притеснява.

— Това, че го съсипах. Съсипах целия му свят. Мисля, че може да остане, та дори само за да ме убие. Ще използва приятелите ми като примамка, за да отида при него. Логично ли ти звучи? Кажи ми истината.

— Да, логично е — отвърна Тим. — Няма как да сме сигурни, но отмъщението е силен мотив, а този Стакхаус няма да е първият, забравил личните си приоритети, за да си отмъсти. Сещам се и за друга причина да реши да изчака там.

— Каква? — Люк се взираше разтревожено в него. Иззад ъгъла на сградата Уенди Гъликсън се появи с карта за достъп до мотелската стая в ръка.

Тим кимна към отворената предна врата на микробуса, после приведе глава към Люк.

— Сигсби е шефката, нали? Стакхаус е само нейна пионка.

— Да.

— Тогава — поусмихна се Тим, — кой е нейният шеф? Замислял ли си се за това?

Люк ококори очи и зяпна. Схвана мисълта на Тим. И се усмихна.