Стивън Кинг
Институтът (192)

4.

След две седмици дойде ред на Калиша да тръгне, но не към автогарата в Брънзуик, а към автогарата в Грийнвил. Щеше да пристигне в Чикаго на следващия ден и да се обади на сестра си в Хюстън от Военноморския кей. Уенди й беше подарила малка дамска чантичка от мъниста. В нея имаше седемдесет долара и фонокарта. Имаше и ключ, същия като онзи в гуменката на Ники. Парите и фонокартата можеха да откраднат, но ключа — в никакъв случай.

Тя прегърна силно Тим.

— Една прегръдка не е достатъчна благодарност за онова, което направи, но не разполагам с нищо друго.

— Напротив, достатъчна е — каза Тим.

— Надявам се светът да не свърши заради нас.

— Ще ти го кажа за последно, Ша. Дори някой да натисне голямото червено копче, няма да си ти.

Тя се усмихна вяло.

— Когато бяхме заедно накрая, разполагахме с най-голямото от всички червени копчета. И беше приятно да го натиснем. Това не ми дава мира. Колко приятно беше усещането.

— Но всичко това приключи.

— Да. Всичко приключва и се радвам. Никой не бива да притежава толкова голяма сила, особено деца.

Тим смяташе, че някои от хората, които имат възможност да натиснат голямото червено копче, наистина са деца, по ум, макар и не физически, но не го каза. Калиша беше изправена пред неизвестно и несигурно бъдеще, а това беше достатъчно страшно.

Тя се обърна към Люк и бръкна в новата си чанта.

— Имам нещо за теб. Било е в джоба ми, когато избягахме от Института, без да зная. Искам да ти го подаря.

Подаде му смачкана кутия цигари. На картинката отпред каубой въртеше ласо. Над него беше изписана марката ЗАХАРНИ ЦИГАРИ РАУНДЪП. Под картинката пишеше ПУШЕТЕ СЪЩО КАТО ТАТКО!

— Останали са само няколко. Посмачкани са и сигурно са поизсъхнали, но…

Люк се разплака. Този път Калиша го прегърна.

— Недей, миличък — каза тя. — Моля те, недей да плачеш. Сърцето ми ли искаш да разбиеш?