Стивън Кинг
Институтът (171)

15.

Три часът. Бръмченето се усилваше.

— Спри. Завий тук. — Люк сочеше към черен път, който едва се виждаше, скрит от огромни стари борове.

— По този път ли избяга? — попита Тим.

— Боже, не. Така щяха да ме хванат.

— Тогава откъде…

— Тя знае — каза Люк. — И тъй като тя знае, знам и аз.

Тим се обърна към госпожа Сигсби:

— Има ли портал?

— Питай него — изсъска злобно тя.

— Няма портал — отговори Люк. — Само голяма табела с надпис „Експериментална станция на Хартиена промишленост Мейн“ и „Влизането забранено“.

Тим не сдържа усмивката си, щом видя изнервеното изражение на госпожа Сигсби.

— Малкият трябва да стане полицай, не сте ли съгласна, госпожо Сигсби? Никой не би могъл да го излъже за алибито си.

— Трябва да спреш. Ще убиеш и трима ни. Стакхаус няма да се спре пред нищо. — Тя погледна през рамо към Люк. — Можеш да четеш мисли, знаеш, че говоря истината. Кажи му.

Люк мълчеше.

— Колко далеч е този Институт? — попита Тим.

— На петнайсет километра — отвърна госпожа Сигсби. — Може би малко повече. — Явно беше решила, че няма смисъл да си мълчи.

Тим зави. Щом отмина големите дървета (клоните им изчеткаха покрива на автомобила и страните му), установи, че пътят е равен и добре поддържан. Над тях луната, в трета четвърт, се появи в пролуката между боровете и пръстта доби цвят на кост. Тим угаси фаровете и продължи напред.