Стивън Кинг
Институтът (53)

16.

Вечерта, когато влезе в салона, Люк завари Калиша седнала на пода с гръб към един от големите прозорци да гледа навън към площадката. Пиеше на малки глътки от шишенце с алкохол, каквото можеше да се купи от автомата.

— Нима пиеш алкохол? — попита той и седна до нея. На площадката Ейвъри и Хелън бяха на батута и Хелън очевидно го учеше как да прави кълбо напред. Скоро щеше да се стъмни и двамата трябваше да се приберат. Макар никога да не я заключваха, площадката нямаше осветление и това спираше повечето нощни разходки.

— За пръв път ми е. Изхарчих си всичките жетони. Ужасен е на вкус. Искаш ли? — Тя му подаде шишенцето, което съдържаше напитка с названието „Чаен Туист“.

— Не, благодаря. Ша, защо не ми каза, че очният тест е толкова ужасен?

— Наричай ме Калиша. Само ти ми викаш така и ми харесва. — Говореше леко завалено. Изпила беше съвсем малко от алкохолния чай, но вероятно не беше свикнала с алкохола.

— Добре. Калиша. Защо не ми каза?

Тя сви рамене.

— Карат те да гледаш танцуващи цветни светлинки, докато ти се завие малко свят. Кое му е ужасното? — Ужасното прозвуча като ужашното.

— Наистина ли? Само това?

— Да. Защо? На теб какво ти се случи?

— Първо ми биха инжекция и гърлото ми се сви. За момент си помислих, че ще умра.

— Виж ти. И на мен ми биха инжекция преди теста, но нищо не ми стана. При теб наистина е било зле. Съжалявам, Люки.

— Това беше само първата част. Докато гледах светлините, припаднах. Мисля, че получих гърч. — Също така се беше и напикал, но премълча този факт. — Когато се свестих… — Люк замълча, за да се овладее. Нямаше желание да плаче пред това хубаво момиче с хубави кафяви очи и къдрава черна коса. — Когато се събудих, ме биха.

Калиша изправи гръб.

— Какво?

Той кимна.

— После един от докторите… Еванс, знаеш ли го?

— Онзи с мустачките. — Калиша сбърчи нос и отпи от шишенцето.

— Да, точно той. Показа ми някакви карти и искаше да му кажа какво има на тях. От онези карти, които използват при екстрасензорни тестове. На тях ми заприличаха. Ти спомена, че ги използват, помниш ли?

— Да. Мен ме подлагаха на тест с картите десетина пъти. Даже двайсет. Но никога след светлините. След очните просто ме връщаха в стаята ми. — Тя отпи нова малка глътчица. — Сигурно са объркали документите и са помислили, че си ТП вместо ТК.

— И аз така си помислих първоначално и им казах, но те продължиха да ми бият шамари. Все едно си мислеха, че се преструвам.

— Шантава работа. — „Работа“ прозвуча като „лабота“.

— Струва ми се, че стана така, защото не съм от онези, които вие наричате позитивни. Аз съм обикновен. Наричат нас, обикновените, „розови“.

— Да, розови, вярно.

— Подобно нещо случвало ли се е на някой от другите?

— Не съм ги питала. Сигурен ли си, че не искаш да си пийнеш?

Люк взе шишето и отпи глътка, най-вече за да не го изпие Калиша до дъно. По негова преценка вече беше пила достатъчно. Вкусът беше точно толкова гаден, колкото очакваше. Върна й го.

— Няма ли да попиташ какъв е поводът?

— Какъв е?

— Айрис. Отдавам й почит. Тя е като теб, нищо специално, притежава слаби телекинетични способности. Отведоха я преди час. И както би казал Джордж, повече няма да я видим.

Калиша се разплака. Люк я прегърна. Не му хрумна какво друго да направи. Тя не го отблъсна, а облегна глава на рамото му.