Стивън Кинг
Институтът (92)

3.

Стакхаус беше в селото на Института и когато вдигна телефона, звучеше замаян. Госпожа Сигсби предположи, че се е вихрил в „Страна на разбойници“ предишната нощ, вероятно все така с кафяв костюм, но не си направи труда да попита. Просто му каза веднага да дойде в Западното крило. Щял да разбере в коя стая; пред вратата щял да стои чистач.

Хендрикс и Еванс бяха на ниво C и провеждаха тестове. Госпожа Сигсби им нареди да прекъснат заниманията си и да върнат децата в общежитието. И двамата лекари й бяха нужни в Западното крило. Хендрикс, който и в най-добрия случай беше изключително дразнещ, поиска да знае защо. Сигсби му нареди да си затваря устата и да идва моментално.

Стакхаус пристигна пръв. Докторите дойдоха малко след него.

— Джим — обърна се Стакхаус към Еванс, след като огледа банята. — Повдигни я, за да разхлабим въжето.

Еванс обгърна мъртвата жена през кръста — за момент изглеждаше сякаш танцуват — и я повдигна. Стакхаус започна да развързва възела под брадичката й.

— Побързай — подкани го Еванс. — Напълнила е гащите.

— Сигурен съм, че си усещал и по-лоши миризми — отвърна Стакхаус. — Почти го развързах… чакай… готово.

Изхлузи примката от главата на мъртвата (и изруга тихичко, когато едната от ръцете й тупна приятелски на тила му) и я занесе на дюшека. Примката беше оставила тъмнолилава ивица на шията й. Четиримата я огледаха мълчаливо. С ръст метър и деветдесет, Тревър Стакхаус беше висок, но Хендрикс стърчеше с поне десет сантиметра над него. Застанала между тях, госпожа Сигсби приличаше на мъничка фея.

Стакхаус я погледна с повдигнати вежди. Тя го изгледа мълчаливо.

На масата до леглото имаше кафяво шишенце с хапчета. Доктор Хендрикс го вдигна и го разтръска.

— Оксиконтин. Четирийсет милиграма. Не е най-голямата доза, но все пак е доста голяма. На етикета пише, че съдържа деветдесет таблетки, но вътре са останали само три. Предполагам, че няма да правим аутопсия…

„За това си прав“, помисли си Стакхаус.

— … но ако се извърши аутопсия, вероятно ще установим, че е изпила голяма част от тях, преди да надене въжето на врата си.

— И те са щели да са достатъчни, за да я убият — отбеляза доктор Еванс. — Тази жена тежи не повече от четирийсет и пет килограма. Видно е, че ишиасът не е бил основният й проблем, независимо какво твърдеше. Едва ли щеше да може да си изпълнява задълженията още дълго, тъй че…

— Просто е решила да сложи край на мъките си — довърши Хендрикс.

Стакхаус гледаше посланието на стената.

— Адът ви чака — изрече той. — Като се има предвид с какво се занимаваме, някои хора биха сметнали това предположение за напълно основателно.

Макар по принцип да не обичаше вулгарностите, госпожа Сигсби каза:

— Това са глупости, мамка му!

Стакхаус сви рамене. Голото му теме лъщеше на светлината на лампата като полирано.

— Говорех за външни хора, които не знаят какъв е залогът. Няма значение. Всичко е ясно. Жена с неизлечимо заболяване е решила да сложи край на живота си. — Той посочи към стената. — След като е признала вината си. Както и нашата.

Логично звучеше, но на госпожа Сигсби никак не й се нравеше. Последните думи на Алвърсън към света може и да изразяваха чувство за вина, но в тях се долавяше и някакво ликуване.

— Наскоро тя излезе в почивка за една седмица — каза плахо чистачът Фред. Госпожа Сигсби беше забравила, че той още е в стаята. Някой трябваше да го е отпратил вече. Тя трябваше да го е отпратила. — Прибра се у дома във Върмонт. Вероятно оттам е взела хапчетата.

— Благодаря — рече Стакхаус. — Истински Шерлок Холмс си. А сега, нямаш ли подове за метене?

— И да почистиш стъклата на камерите — сопна се Сигсби. — Наредих да бъдат почистени миналата седмица. Няма да моля втори път.

— Да, госпожо.

— И нито думичка за случилото се, господин Кларк.

— Разбира се, госпожо.

— Кремация? — попита Стакхаус, след като чистачът си тръгна.

— Да. Ще накараме двама възпитатели да я пренесат до асансьора, докато децата са на обяд. Който започва — Сигсби си погледна часовника — след по-малко от час.

— Има ли някакъв проблем? — попита Стакхаус. — Освен че децата не бива да научават? Питам, защото по вида ти съдя, че има някакъв проблем.

Госпожа Сигсби премести поглед от думите върху плочките към черното лице на мъртвата жена и изплезения й език. От този последен презрителен жест извърна очи към двамата доктори.

— Ще ви помоля да излезете. Искам да поговоря с господин Стакхаус насаме.

Хендрикс и Еванс се спогледаха и излязоха.