Стивън Кинг
Институтът (114)

25.

Норбърт Холистър, собственик на мизерния мотел, който продължаваше да работи благодарение на месечната му заплата като информатор на Института, използва телефона на гарата, за да се обади на доктор Роупър, но първо използва мобилния си телефон, за да позвъни на номер, който беше получил в малките часове на нощта. Тогава се вбеси, че са го събудили. Сега обаче беше безкрайно доволен.

— Онова момче — каза той. — Тук е.

— Един момент — отвърна Анди Фелоус. — Веднага ще ви свържа.

Последва кратка тишина, след което прозвуча друг глас:

— С Холистър ли разговарям? От Дюпрей, Южна Каролина?

— Да. Момчето, което търсите, току-що скочи от един товарен влак. Ухото му е разкъсано. Предлагате ли все още награда за него?

— Да. И ще е още по-голяма, ако се погрижите да остане в града.

Норбърт се разсмя.

— О, мисля, че ще остане, и още как. Блъсна се в един семафор и здраво си размъти мозъка.

— Не го изпускайте от поглед — нареди Стакхаус. — Искам да ми се обаждате на всеки час. Разбрахте ли?

— Да докладвам ли?

— Да, точно така. Ние ще се погрижим за останалото.