Стивън Кинг
Институтът (178)

22.

— Не, Тревър, не! — изпищя госпожа Сигсби и заклати панически глава. От мястото си зад нея Тим я видя да вдига длан и да я притиска в предното стъкло. С другата ръка си превключи на задна предавка.

Колата тъкмо започна да се движи, когато избухна стрелба. Част от куршумите идваха отдясно от гората, други отпред и — Тим беше почти сигурен — отгоре. В предното стъкло се появиха дупки. Стъклото побеля и провисна навътре. Госпожа Сигсби се превърна в марионетка, която се мяташе, подскачаше и издаваше сподавени викове, докато я пронизваха куршуми.

— Не се надигай, Люк! — извика Тим, когато момчето се размърда под него. — Стой долу!

Куршуми пробиха задните прозорци на микробуса. Парчета стъкло нападаха по гърба на Тим. По гърба на шофьорската седалка се стичаше кръв. Въпреки постоянното бръмчене, което идваше сякаш от всички посоки, Тим чуваше как куршумите прелитат над него с тихо бззз.

Чуваше се и тракането на куршуми, пробиващи метал. Предният капак на микробуса се вдигна. Тим неочаквано се сети за финалната сцена от стар гангстерски филм: Бони Паркър и Клайд Бароу танцуваха танца на смъртта, докато куршуми дупчеха колата им и самите тях. Какъвто и да беше планът на Люк, той се беше объркал катастрофално. Госпожа Сигсби беше мъртва: той виждаше кръвта й, оплискала останките от предното стъкло. Сега идваше техният ред.

Тогава се разнесоха писъци отпред и изстрели отдясно. Още два куршума пробиха дясната страна на микробуса, единият дори закачи яката на ризата му. Това бяха последните два изстрела. Сега чуваше единствено мощно стържещо боботене.

— Пусни ме да стана! — рече задавено Люк. — Не мога да дишам.

Тим се надигна от момчето и надзърна между предните седалки. Осъзнаваше, че всеки момент може да му пръснат главата, но трябваше да види какво става. Люк се надигна до него. Тим понечи да му каже да залегне, но думите замряха в гърлото му.

„Не е възможно — помисли си той. — Не може да бъде.“

Но беше.