Стивън Кинг
Институтът (77)

11.

След закуска на другия ден Гладис и Хадад заведоха Люк при водния резервоар и го оставиха там със Зик и Дейв.

Зик Йонидис каза:

— В резервоара се провеждат тестове, но също така тук топим непослушните момчета и момичета, които не казват истината. Ти казваш ли истината, Люк?

— Да — отговори Люк.

— Имаш ли телеп?

— Кое? — попита Люк, макар да знаеше много добре какво има предвид Зик Урода.

— Телеп. ТП. Имаш ли тази дарба?

— Не. Аз съм ТК. Местя лъжици и разни други неща. — Опита да се усмихне. — Не мога да ги огъвам обаче. Пробвал съм.

Зик поклати глава.

— Ако си ТК и видиш точките, получаваш телеп. Ако си ТП и видиш точките, започваш да местиш лъжици. Така става.

„Представа си нямаш как става — помисли си Люк. — Никой от вас няма представа.“ Спомни си нечии думи — на Калиша или Джордж — че те ще разберат, ако излъже дали вижда точките. Предположи, че това е вярно, може би излизаха на ЕЕГ-то, но дали го знаеха? Не знаеха. Зик блъфираше.

— Наистина съм виждал точки веднъж-два пъти, но не мога да чета мисли.

— Хендрикс и Еванс смятат, че можеш — каза Дейв.

— Наистина не мога. — Люк им хвърли най-невинния си и хрисим поглед.

— Сега ще разберем дали казваш истината — каза Дейв. — Съблечи се.

Тъй като нямаше избор, Люк се съблече и влезе в резервоара. Ваната беше метър и двайсет дълбока и широка два метра и половина. Водата беше хладна и приятна; дотук добре.

— Мисля си за животно — каза Зик. — Какво е то?

Котка. Люк не получи образ, а видя само думата, голяма и ярка като светеща реклама на бира на прозореца в бар.

— Не знам.

— Е, приятелче, щом искаш да процедираме така… Поеми си дълбоко въздух, потопи се във водата и брой до петнайсет. След всяко число си казвай хауди-ду. Едно хауди-ду, две хауди-ду, три хауди-ду и така нататък.

Люк изпълни нареждането. Когато се показа на повърхността, Дейв (фамилия: неизвестна за момента) го попита за кое животно си мисли той. Думата в съзнанието му беше КЕНГУРУ.

— Не знам. Казах ви, че съм ТК, а не ТП. Дори не съм ТК позитивен.

— Потопи се отново — нареди му Зик. — За трийсет секунди, с хауди-ду след всяко число. Ще ти засичам времето, приятелче.

Третото потапяне продължи четирийсет и пет секунди, четвъртото — цяла минута. След всяко му задаваха въпроси. Преминаха от животни на имената на различни възпитатели: Гладис, Норма, Пийт, Присила.

— Не мога! — изкрещя Люк и избърса водата от очите си. — Не разбрахте ли?

— Разбрах, че ще трябва да опитаме за минута и петнайсет секунди — отвърна Зик. — И докато броиш, си помисли колко още искаш да продължаваме. Всичко зависи от теб, приятелче.

Люк се опита да излезе от водата, след като преброи до шейсет и седем. Зик сграбчи главата му и я натопи обратно. Люк се надигна след като изтече една минута и петнайсет секунди, пое си отчаяно въздух, а сърцето му се блъскаше бясно в гърдите.

— За кой спортен отбор си мисля? — попита Дейв и в съзнанието му Люк видя ярък неонов надпис: ВИКИНГИТЕ.

— Не знам!

— Глупости — каза Зик. — Да пробваме за минута и половина.

— Не — отсече Люк и зашляпа обратно към центъра на резервоара. Опитваше се да не изпадне в паника. — Не мога.

Зик изсумтя пренебрежително.

— Стига си се държал като женчо. Ловците на морски охлюви издържат под вода до девет минути. Аз искам само деветдесет секунди. Освен ако не кажеш на чичо си Дейв кой е любимият му отбор.

— Той не ми е чичо и не знам кой е любимият му отбор. А сега ме пуснете да изляза. — И тъй като не можа да се сдържи, добави: — Моля ви.

Зик свали електрошоковата палка от колана си и демонстративно завъртя копчето за настройка на силата на максималната степен.

— Искаш ли да я пъхна във водата? Ако го направя, ще затанцуваш като Майкъл Джаксън. Ела тук.

Люк нямаше друг избор и отиде до ръба на ваната. „Забавно е“, беше казала Ричардсън.

— Давам ти още един шанс — каза Зик. — За кой отбор си мисли Дейв?

„За Викингите, за Викингите от Минесота, отборът на родния ми град.“

— Не знам.

— Добре — каза Зик със съжаление. — Подводницата „Люк“ готова за потапяне.

— Почакай, дай му няколко секунди да се приготви — спря го Дейв. Изглеждаше притеснен, а това притесни Люк. — Напълни дробовете си с въздух, Люк. И се опитай да запазиш спокойствие. Когато тялото ти е в състояние на паника, изразходва повече кислород.

Люк вдиша и издиша рязко няколко пъти и се потопи. Ръката на Зик се спусна върху главата му и го сграбчи за косата. „Спокойно, спокойно, спокойно“, мислеше си Люк. А също и: „Ти си шибан кретен, Зик, шибано копеле, мразя те, садист проклет“.

Издържа деветдесетте секунди и извади глава, жаден за въздух. Дейв му избърса лицето с хавлиена кърпа.

— Стига се инати — прошепна му на ухо. — Просто ми кажи за какво си мисля. Този път е кинозвезда.

МАТ ДЕЙМЪН, гласеше сега неоновият надпис в главата на Дейв.

— Не знам. — Люк се разплака и по мокрите му бузи започнаха да се стичат сълзи.

Зик каза:

— Добре. Да опитаме за минута и четирийсет и пет секунди. Сто и пет дълги секунди. И не забравяй след всяка от тях да си кажеш хауди-ду. Ще вземем да те направим ловец на морски охлюви.

Люк отново искаше отчаяно да си поеме въздух, но когато стигна до сто в броенето наум, беше убеден, че този път ще си отвори устата и ще нагълта вода. Щяха да го извадят от резервоара, да му направят изкуствено дишане и да го потопят отново. Щяха да повтарят това, докато не им кажеше каквото искат да чуят, или не се удавеше.

Най-накрая дланта върху главата му се отдръпна. Той изплува рязко, отвори уста да си поеме въздух и се разкашля. Дадоха му малко време да се възстанови, след което Зик каза:

— Да оставим животните, спортните отбори и другите глупости. Просто го кажи. Кажи „Аз съм телепат. Аз съм ТП“. Тогава ще спрем.

— Добре! Добре, аз съм телепат.

— Чудесно! — извика Зик. — Имаме напредък! За коя цифра си мисля?

Неоновият надпис гласеше: 17.

— Шест — каза Люк.

Зик избръмча с уста като в телевизионна игра.

— Съжалявам, мислех си за седемнайсет. Този път ще са две минути.

— Не! Не мога! Моля ви!

Дейв му каза тихо:

— За последно, Люк.

Зик бутна колегата си с рамо, толкова силно, че за малко да го събори.

— Не го залъгвай, може да не е за последно. — След това отново насочи вниманието си към Люк. — Давам ти трийсет секунди, за да се запасиш с въздух, и после се гмуркаш. Като олимпийски състезател по скокове във вода.

Тъй като нямаше избор, Люк започна да вдишва и издишва бързо, но много преди да отброи до трийсет наум, ръката на Зик го сграбчи за косата и го натопи.

Люк отвори очи и се взря в бялата стена на резервоара. Боята беше олющена на няколко места, може би от ноктите на други деца, подложени на същото мъчение, запазено единствено за розовите. Защо ли? Това беше напълно очевидно. Защото Хендрикс и Еванс смятаха, че наборът от свръхестествени дарби може да се разшири, а розовите ги ринеха с лопата и нямаше значение дали ще пострадат.

„Разширявам, рина — помисли си той. — Разширявам, рина. Спокойно, спокойно, спокойно.“

И макар да се постара с всички сили да влезе в състояние на покой, дробовете му в крайна сметка настояха за въздух. Спокойствието, което поначало не беше много спокойно, се изпари напълно, когато си помисли, че ако оцелее, ще го принудят да се натопи за две минути и петнайсет секунди, после за две минути и трийсет секунди, след това за…

Започна да шляпа бясно с крака и ръце. Зик натискаше главата му. Люк стъпи здраво на дъното и се изтласка нагоре, почти стигна до повърхността, но Зик натисна и с другата ръка и го натопи обратно. Точките се върнаха, примигваха пред очите му, стрелкаха се напред, отдръпваха се, отново прииждаха. Започнаха да се въртят около него като пощуряла въртележка. „Светлините на Щази — помисли си Люк. — Ще се удавя, докато гледам…“

Зик го издърпа за косата. Бялата му туника беше подгизнала. Той прикова момчето с поглед.

— Отново ще те потопя, Люк. Ще те топя, докато се удавиш, а тогава ще те съживим и пак ще те удавим. Последен шанс: за кое число си мисля?

— Не… — Люк избълва вода — знам!

Зик продължи да го гледа пронизително поне пет секунди. Люк не извърна очи, макар от тях да течаха сълзи. Тогава Зик каза:

— Майната й на тази работа, майната ти и на теб, приятелче. Дейв, изсуши го и го връщай горе. Не искам това лайненце да ми се мярка пред очите.

След което излезе и тресна вратата.

Люк се измъкна от резервоара, олюля се, за малко да падне. Дейв го подхвана и му подаде кърпа. Люк се избърса и се облече по възможно най-бързия начин. Не искаше да има нищо общо с този мъж или с това място, но макар да бе полумъртъв, любопитството не го беше напуснало.

— Защо е толкова важно? Защо е толкова важно, след като дори не сме тук с тази цел?

— Откъде знаеш с каква цел сте тук? — попита Дейв.

— Не съм глупав.

— По-добре да си държиш езика зад зъбите, Люк. Харесвам те, но това не означава, че ще ти слушам тъпотиите.

— За каквото и да служат точките, то няма нищо общо с това дали имам и телепатия освен телекинеза. Какво правите? Знаете ли изобщо…

Дейв го зашлеви, мощен шамар със засилка, който събори Люк на земята. Разплисканата по пода вода намокри дъното на джинсите му.

— Не съм тук, за да отговарям на въпросите ти. — Наведе се към Люк. — Знаем какви ги вършим, умнико! Знаем много добре какви ги вършим! — И докато го вдигаше на крака, добави: — Миналата година имаше едно момче, което издържа три минути и половина. Големи проблеми създаваше, но поне му стискаше!