Стивън Кинг
Институтът (193)

5.

След като Калиша и Уенди потеглиха, Тим попита Люк дали иска да играят шах. Момчето поклати глава.

— Мисля да изляза навън и да поседя под ей онова голямото дърво. Чувствам се празен отвътре. Никога не съм изпитвал такава празнота.

Тим кимна.

— Отново ще се запълни. Повярвай ми.

— Явно ще трябва да приема думите ти на доверие. Тим, мислиш ли, че ще им се наложи да използват ключовете?

— Не.

Ключовете бяха за сейф в банка в Чарлстън. В него се намираше онова, което Морийн Алвърсън беше дала на Люк. Ако нещо се случеше на децата, които бяха напуснали фермата Катауба — или на Люк, Уенди или Тим — някой от тях щеше да отиде в Чарлстън и да отвори сейфа. Може би всички щяха да отидат, ако запазеха поне частица от връзката, изградена в Института.

— Някой дали ще повярва на видеозаписа?

— Ани със сигурност ще повярва. — Тим се усмихна. — Тя вярва в призраци, извънземни, обладани от демони, в каквото ти хрумне.

Люк не се усмихна.

— Да, но тя е малко… знаеш, не съвсем наред. Макар че е по-добре, откакто се вижда редовно с господин Дентън.

Тим повдигна учудено вежди.

— Барабанчика ли? Да не искаш да кажеш, че са гаджета?

— Предполагам, ако същата дума важи за стари хора.

— Мислите й ли прочете?

Люк се поусмихна.

— Не. Отново се върнах към местенето на подноси за пица и прелистването на страници. Ани ми каза. — Замисли се. — Едва ли ще възрази, че съм ти казал. Тя не ме закле да пазя тайна.

— Проклет да съм. А що се отнася до флашката… нали знаеш как може да дръпнеш един висящ конец и да разплетеш цял пуловер? Мисля, че с нея е същото. На записа се виждат деца, чиито близки ще ги познаят. Много деца. Това ще наложи започването на разследване и всяка надежда, която има организацията на фъфлещия, че ще поднови проекта си, ще изхвърчи през прозореца.

— Мисля, че и бездруго не биха могли да започнат отначало. Фъфлещият може и да си го въобразява, но само защото така му се иска. Светът се е променил много от петдесетте насам. Виж, аз ще… — Той махна неопределено към градината.

— Разбира се, върви.

Люк тръгна, но не толкова вървеше, колкото се мъкнеше с наведена глава.

Тим за малко да го остави, но размисли. Хвана го за рамото. Когато момчето се обърна, го прегърна. Прегръщал беше Ники — прегръщал ги беше всичките, понякога след като се събудеха от кошмар — но тази прегръдка означаваше повече. Тази прегръдка означаваше всичко, поне за Тим. Искаше да каже на Люк, че е смел, че може би е най-смелото момче на света, като се изключат децата от приключенските романи. Искаше да му каже, че е силен и порядъчен и че родителите му биха се гордели с него. Искаше да му каже, че го обича. Но нямаше думи, с които да го изрази, а може би и не се нуждаеше от тях. Нито от телепатия.

Понякога една прегръдка има същата сила като телепатията.