Стивън Кинг
Институтът (106)

17.

Десет вечерта. Институтът тънеше в тишина.

Софи Търнър, една от нощните възпитателки, седеше на масата за пикник на площадката, пушеше тайничко цигара и тръскаше пепелта в капачката от бутилка обогатена с витамини минерална вода. Доктор Еванс седеше до нея с ръка на бедрото й. Наведе се и я целуна по врата.

— Недей, Джими — спря го тя. — Не и тази вечер, когато всички са под тревога. Не знаеш кой може да ни гледа.

— Ти си служителка на Института, която пуши цигара, докато всички са под тревога — рече докторът. — Щом ще си лошо момиче, бъди лошо момиче докрай.

Той плъзна ръка нагоре и докато се чудеше дали да възрази, тя се огледа и видя малко момиче — едно от новите — да стои на вратата към салона. Долепило беше длани до стъклото и гледаше право към тях двамата.

— По дяволите! — изруга Софи, отблъсна ръката на Еванс и угаси цигарата. Отиде до вратата, отключи я и стисна малката любопитка за врата. — Защо си станала? Тази вечер не можете да излизате от стаите, не разбра ли? Не може да влизате в салона и в столовата! Така че, ако не искаш да те напляскам хубавичко, се връщай в…

— Искам да говоря с госпожа Сигсби — каза Фрида. — Веднага.

— Да не си се побъркала? За последно ти казвам, прибирай се…

Доктор Еванс бутна Софи, за да мине, без да й се извини. „Тази вечер няма да има повече опипване“, реши тя.

— Фрида? Ти се казваше Фрида, нали?

— Да.

— Кажи ми какво те тревожи.

— Ще говоря само с нея. Тя е шефката.

— Точно така, но шефката имаше напрегнат ден. Защо не кажеш на мен, а аз ще преценя дали е достатъчно важно да кажа на нея.

— О, моля те — намеси се Софи. — Не разбираш ли когато някой от малките сополанковци се опитва да те метне?

— Знам къде е отишъл Люк — каза Фрида. — Няма да кажа на вас, но ще кажа на нея.

— Лъже — отсече Софи.

Фрида дори не я погледна. Не откъсваше очи от доктор Еванс.

— Не лъжа.

Колебанието на доктора бе кратко. Скоро щяха да станат двайсет и четири часа от изчезването на Люк Еванс, който можеше да е къде ли не и да разправя какво ли не на някое ченге или, не дай си боже, журналист. Не му влизаше в работата да преценява дали твърдението на момичето е истина, колкото и невероятно да звучеше. Това беше работа на госпожа Сигсби. Неговата работа беше да не допусне грешка, която да го прати по течението на фекална река без гребло.

— Дано казваш истината, Фрида, защото здраво ще си изпатиш, ако лъжеш. Знаеш го, нали?

Тя продължаваше да го гледа.