Стивън Кинг
Институтът (45)

8.

Този път, след като размаха картата си, Гладис нареди на асансьора да ги отведе до ниво C.

— Боже, какъв прекрасен ден! — възкликна тя, когато асансьорът тръгна надолу. Явно това беше традиционният й начин да подхваща разговор.

Люк погледна ръцете й.

— Виждам, че носиш брачна халка. Имаш ли деца, Гладис?

Усмивката й стана предпазлива.

— Това е личен въпрос.

— Просто се питах дали ако имаш деца, би искала те да се окажат заключени тук.

— C — съобщи тихият женски глас. — Ниво C.

Гладис не се усмихваше, когато го изведе от асансьора и го стисна за ръката малко по-силно от необходимото.

— Питах се и дали не те гложди съвестта. Но предполагам, че и това е личен въпрос, а?

— Достатъчно, Люк. Донесох ти сок. Не бях длъжна.

— Какво ще кажеш на децата си, ако разберат какви ги вършите тук? Ако, да речем, съобщят по новините. Как ще им обясниш?

Гладис забърза крачка и почти го повлече след себе си, но по лицето й не се изписа гняв; ако се беше ядосала, Люк поне щеше да изпита известно задоволство, че й е влязъл под кожата. Но не. Лицето й беше напълно безизразно. Като на кукла.

Спряха пред врата C-17. Етажерките вътре бяха отрупани с медицинска и компютърна техника. Имаше тапициран стол, който приличаше на седалка в киносалон, а зад него, монтиран върху метална стойка, имаше апарат, който приличаше на прожектор. Този път на облегалките на стола поне нямаше каиши.

Чакаше ги техник — ЗИК според табелката, закачена на синята му риза. Люк беше чувал името. Морийн бе споменала, че той бил от лошите.

— Здрасти, Люк — каза Зик. — Спокоен ли си днес?

Люк не знаеше как да отговори, затова само сви рамене.

— Няма да създаваш проблеми, нали? Това исках да попитам, приятелче.

— Не. Никакви проблеми.

— Радвам се да го чуя.

Зик отвори шише със синя течност. Разнесе се силен мирис на спирт и той извади термометър, който изглеждаше дълъг поне трийсет сантиметра. Нали не възнамеряваше да…

— Свали гащите и се наведи над стола, Люк. Опри лакти на седалката.

— Не с…

„Не с Гладис в стаята“, искаше да каже, но вратата на стая C-17 беше затворена. Гладис беше излязла. „Може би за да не ме притеснява — помисли си Люк, — но по-скоро защото й е писнало да ми слуша глупостите.“ Което щеше да го развесели, ако не беше стъкленият прът, който съвсем скоро, сигурен беше в това, щеше да потъне в досега неизследвани дълбини от анатомията му. Приличаше на термометър, какъвто ветеринар би използвал да измери температурата на кон.

— Не с какво? — Зик размаха термометъра все едно беше палка на мажоретка. — Не с това ли? Съжалявам, приятелче, налага се. Такива са нарежданията от ръководството.

— Няма ли да е по-лесно с онези лентички за измерване на температура? — попита Люк. — В аптеките вървят по долар и половина бройката. Излизат още по-евтино с карта за отс…

— Спести дърдоренето за приятелите си. Сваляй гащите и се наведи над стола или аз ще го направя. И никак няма да ти хареса.

Люк отиде бавно до стола, разкопча панталона си, смъкна го и се наведе.

— О, да, лъщи като месечина! — Зик застана пред него. В едната си ръка държеше термометъра, а в другата бурканче с вазелин. Натопи термометъра в бурканчето и го извади. От края му висеше капка желе. Люк се почувства като герой в мръсен виц. — Виждаш ли? Намазах го обилно с лубрикант. Изобщо няма да те заболи. Просто отпусни бузите и помни, че докато не усетиш и двете ми ръце върху себе си, значи продължаваш да си девствен отзад.

Заобиколи Люк, който стоеше наведен над стола, опрян на лакти и с надигнат задник. Подуши потта на техника, силна и задушлива. Опита да си напомни, че не е първото дете, което е преминало през това изпитание в Института. Тази мисъл му помогна малко… но не особено. Стаята беше пълна с модерна апаратура, а този тип се готвеше да му премери температурата по възможно най-примитивния начин. Защо?

„За да ме пречупи — помисли си Люк. — За да ми даде да разбера, че съм лабораторна мишка, а когато разполагаш с лабораторни мишки, можеш да събираш каквито данни си поискаш, по какъвто начин си поискаш. Възможно е точно тази информация дори да не им трябва. Може би просто искат да ми кажат: «Щом ти пъхаме това в задника, какво ли още можем да натикаме вътре?». Отговор: «Каквото си искаме».“

— Напрежението се покачва, а? — каза Зик зад гърба му. Кучият син се смееше.