Стивън Кинг
Институтът (108)

19.

След като изпратиха Фрида в стаята й с жетоните (и със заплахата, че няма да изпълнят дадените обещания, ако обели и думичка за случилото се в кабинета на госпожа Сигсби), Стакхаус се обади в компютърната зала. Анди Фелоус беше пристигнал от селото, за да отмени Фелиша Ричардсън. Стакхаус обясни на Фелоус какво иска и попита дали това може да се случи, без никой да разбере. Фелоус отговори, че може, но ще му трябват няколко минути.

— Постарай се наистина да са само няколко. — Стакхаус затвори и се обади по сателитния си телефон на Рейф Пулман и Джон Уолш, двамата му охранители, които чакаха в готовност.

— Не е ли по-добре да изпратиш някой от вербуваните полицаи да отиде до депото? — попита госпожа Сигсби, след като той приключи с разговорите. Двама полицаи от управлението в Денисън Ривър Бенд, тоест двайсет процента от целия личен състав на местната полиция, работеха като информатори на Института. — Няма ли да стане по-бързо?

— По-бързо, но и по-рисковано. Не искам слуховете за издънката ни да се разпространяват повече, докато не стане крайно наложително.

— Но ако се е качил на влак, може да е къде ли не!

— Не сме сигурни, че е отишъл в депото. Момичето може да дрънка глупости.

— Мисля, че не ни излъга.

— Мислеше си, че и Диксън казва истината.

Това беше вярно — и повод за срам — но тя не отстъпи. Ситуацията беше прекалено сериозна.

— Разбирам те, Тревър. Но ако той се беше застоял в толкова малко градче, някой щеше да го забележи още преди часове!

— Не е задължително. Той е умно момче. Може да се е скрил някъде.

— Но най-вероятно се е качил на влак, знаеш го много добре.

Телефонът отново иззвъня. И двамата посегнаха към слушалката. Стакхаус я изпревари.

— Да, Анди. Успял си? Добре, казвай. — Стакхаус грабна един лист и започна да пише бързо. Госпожа Сигсби надзърна над рамото му и започна да чете.

4297 в 10:00

16 в 14:30

77 в 17:00

Той огради 4297 в 10:00, попита накъде пътува, а после надраска: Порт, Портс, Стър.

— В колко часа е пристигнал влакът в Стърбридж?

Записа си 16-17 ч. Госпожа Сигсби гледаше изумено. Знаеше какво си мисли Тревър: момчето е искало да се отдалечи колкото се може повече преди да слезе от влака — при условие че изобщо се беше качило на влак. Крайната гара беше Стърбридж, а дори влакът да бе пристигнал там със закъснение, то това се беше случило преди поне пет часа.

— Благодаря, Анди — каза Стакхаус. — Стърбридж е в Западен Масачузетс, нали?

Изслуша отговора и кимна.

— Добре, значи гарата се намира на входа за магистралата, но все пак трябва да е сравнително малка. Би ли проверил дали този влак или някаква част от композицията продължава по-нататък? Може да сменят локомотива или нещо подобно.

Стакхаус замълча и изслуша Анди.

— Не, просто предчувствие. Ако се е качил на този влак, Стърбридж едва ли му се е сторил достатъчно далеч, за да е спокоен. Възможно е да е продължил нататък. Аз така бих постъпил на негово място. Провери и веднага ми се обади.

Затвори телефона и каза:

— Анди е намерил информацията на уебсайта на депото. Без никакви проблеми. Не е ли невероятно? Човек вече може да открие всичко в интернет.

— Но не и онова, което търсим ние — възрази госпожа Сигсби.

— Засега.

— Какво следва?

— Ще чакаме Рейф и Джон.

Седнаха да ги чакат. Полунощ дойде и отмина. Към дванайсет и половина телефонът на бюрото звънна. Този път госпожа Сигсби изпревари Стакхаус, представи се рязко и заслуша и закима.

— Добре. Ясно. А сега отиди на гарата… добре, депото… както там се нарича… и виж дали има някой… О, така ли? Добре. Благодаря.

Затвори и се обърна към Стакхаус.

— Обади се един от твоите охранители. — Каза го със саркастична нотка, тъй като екипът на Стакхаус тази нощ се състоеше само от двама петдесетгодишни мъже в не особено добра физическа форма. — Малката Браун се оказа права. Открили са стълбите, намерили са следи от стъпки, както и два кървави отпечатъка от пръсти по средата на стълбището. Теорията на Рейф е, че Елис е спрял там да си почине или да си завърже обувките. Използвали са фенерчета, но Джон казва, че на дневна светлина вероятно ще намерят още следи. — Замълча за момент. — Проверили са и гарата. Там нямало никой, дори нощен пазач.

Макар климатикът да поддържаше в кабинета приятна температура от двайсет и два градуса, Стакхаус избърса потта от челото си.

— Лоша работа, Джулия, но все още можем да овладеем ситуацията, без да прибягваме до това. — Той посочи най-долното чекмедже на бюрото й, където чакаше Нулевият телефон. — Разбира се, ако е отишъл в полицията в Стърбридж, положението ни ще се утежни значително. Разполагал е с пет часа да го направи.

— Дори да е слязъл от влака там, може и да не е потърсил полицаите.

— Защо? Не знае, че го издирват за убийството на родителите му. Как би могъл, след като дори не знае, че са мъртви?

— Дори да не го знае със сигурност, подозира. Той е много умен, Тревър, не бива да го забравяш. Ако бях на негово място, знаеш ли какво бих направила веднага щом сляза от влака в… — тя погледна записките му — в четири или пет часа следобед? Ще хукна право към библиотеката, за да използвам компютрите там. Ще проверя новините от родния си град.

Този път и двамата погледнаха към заключеното чекмедже.

— Добре, трябва да разширим търсенето — каза Стакхаус. — Не ми се иска, но нямаме друг избор. Да видим с кого разполагаме в района на Стърбридж и да проверим дали Елис се е появявал там.

Госпожа Сигсби седна на бюрото, за да се заеме с това, но телефонът иззвъня, докато посягаше към него. Тя вдигна, слуша кратко и подаде слушалката на Стакхаус.

Обаждаше се Анди Фелоус. Той не си беше губил времето. Оказало се, че в депото в Стърбридж все пак има дежурни нощем, и когато Фелоус се представил за инвентарен мениджър от „Товари Даунийст“, който търси изгубена пратка с живи омари, началникът на нощната смяна с радост му помогнал. Не, не били разтоварвали живи омари в Стърбридж, и да, по-голямата част от влак №4297 продължавала нататък, само че теглена от много по-мощен локомотив. Вече се водел под номер 9956 и пътувал на юг до Ричмънд, Уилмингтън, Дюпрей, Брънзуик, Тампа и накрая Маями.

Стакхаус си записа всичко и попита за двата града, за които не беше чувал.

— Дюпрей се намира в Южна Каролина — отговори Фелоус. — Просто спирка в затънтено село, но е разпределителна гара за влакове, които идват от запад. Там има няколко склада. Вероятно затова градчето още съществува. Брънзуик е в Джорджия и е доста по-голям. Предполагам, че там товарят големи количества селскостопанска продукция и морски дарове.

Стакхаус затвори и погледна госпожа Сигсби.

— Да предположим, че…

— Пак предположения — изсумтя тя. — Явно ще си играем на врачки…

— Стига!

Никой друг не би си позволил да държи такъв тон на госпожа Сигсби (да не говорим по толкова груб начин), но и никой друг нямаше право да се обръща към нея на малко име. Стакхаус закрачи, плешивата му глава лъщеше на светлината от лампите. Понякога Сигсби се питаше дали наистина си маже кубето с нещо.

— С какво разполагаме в Института? — попита той. — Ще ти кажа с какво. Около четирийсет служители в Предната половина и още двайсетина в Задната половина, ако не броим Хекил и Джекил. Защото се пазим. Налага се, но тази нощ това ни пречи. В онова чекмедже има телефон, който може да ни осигури каква ли не помощ от най-високите етажи, но ако го използваме, животът ни ще се промени, и то не за по-добро.

— Ако се наложи да използваме въпросния телефон, с живота ни може и да е свършено — отбеляза госпожа Сигсби.

Стакхаус продължи, без да коментира думите й.

— Имаме информатори из цялата страна, добра мрежа от информатори, сред които редови полицаи и медицински работници, служители в хотели, репортери от малки градски седмичници и пенсионери, които разполагат с предостатъчно време да преглеждат безброй сайтове в интернет. В момента имаме на разположение и два оперативни екипа, както и частен самолет, който може да ги закара бързо до всяка точка. Разполагаме и с мозъците си, Джулия, с мозъците си. Момчето е шахматист, възпитателите редовно го виждали да играе на площадката с Уилхолм, но сега говорим за истински шах, а тази игра досега той не е играл. Тъй че — нека предположим.

— Добре.

— Ще накараме някой от информаторите да намине в полицейския участък в Стърбридж. Със същата история, която разпространихме в Преск Айл — нашият човек ще каже как му се е сторило, че видял момче, което прилича на Елис. Добре ще е да направим същата проверка и в Портланд, и Портсмут, макар че и за миг не вярвам да е слязъл толкова наблизо. В Стърбридж е по-вероятно, но мисля, че нашият човек няма да открие нищо там.

— Сигурен ли си, че това не е просто напразна надежда?

— О, не ме разбирай погрешно, надявам се да греша. Но ако Елис е толкова добър в мисленето, колкото в бягствата, ми се струва логично да е постъпил така.

— Тоест, когато влак №4297 е сменил локомотива и е продължил под номер 9956, той е останал в него. Това е предположението ти.

— Да. 9956 спира в Ричмънд към 2:00. Трябва да изпратим някой, за предпочитане няколко души, да наблюдават гарата. Същото важи и за Уилмингтън, където трябва да спре някъде между 5:00 и 6:00 сутринта. Но знаеш ли какво? Смятам, че той няма да слезе на нито една от тези две гари.

— Смяташ, че ще стигне до крайната спирка. — „Тревър — помисли си тя, — катериш се все по-нависоко по дървото на предположенията, а всеки следващ клон е по-тънък от предишния.“

Но какво друго им оставаше сега, след като момчето беше избягало? Ако се обадеше по Нулевия телефон, щяха да й отговорят, че е трябвало да са подготвени за подобно нещо. На думи звучеше лесно, но кой би могъл да предвиди, че дванайсетгодишно дете ще е достатъчно отчаяно, за да отреже част от ухото си и да махне проследяващото устройство? Или че една от камериерките ще му стане съучастница? Тогава щяха да й кажат, че персоналът на Института е станал мързелив и небрежен… а тя как би могла да обори тези твърдения?

— … маршрута.

Госпожа Сигсби прекъсна размисъла си и го помоли да повтори.

— Казах, че не е задължително да пътува до края на маршрута. Умно хлапе като него несъмнено знае, че ще пратим хора на крайната гара, ако се досетим, че се е качил на влак. Също така едва ли би слязъл и в голям град. Особено пък в Ричмънд, напълно непознато място, посред нощ. В Уилмингтън е възможно да слезе — градът е по-малък и вече ще е съмнало, докато влак №9956 стигне дотам — но съм на мнение, че по-скоро ще слезе на някоя от малките гари. Или в Дюпрей, Южна Каролина, или в Брънзуик, Джорджия. При условие че още е във влака.

— Може дори да не е знаел накъде пътува композицията след Стърбридж. В този случай вероятно ще стигне до последната спирка.

— Ако е във вагон с адресирани пратки, ще разбере.

Госпожа Сигсби осъзна, че от години не е била толкова уплашена. Предположенията им основателни ли бяха, или само догадки?

Ако бяха догадки, възможно ли беше всички до една да се окажат правилни? Но не разполагаха с друго, затова кимна.

— Ако слезе на някоя от малките гари, можем да изпратим оперативен екип да го прибере. Боже, Тревър, това би бил идеалният вариант.

— Два екипа. Опал и Червен рубин. Рубин е екипът, който го доведе. Така ще затворим кръга, не мислиш ли?

Госпожа Сигсби въздъхна.

— Иска ми се да знаехме със сигурност дали се е качил на този влак.

— Не съм сигурен, но съм доста уверен и за момента ще трябва да се задоволим с това. — Стакхаус й се усмихна. — Вдигай телефона и разбуди информаторите. Започни от Ричмънд. По колко плащаме всяка година за услугите на тези господа и дами? Един милион? Нека си заработят парите.

След трийсет минути госпожа Сигсби затвори телефона.

— Ако е в Стърбридж, сигурно се крие в някоя шахта или изоставена къща. Не е стъпвал в полицията, в противен случай щеше да се чуе поне по радиостанциите им. В Ричмънд и Уилмингтън наши хора ще чакат пристигането на влака и ще го държат под око. Измислили са чудесен претекст.

— Чух. Отлична работа, Джулия.

Тя вдигна ръка, за да благодари за похвалата.

— Онзи, който го зърне, ще получи значителен бонус, а още по-голям бонус — по-скоро цяло състояние — ще получат онези от хората ни, които успеят да го заловят и да го заведат на място, откъдето екипите ни да го вземат. Едва ли ще стане в Ричмънд, и двамата ни информатори там са редови граждани, но човекът ни в Уилмингтън е полицай. Моли се да слезе там.

— А Дюпрей и Брънзуик?

— В Брънзуик имаме двама души — пастора на местната методистка църква и съпругата му. В Дюпрей имаме само един, но той живее в самото градче. Собственик е на единствения мотел там.