Стивън Кинг
Институтът (176)

20.

„Време е“, каза Ейвъри.

Очаквал бе да се страхува, страхуваше се, откакто се бе събудил в стая, която приличаше на неговата, но не беше неговата, а после Хари Крос го беше блъснал и Ейвъри се беше уплашил още повече. Но сега не се страхуваше. Вълнуваше се. Имаше една песен, която майка му пускаше винаги когато чистеше, и сега си спомни стих от нея: „Ще се освободя“.

Отиде при децата от Отделение A, които вече се събираха в кръг. Калиша, Ники, Джордж и Хелън го последваха. Ейвъри протегна ръце. Калиша хвана едната му ръка, а Айрис — горката Айрис, която може би щеше да се спаси, ако всичко това се бе случило ден по-рано — го хвана за другата.

Жената, застанала на пост пред вратата, изкрещя нещо, някакъв въпрос, който обаче беше заглушен от усилващото се бръмчене. Точките се появиха, вече не бледи, а ярки, все по-ярки. Светлините на Щази изпълниха центъра на кръга, въртяха се и се издигаха, сякаш изригваха от някакъв дълбок извор на сила, и се връщаха обратно, после отново се издигаха, все по-ярки и по-силни.

„ЗАТВОРЕТЕ ОЧИ.“

Вече не просто мисъл, а МИСЪЛ, носеща се по вълната на бръмченето.

Ейвъри ги огледа, за да се увери, че наистина са затворили очи, след което затвори и своите. Очакваше да види стаята си вкъщи или може би задния двор с люлката и басейна, който баща му надуваше всяка пролет, но не видя това. Щом затвори очи, видя — всички виждаха това — площадката на Института. И май не трябваше да се изненадва. Вярно, че там го бяха блъснали и разплакали, което беше лошо начало за последните седмици от живота му, но после си беше намерил приятели, добри приятели. У дома нямаше приятели. В училище го смятаха за смотаняк и му се подиграваха. Тук не му се беше случило нищо подобно, защото тук всички бяха на една и съща страна. Тук приятелите му се бяха грижили за него, отнасяха се с него като с нормално човешко същество и сега той искаше да се погрижи за тях. Калиша, Ники, Джордж и Хелън: щеше да се погрижи за тях.

И най-вече за Люк. Ако можеше.

Стисна очи и видя големия телефон.

Беше до трамплина пред плиткия изкоп, през който Люк се бе промушил под оградата, старомоден телефон, висок поне пет метра и черен като смъртта. Ейвъри, приятелите му и децата от Отделение A стояха в кръг около него. Светлините на Щази се вихреха, необикновено ярки, над шайбата и се плъзгаха весело по гигантската бакелитена слушалка.

„Калиша, ВЪРВИ на площадката!“

Не се чу възражение. Тя пусна ръката на Ейвъри, но преди прекъсването на кръга да окаже влияние върху силата и видението да изчезне Джордж хвана Ейвъри за ръката. Бръмченето вече ги обгръщаше отвсякъде, несъмнено го чуваха и на онези далечни места, където други деца като тях също стояха в подобни кръгове. Онези деца чуваха, също както мишените, набелязани за убийство, го бяха чували. И също като мишените, децата щяха да се подчинят. Разликата беше там, че щяха да се подчинят съзнателно и с радост. Бунтът не се вихреше само тук, а по целия свят.

„Джордж, ВЪРВИ на площадката!“

Джордж пусна ръката му, а мястото му зае Ники. Ники, който го бе защитил, когато Хари го беше блъснал. Ники, който го наричаше Ейвстър, сякаш това беше специално име, което само приятелите му можеха да използват. Ейвъри стисна ръката му и усети, че Ники стисва неговата в отговор. Ники, който вечно ходеше с насинено лице. Ники, който не се предаваше и не приемаше скапаните им жетони.

„Ники, ВЪРВИ на площадката!“

Ники изчезна. Сега Хелън го стискаше за ръката, Хелън с избледняваща пънкарска коса, Хелън, която го бе научила да прави кълбо напред на батута и го гледаше „за да не паднеш и да си разбиеш тиквата“.

„Хелън, ВЪРВИ на площадката!“

Тя тръгна, последната от приятелите му тук долу, но Кейти го хвана за ръката, която Хелън пусна, и моментът настъпи.

Отвън долитаха звуци от стрелба.

„Дано не е твърде късно!“

Това беше последната му съзнателна мисъл като личност, като Ейвъри. Защото той се сля с бръмченето и със светлините.

Време беше да проведе международно телефонно обаждане.