Алекс Норт
Шепнещия мъж (8)

7

Не че искаше да бъде част от него.

Философията на Пийт беше относително проста — вкоренена в него в продължение на толкова много години, че вече се подразбираше от само себе си, а не беше резултат от съзнателно обмисляне: като чертеж, по който беше построил живота си. Празните ръце се отплесват в лоши постъпки.

В празните глави се раждат лоши мисли.

Затова той намираше работа на ръцете си и занимания на ума си. Дисциплината и последователността бяха важни за него и след безрезултатното претърсване на сметището той прекара по-голямата част от последните близо четиресет часа точно така, както обикновено.

Утрото го завари във фитнеса на управлението: повдигане на щанга над главата от седеж, повдигане на дъмбели настрани от стоеж, скрипец за раменете. Всеки ден упражняваше различна част на тялото. Не ставаше въпрос за суета или здраве, а по-скоро за факта, че уединението и концентрацията, които бяха част от физическите упражнения, му носеха успокоение и го разсейваха. След четиресет и пет минути той често откриваше с почуда, че умът му милостиво е бил изпразнен почти изцяло.

Тази сутрин той успя изобщо да не мисли за Нийл Спенсър.

Прекара по-голямата част от деня в кабинета си на горния етаж, където множеството маловажни случаи, натрупани върху бюрото му, успяваха доволно да го разсеят. Ако беше по-млад и нахъсан, вероятно щеше да копнее за нещо по-вълнуващо от тривиалните престъпления, с които се занимаваше, но точно днес той оценяваше по достойнство спокойствието, което се криеше в скучните дреболии. Вълнението беше не просто рядкост в работата на един полицейски служител, но беше и нещо лошо; обикновено означаваше, че нечий живот е бил разтърсен. Да копнее за вълнение, би означавало да копнее за болка, а Пийт беше изпитал предостатъчно и от двете. Намираше утеха в кражбите на коли, дребните обири в магазини, явяванията в съда по повод безкрайния низ от банални престъпления. Те говореха за един град, който тихичко върви по своя път — може би не съвсем гладко, но неизменно напред.

Макар да не беше участвал директно в разследването на случая с Нийл Спенсър, беше невъзможно да го избягва напълно. Изчезването на едно малко момченце хвърля голяма сянка и това бързо се беше превърнало в най-значимия случай в управлението. Той чуваше полицаите да го обсъждат в коридорите: къде би могъл да е Нийл; какво ли се е случило с него; и родителите му, разбира се. Разискванията по последната тема се водеха на по-тих глас и официално бяха обявени за нежелателни, но въпреки това той продължаваше да ги чува безотговорността да пуснеш едно момченце да се прибира само. Спомняше си подобни коментари отпреди двайсет години и ги подминаваше бързо, със същото нежелание да ги подклажда, както и предишния път.

Малко преди 5 часа следобед на същия ден той седеше мълчаливо на бюрото си и вече обмисляше какво да прави до края на вечерта. Живееше сам и рядко се срещаше с хора, затова обикновено си избираше някоя рецепта от кулинарните книги и приготвяше сложно ястие, което след това изяждаше сам на масата за хранене. После гледаше филм или четеше книга.

И спазваше ритуала, разбира се.

Бутилката и снимката.

И въпреки това, докато събираше нещата си, почти готов да си тръгне, той осъзна, че сърцето му бие по-бързо. Предишната нощ кошмарът се беше завърнал за първи път от месеци насам: Джейн Картър му прошепва „Трябва да побързаш“ в слушалката. Колкото и да се опитваше, не успяваше напълно да избяга от Нийл Спенсър, което означаваше, че мрачните мисли и спомени започваха да изплуват по-близо до повърхността, отколкото му се искаше да им позволява. И затова, докато обличаше сакото си, той не се учуди, когато телефонът върху бюрото му започна да звъни. Нямаше как да е сигурен и въпреки това беше.

Докато вдигаше слушалката, ръката му леко трепереше.

— Пийт — каза в ухото му Колин Лайънс, началникът на отдел „Криминални престъпления“. — Радвам се, че те хванах. Надявах се да се качиш да поговорим набързо за нещо.

 

 

Подозренията му се потвърдиха в мига, в който влезе в кабинета на началника. Лайънс не беше споменал нищо конкретно по телефона, но детектив Аманда Бек също беше там, седнала с гръб към него, зад бюрото до вратата. Към момента тя работеше само върху едно разследване, което означаваше, че имаше само една причина, която налагаше неговото присъствие.

Той затвори вратата и се опита да запази спокойствие. Опита на първо място да не мисли за сцената, която го беше очаквала, когато преди двайсет години най-сетне успя да влезе в пристройката на Франк Картър.

Лайънс се усмихна широко. Усмивката му беше от онези, които осветяват цялата стая.

— Радвам се, че се качи. Седни.

— Благодаря — Пийт седна до Бек. — Аманда.

Бек кимна за поздрав и слабо му се усмихна — една значително по̀ нисковатова версия на сиянието на началника, която едва успяваше да сгрее лицето й. Пийт не я познаваше добре. Тя беше с двайсет години по-млада от него, но точно сега изглеждаше по-възрастна от годините си. На ръба на изтощението — както и изнервена, помисли си той. Може би се тревожеше, че авторитетът й е подкопан и че случаят ще й бъде отнет; беше чувал, че е амбициозна. По този въпрос можеше да бъде спокойна. Макар и Лайънс вероятно да беше достатъчно безмилостен, за да я отстрани от разследването, ако това беше в негов интерес, той никога нямаше след това да го предостави на Пийт.

Двамата с Лайънс бяха горе-долу връстници, но въпреки разликата в служебното им положение Пийт всъщност беше започнал работа в управлението една година преди него — и в много отношения кариерата му беше по-успешна. В един друг свят сега двамата щяха да седят от срещуположните страни на бюрото и може би така и трябваше да бъде. Но Лайънс винаги беше проявявал амбиция, а Пийт — с ясното съзнание, че повишението носи със себе си свои собствени проблеми и конфликти — нямаше почти никакво желание да се издига по-високо в професионален план. Това винаги беше дразнело Лайънс, Пийт го знаеше. Когато гониш някаква цел толкова усърдно, няма нищо по-вбесяващо от това тя да бъде достигната с лекота от някой друг — някой, който дори не я иска.

— Известно ли ти е разследването на случая с Нийл Спенсър? — каза Лайънс.

— Да. Участвах в претърсването на сметището първата нощ.

Лайънс впери поглед в него за миг, вероятно сметнал казаното за критика.

— Живея наблизо — добави Пийт.

От друга страна, Лайънс също живееше в района, а онази нощ той не беше излязъл да обхожда улиците. Но секунда по-късно началникът кимна на себе си. Той знаеше, че Пийт има лични причини да се интересува от всеки случай, в който е замесено изчезнало дете.

— Известно ли ти е как напредва разследването оттогава насам?

Известно ми е, че не напредва. Но това би прозвучало като упрек към Бек, а тя не го заслужаваше. От малкото, което беше видял, тя беше водила разследването добре и беше направила всичко по силите си. И още по-важното — тъкмо тя беше инструктирала подчинените си да не критикуват родителите, а на него това му харесваше.

— Известно ми е, че Нийл не е намерен — каза той. — Въпреки обстойните претърсвания и разпити.

— Каква би била твоята теория?

— Не съм достатъчно запознат с разследването, за да имам такава.

— Не си ли? — чутото сякаш учуди Лайънс. — Нали каза, че си участвал в търсенето онази нощ?

— Тогава мислех, че може да бъде намерен.

— Значи сега вече не мислиш така?

— Не знам. Надявам се да го намерят.

— Мислех си, че си в течение на случая, като се има предвид миналият ти опит.

Ето го и първото споменаване. Първият намек.

— Може би опитът ми подсказва да не го правя.

— Да, мога да го разбера. Беше труден период за всички ни.

Лайънс звучеше съчувствено, но Пийт знаеше, че това е още един източник на дразнене помежду им. Пийт беше онзи, който доведе докрай най-голямото разследване в това управление през последните петдесет години — и въпреки това началник стана Лайънс. По различни причини настоящото разследване всяваше смут и у двамата.

Лайънс беше онзи, който стреля пръв.

— Освен това, доколкото знам, ти си единственият човек, с когото Франк Картър е склонен да разговаря?

Ето.

Беше минало доста време от последния път, когато Пийт чу това име на глас, и вероятно заради това то трябваше да го разтърси. Но името просто изкара на повърхността чувството, което беше назрявало у него. Франк Картър. Мъжът, който преди двайсет години беше отвлякъл и убил пет момченца във Федърбанк. Мъжът, когото Пийт в крайна сметка беше заловил. Дори самото име предизвикваше у него такъв ужас, че винаги му се струваше нередно да бъде произнасяно на глас — сякаш беше някакво проклятие, което щеше да призове едно чудовище да се появи. Още по-ужасен беше начинът, по който го наричаха във вестниците. Шепнещия мъж. Прозвището му се основаваше на идеята, че Картър се е сприятелявал с жертвите си — уязвими и пренебрегвани деца, — преди да ги отвлече. Той им говорел тихичко под прозореца им нощем. Това беше прякор, който Пийт никога не си позволи да изрече.

Налагаше му се да се пребори с порива да излезе от стаята.

Ти си единственият човек, с когото Франк Картър е склонен да разговаря.

— Да.

— Как мислиш, каква е причината за това? — попита го Лайънс.

— Харесва му да ме прави за смях.

— Как?

— Заради случилото се преди. Нещата, които така и не разкрих.

— Но той никога ли не ти разказва за тях?

— Не.

— Тогава защо си правиш труда да говориш с него?

Пийт се поколеба. През годините си беше задавал този въпрос безброй пъти. Срещите с него го ужасяваха и той всеки път трябваше да се опитва да овладее тръпките, които го побиваха, щом седнеше в стаята за самостоятелни разпити в затвора, в очакване на пристигането на Картър. След това се чувстваше съсипан, понякога в продължение на седмици. Имаше дни, в които трепереше неконтролируемо, и вечери, в които бутилката ставаше почти неустоима. Нощем Картър се прокрадваше в сънищата му — една тежка, злокобна сянка, която го изтръгваше от съня с крясъци. Всяка следваща среща с този мъж беше все по-пагубна за Пийт.

И въпреки това той не спираше да се връща при него.

— Сигурно се надявам, че един ден ще се изпусне — отвърна внимателно той. — И така може би ще узная нещо важно за случая.

— Нещо във връзка с това къде е изхвърлил тялото на момченцето на семейство Смит?

— Да.

— Както и за съучастника му?

Пийт не отговори.

Ето. Отново.

Преди двайсет години телата на четири от изчезналите момченца бяха открити в дома на Франк Картър, но трупът на последната жертва, Тони Смит, така и не беше намерен. Никой не се съмняваше, че Картър беше отговорен за всичките пет убийства, и той самият никога не го отрече. Но също така беше вярно, че в случая имаше известни несъответствия. Нищо, което можеше да го оневини: просто малки нишки, които оставиха разследването някак недовършено и разнищено. Беше установено, че едно от отвличанията се е случило в определен времеви диапазон, но Картър имаше алиби за по-голямата част от него, което не означаваше, че е невъзможно той да е похитил момчето, просто до известна степен размиваше вероятността. Имаше свидетелски показания, които — макар и не съвсем категорично в определени ситуации описваха друг човек. Уликите, открити в дома на Картър, бяха необорими и от полицията разполагаха със свидетелски показания, които бяха много по-конкретни и надеждни, но никога не изчезна съмнението, че може би Картър не е действал сам.

Пийт не беше сигурен дали споделяше това съмнение, или не, и през по-голямата част от времето правеше всичко по силите си да не мисли за тази вероятност. Но очевидно това беше причината да е тук. И както всеки друг ужас, пред който трябваше да се изправи, предпочиташе да го извади наяве и да се разправи с него. Затова реши да пренебрегне въпроса на началника си и да говори направо.

— Може ли да попитам за какво става въпрос, сър?

Лайънс се поколеба.

— Онова, което ще обсъдим, към момента не бива да излиза от този кабинет. Ясен ли съм?

— Разбира се.

Записите от охранителните камери, с които разполагаме, показват, че Нийл Спенсър е тръгнал в посока на сметището, но някъде в този район той е изчезнал. До момента търсенето е напълно безрезултатно. Всички места, на които е вероятно да е претърпял някакъв инцидент, са претърсени. Той не е при приятели или други членове на семейството си. Съответно обмисляме други възможности. Детектив Бек?

Седнала до Пийт, Аманда Бек се размърда. Когато заговори, звучеше отбранително.

— Очевидно обмисляме тези възможности още от самото начало. Извършихме проверка от врата на врата. Разпитахме всички обичайни евентуални заподозрени. Това все още не ни е довело доникъде.

Трябва да има и още нещо, каза си Пийт.

— Но?

Бек си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Но преди час отново разпитах родителите. Опитвах се да узная нещо, което може да сме пропуснали. Каквато и да е следа. И майка му ми каза нещо. Не го споменала по-рано, защото си мислела, че е глупаво.

— Какво е то?

Но дори докато задаваше въпроса, той знаеше отговора. Може би не конкретната форма, която щеше да приеме, но почти. По време на разговора парченцата от един нов кошмар бяха започнали да се подреждат в една обща картина.

Изчезнало момченце.

Франк Картър.

Съучастник.

Сега Бек добави последното парченце.

— Преди няколко седмици Нийл събудил майка си през нощта. Казал, че през прозореца си видял чудовище. Завесите били дръпнати, сякаш наистина е гледал навън, но там нямало нищо.

Тя замълча.

— Казал, че му шепнело разни неща.