Алекс Норт
Шепнещия мъж (11)

10

Детектив Пийт Уилямс прекара почивните дни на километри разстояние от Федърбанк, където крачеше сред природата и ровеше с пръчка из случайни туфи бурени. Оглеждаше живите плетове, покрай които минаваше. От време на време, когато на полето нямаше никого, прескачаше дървените порти и претърсваше тревата от другата страна.

Ако някой го наблюдаваше, щеше да го сбърка с турист и доколкото това имаше някакво значение, той наистина беше излязъл просто да се поразходи. Всъщност в последно време той нарочно гледаше на това като на разходка сред природата — просто поредната възможност за един стар човек да си запълни времето. Все пак оттогава бяха минали двайсет години. И въпреки това вътрешно в себе си беше съсредоточен. Вместо да се любува на красотата на заобикалящия го свят, той непрестанно претърсваше земята за парченца кости и скъсани дрехи.

Спортни сини панталонки. Черна блузка с якичка.

Поради някаква причина така и не успя да се отърси именно от мисълта за дрехите.

Колкото и да се опитваше да не мисли за това, Пийт никога нямаше да забрави деня, в който видя всички онези ужасни неща, залепени по стените в пристройката на Франк Картър. Когато след това се върна в управлението, той все още беше замаян от преживяното. Но когато прекрачи прага на плъзгащите се врати, поне успя да изпита известно облекчение. Четири момченца бяха убити. Но макар към момента Картър все още да беше на свобода, чудовището най-сетне имаше име — истинско, а не онова, което му бяха измислили вестниците — и кучият му син нямаше да има възможност да се добере до пета жертва.

В онзи момент той вярваше, че всичко почти е приключило.

Но тогава видя Аманда и Алън Смит, седнали в приемната. Дори сега той си ги спомняше съвсем ясно. Алън беше облечен с костюм, седнал с напълно изправен гръб, вперил поглед в нищото, отпуснал ръце във формата на сърце между коленете си. Ръцете на Миранда бяха притиснати в бедрата й, докато седеше облегната върху съпруга си, склонила глава на рамото му, а дългата й кестенява коса се спускаше върху гърдите й. Беше късно следобед, но и двамата изглеждаха изтощени като дошли отдалече пътници, които се опитваха да заспят, където им се удаде възможност, но не успяваха.

Синът им Тони беше изчезнал.

И двайсет години след онзи следобед това продължаваше да бъде така.

Франк Картър беше успял да избяга от полицията в продължение на ден и половина, когато най-сетне го арестуваха, след като спряха микробуса му на един селски път, почти на сто и шейсет километра от Федърбанк. Събраните от съдебните експерти улики сочеха, че Тони Смит е бил държан в задната част на микробуса, но от тялото на момчето нямаше и следа. И макар Картър да призна, че е убил Тони, той отказа да разкрие къде е изхвърлил трупа му.

През следващите седмици се проведоха обстойни претърсвания на безбройните маршрути, по които можеше да е минал Картър, които се оказаха напълно безрезултатни. Пийт беше участвал в няколко от тях. С времето броят на търсачите беше намалял — и сега, две десетилетия по-късно, той беше единственият, който продължаваше да търси. Дори Миранда и Алън Смит бяха продължили напред. Сега живееха далеч от Федърбанк. Пийт знаеше, че дъщерята на Миранда и Алън — Клер, — родена в последвалите преломни години, тъкмо беше навършила шестнайсет. Той не винеше семейство Смит, задето бяха съградили нов живот за себе си след убийството на сина им, но въпреки всичко самият той не можеше да го преодолее.

Едно момченце беше изчезнало.

Едно момченце трябваше да бъде намерено и върнато у дома.

* * *

Сега, докато караше обратно към Федърбанк, къщите покрай пътя му изглеждаха уютни. Прозорците им светеха в мрака и той си представяше, че чува как отвътре се носят тих смях и приказки.

Хора заедно, както хората е редно да бъдат.

Това го накара да изпита известна самота, но човек може да открие радост, стига да я потърси дори в уединен живот като неговия. Пътят беше опасан с огромни дървета, чиито листа се губеха в мрака, освен там, където ги докосваха уличните лампи, осеяли улиците със заплетени жълто-зелени фойерверки, полюшващи се на лекия ветрец. Във Федърбанк беше толкова тихо и спокойно, че изглеждаше почти невъзможно точно тук да са се случили всички онези ужасяващи зверства, дело на Франк Картър.

Върху стълба на уличната лампа в края на улицата имаше известие — едно от многото с надпис „ТЪРСИ СЕ“, които през изминалите седмици бяха разлепени от семейството на Нийл Спенсър. Имаше снимка на момчето, описание на облеклото му и молба към свидетелите, които разполагат с някаква информация за него, да се свържат с полицията. И снимката, и текстът бяха избелели под безжалостните летни слънчеви лъчи, затова, когато сега мина с колата си покрай него, известието му напомни на сбръчкано цвете, оставено на мястото на някогашна катастрофа. Едно момченце, което беше изчезнало, сега започваше да изчезва повторно.

Бяха изминали близо два месеца от изчезването на Нийл Спенсър и въпреки всички усилия, всички неуморни дни и безсънни нощи, отдадени на разследването, сега полицията знаеше по-малко, отколкото през вечерта на случилото се. Колкото до Пийт, той смяташе, че Аманда Бек беше изпълнила всичко необходимо, всичко по правилата. Всъщност доказателство за нейните способности беше фактът, че дори началникът на отдел „Криминални престъпления“ Лайънс — един човек, който никога не откъсваше поглед от собствената си репутация — я беше подкрепил и оставил да води разследването. Въпреки че последния път, когато Пийт се размина с Аманда в коридора, тя изглеждаше толкова изтощена, че той се зачуди дали това само по себе си не беше някакво наказание.

Искаше му се да може да й каже, че с времето става по-лесно.

След като го привикаха в кабинета на началника, Пийт обсъди с Аманда първоначалния етап на разследването, но в крайна сметка участието му в него се оказа повърхностно. Появи се онзи познат ужас, който изпита, когато подаде заявление да се срещне с Франк Картър. Представи си как седи срещу чудовището, което се държи с него като с детска играчка. Както всеки път, се зачуди дали ще успее да се справи — дали тази среща няма най-сетне да му покаже, че е неспособен да издържи. И въпреки това страхът му се оказа напразен. За пръв път, откакто можеше да си спомни, молбата му да говори с Картър беше отхвърлена. Изглежда Шепнещия мъж, както го наричаха, беше решил да запази мълчание.

Пийт няколко пъти се беше срещал с него и беше готов да го направи отново, но въпреки това беше невъзможно да потисне облекчението, което изпита. Това чувство донесе със себе си вина и срам, разбира се, но той успя да ги разсее. Да седи срещу Франк Картър, беше мъчително. Беше вредно за здравето му. И тъй като единствената връзка беше онова, което майката на Нийл твърдеше, че синът й е видял и чул през прозореца на стаята си, нямаше причина да вярва, че срещата с него би била от полза.

Облекчението беше правилната реакция.

Когато се прибра, той метна ключовете на масата за хранене, вече замислен какво ястие да приготви и какво да гледа по телевизията, за да запълни няколкото часа преди лягане. Утре щеше да има фитнес, бумащина, административна работа. Обичайният живот.

Но преди това той изпълни ритуала.

Отвори кухненския шкаф и извади бутилката водка, която държеше вътре, започна да я прехвърля в ръцете си, да измерва тежестта й, да опипва дебелината на стъклото й. Между него и копринената течност вътре имаше плътен, защитен слой. Беше минало много време от последния път, в който отвори бутилка като тази, но все още помнеше утешителното щрак, което щеше да чуе, ако завърти капачката.

Той извади снимката от едно чекмедже.

После седна на масата за хранене, сложи бутилката и снимката пред себе си и си зададе въпроса.

Искам ли това?

През годините поривът беше идвал и си отивал, но донякъде винаги го беше съпътствал. Имаше много очевидни неща, които можеха да го разбудят, но имаше и случаи, в които сякаш се появяваше от само себе си, по свое собствено потайно разписание. Бутилката често беше мъртва и безжизнена като мобилен телефон без батерия, но понякога в нея заискряваше живот. Точно сега поривът беше по-силен, отколкото можеше да си спомни. Всъщност през последните два месеца бутилката му беше говорила все по-силно.

Само отлагаш неизбежното, казваше му сега.

Защо се измъчваш така?

Пълна бутилка — това беше важно. Да си налее от преполовена бутилка, не беше така утешително, като да щракне капачката на неотворена бутилка. Утехата се криеше в знанието, че има достатъчно.

Сега той внимателно изпробва капачката. Още малко и щеше да щракне, и бутилката щеше да бъде отворена.

Какво толкова, просто го направи.

Ще те накара да се почувстваш като нищожество, но и двамата знаем, че си точно това.

Гласът можеше да бъде както зъл, така и приятелски. Да улавя минорните акорди така лесно, както и мажорните.

Ти си нищожество. Ти си безполезен.

Затова отвори бутилката.

И толкова често гласът беше на баща му. Той отдавна беше умрял, но дори след четиресет години Пийт си го представяше ясно: дебел и отпуснат в един захабен фотьойл, в прашната дневна, с презрително изражение. Нищо, което Пийт беше направил като момче, не беше достатъчно добро за него. „Нищожество“ и „безполезен“ бяха думи, които беше научил рано и чувал често.

Порастването донесе със себе си разбирането, че баща му е бил дребен човечец, разочарован от всичко в живота си, и че синът му е бил онази удобна боксова круша, върху която да излива гнева си. Но това разбиране беше дошло твърде късно. Към този момент посланието беше абсорбирано и беше дълбоко закодирано в него. Обективно погледнато, той знаеше, че не беше нищожество, нито се беше провалил. Но винаги го усещаше като истина. Фокусът, дори след като беше обяснен, все още имаше въздействие.

Той взе снимката на Сали. Беше направена преди толкова много години, че с времето цветовете бяха избелели, сякаш хартията се опитваше да изтрие образа, запечатан върху нея, и да си върне предишната белота. На нея двамата изглеждаха толкова щастливи, притиснали лица един в друг. Бяха си я направили един летен ден. Сали сякаш грееше от радост, засмяна под слънчевите лъчи, а Пийт присвиваше очи срещу светлината и се усмихваше.

Това губиш, когато пиеш.

Заради това не си струва.

Той седя там няколко минути, като дишаше бавно, после прибра бутилката и снимката и започна да приготвя вечеря. Беше лесно обяснимо защо поривът се беше засилил през последните няколко седмици и защо беше добре, че участието му в разследването не беше довело до нищо. Остави порива да се разгори в светлината на скорошните събития, мислеше си той. Остави го да се наслади на мига.

И след това го остави да угасне.