Алекс Норт
Шепнещия мъж (22)

21

Онази нощ ми беше по-трудно да заспя от всякога.

След като се бяхме скарали, по никакъв начин не бях успял да се разбера с Джейк. Макар да можех да оправдая пред себе си онова, което бях написал за Ребека, беше невъзможно да накарам едно седемгодишно момче да ме разбере. За него това бяха просто нападки, насочени към майка му. Той отказваше да говори с мен и не беше ясно дали изобщо чуваше какво му казвам. Преди да си легне, не пожела да му прочета приказка за лека нощ и за миг просто отново се почувствах безпомощен, разкъсван от гняв и себеомраза, и отчайващата нужда да го накарам да ме разбере. В крайна сметка го целунах лекичко по главата, казах му, че го обичам, и му пожелах лека нощ с надеждата, че на другата сутрин може би ще бъде по-лесно. Сякаш това изобщо работеше. Утрото винаги носи със себе си нов ден, но няма никаква причина човек да вярва, че ще бъде по-добър.

По-късно лежах в собственото си легло, въртях се наляво-надясно и се опитвах да заспя. Не понасях как започвахме да се отдалечаваме един от друг. Дори по-лошо беше това, че нямах никаква представа как да спрем да го правим, какво оставаше да се сближим. И докато си лежах в тъмното, не можех да се отърся от спомена за дрезгавия глас, с който беше говорил Джейк, и всеки път изтръпвах от спомена за него.

Аз искам да те уплаша.

Момчето в пода.

Но колкото и да ме изнервяше това, по някаква причина рисунката му с пеперудите ме тревожеше дори още повече. Гаражът беше заключен с катинар. Беше невъзможно Джейк да е влизал вътре, без да разбера. И въпреки това бях разглеждал рисунката отново и отново, и приликата беше безпогрешна. Някак си той ги беше видял. Но как и къде?

Беше съвпадение, разбира се; нямаше как да не е така. Може би тези пеперуди се срещаха на много повече места, отколкото подозирах — онези в гаража все пак трябваше да са дошли отнякъде. Очевидно бях се опитал да говоря за това с Джейк. Също толкова очевидно той беше отказал да ми отговори. И така, докато се въртях в леглото и се опитвах да заспя, си дадох сметка, че мистерията около пеперудите се свеждаше до същото, до което се свеждаше и караницата ни. Просто трябваше да се надявам, че на сутринта всичко ще бъде по-добре.

Трясък от счупено стъкло.

Виковете на майка ми.

Крясъците на мъжа.

Събуди се, Том.

Събуди се сега.

Някой разтърси крака ми.

Мигновено се разбудих, подгизнал от пот, с разтуптяно в гърдите ми сърце. В спалнята беше тъмно като в рог и тихо — все още беше посред нощ. Джейк отново стоеше в края на леглото, черен силует на фона на мрака зад него. Разтърках лицето си.

— Джейк — казах тихо аз.

Не последва отговор. Не виждах лицето му, но горната част на тялото му лекичко се поклащаше наляво-надясно и се олюляваше на краката му като метроном.

— Буден ли си?

Отново отговор нямаше. Седнах в леглото и се зачудих как е най-добре да постъпя. Ако ходеше насън, трябваше ли внимателно да го събудя, или да се опитам да го насоча, все така заспал, обратно към стаята му? Но тогава очите ми започнаха да се приспособяват към мрака и силуетът стана по-ясен. Косата му не беше както трябва. Беше много по-дълга, отколкото би трябвало, и сякаш беше разпиляна на една страна.

И…

Някой шепнеше.

Но фигурата в края на леглото, която все така леко се полюляваше, беше напълно безмълвна. Това, което чувах, идваше отнякъде другаде в къщата.

Погледнах наляво. През отворената врата на спалнята виждах тъмния коридор. Беше пуст, но си казах, че шепотът идваше от другаде.

— Джейк…

Но когато отново извърнах поглед, силуетът в края на леглото ми беше изчезнал и в стаята нямаше никого.

Разтърках лице, за да се разбудя, после се плъзнах по студената половина на леглото и с тихи стъпки тръгнах към коридора. Тук шепотът беше малко по-силен. Макар да не можех да различа никакви думи, сега безспорно чувах два гласа: някакъв сподавен разговор, в който единият от участниците звучеше леко дрезгаво, за разлика от другия. Джейк отново си говореше сам. Инстинктивно се насочих към неговата стая, но тогава погледнах надолу по стълбите и замръзнах на място.

Синът ми беше в долния край на стълбището, седнал до входната врата. Тънък лъч светлина от уличните лампи се процеждаше покрай завесите в кабинета ми, встрани от него, и оцветяваше разрошената му коса в кехлибареножълто. Седеше с подвити крака, опрял глава във вратата, сложил едната си ръка на рамката отстрани. В другата, отпусната върху крака му, бяха резервните ключове, които държах в чекмеджето на бюрото в кабинета си.

Заслушах се.

— Не съм сигурен — прошепна Джейк.

Отговори пресипналият глас, който бях чул.

— Аз ще се грижа за теб, обещавам ти.

— Не съм сигурен.

— Джейк, пусни ме да вляза.

Синът ми премести ръката си към отвора на пощенската кутия на вратата. И тогава видях, че някой избутва капака й навътре от външната страна. Подаваха се пръсти. При вида им сърцето ми подскочи. Четири тънки, бледи пръсти се промушваха през тънките черни нишки над отвора на пощенската кутия от вътрешната страна и я задържаха отворена.

— Пусни ме да вляза.

Джейк докосна с едната страна на ръчичката си единия от пръстите и той се изви, за да го погали.

— Просто ме пусни да вляза.

Той протегна ръка към верижката.

— Не мърдай! — извиках аз.

Думите излязоха от мен, без да се замисля, едновременно от сърцето и устата ми. Пръстите мигновено се отдръпнаха и капакът на пощенската кутия шумно се затвори след тях. Джейк се обърна и погледна нагоре към мен, докато аз трополях по стълбите към него, а сърцето ми се блъскаше в гърдите. Когато слязох долу, грабнах ключовете от ръката му.

Седнал така, той препречваше пътя към вратата.

— Мръдни се — извиках аз. — Мръдни се!

Той се отмести пълзешком и продължи на четири крака към кабинета ми. Аз измъкнах верижката от механизма и после натиснах бравата, която се отвори с лекота — Джейк вече беше отключил проклетата врата с ключовете. Дръпнах широко вратата и бързо излязох на пътеката отпред, като вперих поглед в нощта.

Доколкото можех да преценя, нагоре и надолу по улицата нямаше никого. Разсеяното жълто сияние под уличните лампи беше мъгливо, тротоарите — пусти. Но като погледнах към отсрещната страна на пътя, ми се стори, че виждам една фигура бързо да бяга през полето. Някаква неопределена форма, която тичаше презглава в мрака.

Вече беше твърде далеч, за да я настигна.

Така или иначе, инстинктът ме отведе надолу по пътеката, но преди да стигна улицата, спрях и видях дъха си на студения нощен въздух. Какво, по дяволите, правех? Не можех да оставя къщата отворена зад гърба си и да се втурна да гоня някого си през полето. Не можех да оставя Джейк вътре, самотен и изоставен.

Затова останах на място няколко секунди, вперил поглед в мрака на полето. Фигурата — ако изобщо е била там — вече беше изчезнала.

Но беше там.

Останах така още малко. После се върнах обратно вътре, заключих вратата и се обадих в полицията.