Алекс Норт
Шепнещия мъж (16)

15

Стаята беше малка, но тъй като всички повърхности в нея бяха боядисани в бяло, се създаваше усещане за безкрайно пространство. Като място без стени. Или може би някъде изцяло отвъд времето и пространството. Ако някой го наблюдаваше на охранителните камери, Пийт винаги си беше представял, че сигурно изглежда като сцена от научнофантастичен филм, в която един човек седи сред празна безкрайност, в която предстои наоколо да се появят виртуалните декори.

Той прокара пръсти по повърхността на едно бюро, което изцяло разделяше стаята на две. Чу се леко поскърцване. Всичко тук беше чисто, полирано, стерилно.

И после в стаята отново настана тишина.

Той чакаше.

Когато на човек предстои да се изправи пред нещо ужасно, беше по-добре да се изправи пред него веднага; колкото и да е неприятна случката, тя неизменно ще се случи и поне по този начин няма да му се налага да понася и самото очакване. Франк Картър знаеше това. Откакто влезе в затвора, Пийт го беше посещавал поне веднъж годишно и Франк винаги го караше да чака. По пътя от килиите неизменно се случваше някакво дребно забавяне — нарочно измислена спънка. Това беше свидетелство за контрол, от което ставаше ясно кой от двамата ръководи отношенията помежду им. Фактът, че само Пийт можеше да си тръгне след това, би трябвало да е достатъчно показателен, но никога не беше. Той не можеше да предложи на Картър нищо повече от разсейване и забавление. Само единият от тях притежаваше нещо, което другият наистина искаше — и двамата бяха наясно с това.

Затова той чакаше като едно послушно малко момче.

Няколко минути по-късно вратата на отсрещната стена зад бюрото се отвори и влязоха двама надзиратели, които застанаха от двете й страни. На прага нямаше никого. Чудовището както винаги не бързаше да се покаже.

С наближаването на момента се появи обичайното тревожно чувство. Ускоряването на пулса. Отдавна беше спрял да си подготвя въпроси за тези срещи, защото думите неизменно се разпръсваха в ума му, преди да успее да ги изрече — като птици, които литват уплашено от короната на някое дърво. Но той се насили да си придаде безизразен вид и да гледа колкото можеше по-спокойно. Горната част на тялото го болеше от сутрешната тренировка във фитнеса.

Най-сетне Картър се показа.

Беше облечен в бледосин гащеризон с дълги ръкави, а ръцете и краката му бяха оковани. Външният му вид се допълваше от познатата обръсната глава и рижава козя брадичка. Както винаги той се приведе леко, докато влизаше с тътрещи крачки, макар да не се налагаше да го прави. Със своите метър и деветдесет и пет сантиметра височина и теглото си от сто и десет килограма Картър беше истинска грамада, но никога не пропускаше възможност да си придаде още по-внушителен вид.

Последваха го още двама надзиратели, които го отведоха до стола от другата страна на бюрото. После четиримата си тръгнаха и оставиха Пийт насаме с Картър. Шумът от затварянето на вратата на стаята сякаш беше един от най-силните, които някога беше чувал.

Картър впери поглед в него развеселено.

— Добро утро, Пийт.

— Франк — каза Пийт. — Изглеждаш добре.

— Живея си добре.

Картър потупа корема си и оковите около китките му леко издрънчаха.

— Живея си доста добре.

Пийт кимна. Всеки път, когато го посещаваше, той винаги се учудваше как Картър не просто оцеляваше в затвора, а цъфтеше. Изглежда, прекарваше по-голямата част от времето си във фитнеса на затвора и въпреки това, макар да пазеше невероятната си физическа форма от деня, в който го арестуваха, не можеше да се отрече, че годините зад решетките в известен смисъл го бяха размекнали. Той изглеждаше комфортно. Седнал там, с отпуснати крака и облегнал едната от месестите си ръце на подлакътника на стола, съвсем спокойно можеше да бъде владетел, настанил се удобно в своя трон, докато наблюдава действията на някой придворен. Сякаш отвъд тези стени Картър беше едно опасно животно, разгневено и воюващо със света, но затворен в тази клетка, прочут с престъпленията си, със свой собствен антураж от раболепни поклонници, той най-сетне беше открил ниша за себе си, в която можеше да се отпусне на спокойствие.

— Ти също изглеждаш добре, Пийт — каза Картър. — Храниш се добре. Като гледам, се поддържаш във форма. Как е семейството?

— Не знам — каза Пийт. — Как е твоето?

При тези думи пламъчето в очите на Картър угасна. Винаги беше грешка да го провокира, но понякога му беше твърде трудно да се сдържи; и съпругата, и синът на Картър се бяха оказали подходящи за тази цел. Пийт още помнеше погледа на Картър, докато слушаше показанията на Джейн Картър, които тя даде в съда посредством видеовръзка. Картър вероятно си беше представял, че е твърде уплашена или съсипана, за да се обърне срещу него, но в крайна сметка жената го беше направила — беше позволила на Пийт да влезе в пристройката и беше оттеглила алибитата, които предишните месеци беше осигурявала на съпруга си. Изражението му през онзи ден наподобяваше това, което беше изписано на лицето му сега. Колкото и комфортно да се чувстваше Картър тук, омразата, която изпитваше към семейството си, никога не беше отслабнала.

Той изведнъж се приведе напред.

— Знаеш ли — каза той, — снощи сънувах невероятен сън.

Пийт се усмихна насила.

— Така ли? За бога, Франк. Не съм сигурен, че искам да знам.

— О, искаш.

Картър се облегна назад и се засмя на себе си.

— Искаш и още как. Защото, разбираш ли, момченцето също беше в него. Момченцето на Смит. Отначало, както си сънувам, не съм много сигурен дали е то, понеже всички тези малки копеленца са еднакви, нали се сещаш? Всяко може да свърши работа. Освен това блузата му е нахлузена на лицето, така че не го виждам добре, точно както ми харесва. Но е то. Понеже, разбираш ли, си спомням с какво беше облечено, нали така?

Спортни сини панталонки. Черна блузка с якичка.

Пийт не отговори.

— И някой плаче — каза Картър. — Но не е то. От една страна, момчето вече отдавна се е отказало да плаче; това е приключило. И освен това звукът идва някъде отстрани. Затова обръщам глава и ги виждам тях двамата — майката и бащата. Видели са какво съм сторил на момченцето им и хлипат — всичките им надежди и мечти, а виж аз какво съм направил.

Той се намръщи.

— Как се казваха?

Отново Пийт не каза нищо.

— Миранда и Алън — каза Картър, като кимна на себе си. — Сега си спомням. По онова време бяха в съда, нали? Ти седя до тях.

— Да.

Точно така. Значи Миранда и Алън ронят едри сълзи и ме гледат. Кажи ни къде е той. Разбираш ли, умоляват ме. Малко са жалки, но само ме карат да се сетя за теб и си казвам, че Пийт иска да разбере същото и може би скоро ще дойде да ме види.

Картър се усмихва от отсрещната страна на бюрото.

— Той ми е приятел, нали така? Аз трябва да се опитам да му помогна. И затова се оглеждам внимателно наоколо и се опитвам да разбера къде се намирам и къде е момченцето. Защото така и не можах да си спомня, нали?

— Да.

— И после се случи нещо невероятно.

— Така ли?

— Наистина невероятно. Знаеш ли какво?

— Събуди се — каза Пийт.

Картър отметна назад глава и се засмя, след което плесна с всичка сила с ръце. Оковите задрънчаха, докато аплодираше. Когато спря и заговори отново, гласът му отново звучеше нормално и познатото пламъче се беше завърнало в погледа му.

— Пийт, ти ме познаваш твърде добре. Ами да, събудих се. Колко жалко обаче, нали? По всичко изглежда, че Миранда и Алън — и ти — ще трябва да си поплачете още малко.

Пийт не беше готов да се хване на въдицата.

— Видя ли още някого в съня си? — попита той.

— Още някого? Кого например?

— Не знам. Имаше ли някой друг с теб? Който може би ти е помагал.

Беше подходил твърде прямо, за да получи конкретен отговор, но както винаги той наблюдаваше внимателно реакцията на Картър. По въпроса за потенциалния съучастник Картър винаги беше успявал да го изиграе умело: понякога развеселено, понякога отегчено, но без никога да потвърждава или отрича възможността друг човек да е бил замесен в убийствата. Този път той се усмихна на себе си, но реакцията му беше различна от обичайната. Днес беше особено изострена.

Той знае защо съм тук.

— Чудех се колко ли време ще ги отнеме да дойдеш и да ме видиш — каза Картър. — Заради цялата работа с онова изчезнало момченце. Учудвам се, че ти отне толкова дълго.

— Исках да го направя по-рано. Ти не се съгласи.

— Какво? Да откажа да се видя със своя добър приятел Пийт?

Картър се престори на обиден.

— Сякаш бих направил подобно нещо. Сигурно молбите ти не са стигнали до мен. Административна грешка. Тук всички са пълни некадърници.

Пийт насила вдигна рамене.

— Няма нищо, Франк. Ти всъщност не си приоритет. Вече от доста време си в затвора и спокойно може да се каже, че по този случай не си заподозрян.

Усмивката се върна на лицето на мъжа.

— Не, не съм. Но ти, ти винаги се връщаш при мен, нали? Всичко винаги свършва там, където започва.

— Какво означава това?

— Означава каквото означава. И така, какво искаш да ме попиташ?

— За съня ти, Франк, вече ти казах. Имаше ли в него някой друг?

— Може би. Но нали знаеш какви са сънищата. Бързо избледняват. Колко жалко, нали?

Пийт се вгледа за момент във Франк, като се опитваше да го прецени. Много лесно можеше да е научил за изчезването на Нийл Спенсър; бяха го давали постоянно по новините. Но знаеше ли Картър нещо друго? Очевидно му доставяше удоволствие да си дава вид сякаш е така, но това само по себе си не означаваше нищо. Съвсем спокойно можеше отново да се опитва да установи надмощие. Поредният опит да се изкара по-голям и важен, отколкото беше всъщност.

— Много неща избледняват — каза Пийт. — Славата например.

— Не и тук.

— Но в света отвън. Хората напълно са забравили за теб.

— О, сигурен съм, че това не е вярно.

— Всъщност от доста време не са писали за теб по вестниците. Ти си вчерашни новини. Даже по-скоро не си и това — въпросното момченце изчезна преди няколко месеца, както сам знаеш, а известно ли ти е в колко новинарски емисии споменаха твоето име?

— Не знам, Пийт. Защо не ми кажеш ти?

— В николко.

— Ха. Май трябва да започна да се съгласявам да давам всички онези интервюта, за които ме молят разните учени и журналисти. Може и да взема да го направя.

Той се ухили самодоволно на напразните усилия на Пийт. Подлагаше се безпричинно на всичко това; Картър не знаеше нищо. И щеше да свърши както винаги. Пийт прекрасно знаеше как ще се чувства после как разговорите с Картър събуждаха всички спомени. По-късно притегателната сила на кухненския шкаф щеше да бъде по-силна от всякога.

— Да, може би трябва да го направиш.

Той се изправи, обърна гръб на Картър и се отдалечи.

— Довиждане, Франк.

— Може да им е интересно да узнаят за шепота.

Пийт спря с ръка на дръжката на вратата, по гърба му премина ледена тръпка, която продължи надолу по ръцете му.

Шепота.

Нийл Спенсър беше казал на майка си за някакво чудовище, което шепнело пред прозореца му, но тази подробност около изчезването на момченцето никога не беше разгласена публично и не я бяха споменавали по новините. Той можеше отново да се опитва да налучка, разбира се. С тази разлика, че сега Картър го беше изиграл по-победоносно от всякога.

Пийт бавно се обърна.

Картър се беше облегнал все така невъзмутимо на стола си, но сега на лицето му беше изписано задоволство. Още малко примамка на кукичката, точно колкото да не позволи на рибката да отплува. Пийт беше обзет от внезапна увереност, че споменаването на шепота далеч не е било догадка.

По някакъв начин кучият син беше разбрал за това.

Но как?

Точно сега, повече от всеки друг път, той трябваше да запази самообладание. Картър щеше да се възползва от всяка нужда, която надуши у човека срещу себе си, а със сигурност не беше необходимо да подхранва допълнително самоувереността му.

Може да им е интересно да узнаят за шепота.

— Какво искаш да кажеш с това, Франк?

— Ами момченцето е видяло някакво чудовище пред прозореца си, нали така? Което му е говорело.

Картър отново се наведе напред.

— Говорело. Много. Тихо.

Пийт се опита да потисне раздразнението си, но то вече бушуваше в него. Картър знаеше нещо и едно момченце беше изчезнало. Трябваше да го намерят.

— Откъде знаеш за шепота? — каза той.

— Аха! Но това би означавало да ти кажа.

— Кажи ми тогава.

Картър се усмихна. Беше изражение на човек, който няма какво да загуби или спечели, освен болката и гнева на другите.

— Ще ти кажа — отвърна той, — но първо ти трябва да ми дадеш нещо, което искам.

— И какво би било това?

Картър се облегна на стола и развеселеното изражение внезапно се стопи от лицето му. За миг очите му станаха безизразни, а сетне в тях нахлу пламенната омраза, ясно видима като две горящи точици.

— Доведи семейството ми — каза той.

— Семейството ти?

— Онази кучка и малкото копеленце. Доведи ми ги и ме остави насаме с тях за пет минути.

Пийт погледна втренчено Картър. За миг беше завладян от гнева и лудостта, които струяха от мъжа в другия край на масата. После Картър отметна глава назад, задрънка с оковите на китките си и тишината в стаята се разкъса, когато започна да се смее и не спря да се смее, и не спря да се смее.