Алекс Норт
Шепнещия мъж (45)

44

Когато се върнаха в управлението, в работната стая кипеше оживление. Докато повечето полицаи продължаваха с настоящите си задачи, неколцина от тях сега бяха съсредоточени върху издирването на сина на Франк — Франсис — и тази мисъл беше обсебила всички. Възцарилата се енергичност в стаята беше осезаема. След двумесечно обикаляне в кръг и безплодни усилия сякаш пред тях се беше отворил съвсем нов път.

Не че непременно щеше да ги заведе някъде, припомни си Аманда. Винаги беше най-добре човек да не се надява излишно. Но всеки път беше толкова трудно да не го прави.

— Не — каза Пийт.

Той добави още един лист хартия към купчината на бюрото между тях.

— Не — отговори тя и сама добави още един.

След съдебния процес и присъдата на Франк Картър Франсис и майка му се бяха преместили да живеят другаде, а за да ги спасят от общественото внимание, им бяха осигурили нови самоличности една възможност да започнат живота си начисто, далеч от надвисналата сянка на онова чудовище, с което бяха живели. Джейн Картър беше станала Джейн Паркър; Франсис беше станал Дейвид. След това, общо взето, двамата бяха изчезнали. Това бяха често срещани, анонимни имена — вероятно една от причините да ги изберат. Задачата, пред която бяха изправени сега Аманда и Пийт, беше да открият верния Дейвид Паркър сред хилядите, които живееха в страната.

Следващият лист, Този Дейвид Паркър беше четиресет и пет годишен. Онзи, когото търсеха, трябваше да е на двайсет и седем.

— Не — каза тя.

И така нататък.

Проверяваха имената, без да казват почти нищо. Пийт беше погълнат от страниците пред себе си и тя предположи, че съсредоточаването беше неговият начин да се разсейва. Разговорът, който проведе с Франк Картър, вероятно го беше разтърсил толкова силно, колкото и предишните, но сега напрежението беше засилено. Пийт се беше срещнал със сина на Картър, когато Франсис е бил дете. Той буквално беше спасил момчето. След като вече беше започнала да опознава Пийт, Аманда лесно можеше да си представи какво ли му се върти в ума точно сега. Как сигурно сам си задава трудни въпроси. Ами ако поведението на Пийт преди толкова години беше посяло едно семенце, което сега беше израснало в този чисто нов кошмар? Ами ако въпреки най-добрите му намерения всичко това някак си беше по негова вина?

— Не можем да сме сигурни, че Франсис е замесен — каза тя.

— Не.

Пийт добави още един лист към купчината.

Аманда въздъхна на себе си, раздразнена от ясното знание за това, че в момента не можеше да каже нищо, което да избави Пийт от собствените му размишления. Но онова, което каза, беше вярно. Колкото и ужасно да беше страдал в детските си години Франк Картър, тя беше виждала предостатъчно хора, които оцеляват след подобно чудовищно детство и след като пораснат се превръщат в съвсем порядъчни хора. Пътищата, по които всеки можеше да се измъкне от ада, бяха толкова многобройни, колкото и самите хора — и по-голямата част от тях успяваха да ги открият.

Също така беше добре запозната с първоначалното разследване и знаеше, че Пийт не беше допуснал нито една грешка — беше водил разследването по най-добрия начин и дори беше направил повече от онова, което се очакваше от него, като се беше постарал да накара Джейн Картър да проговори. Той беше следвал инстинктите си, беше се съсредоточил върху Франк Картър и в крайна сметка го беше заловил. Макар да не беше успял да спаси навреме Тони Смит, никога не можеш да спасиш всички. Винаги ще има грешки, които няма да успееш да предвидиш навреме.

И когато се сети за Тони Смит, Аманда си даде сметка, че самата тя трябваше да се придържа към тази мисъл. Не искаше да повярва, че нещата, които пропускаш — нещата, които дори нямаш възможност да си помислиш, — може толкова да ти натежат, че да има опасност да те удавят.

Тя насочи вниманието си обратно към списъка и продължи да проверява всички хора на име Дейвид Паркър.

— Не.

Купчината нарастваше.

— Не.

Думите образуваха предвидим модел. Не. Не. Не. Едва когато го беше казала три пъти поред, без отговор от другата страна, тя забеляза, че Пийт е запазил мълчание по-дълго от необходимото. Тя го погледна обнадеждено, но сетне забеляза, че той не се занимаваше с листата на масата. Вместо това държеше мобилния си телефон в ръце и го гледаше втренчено.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо.

И все пак очевидно не беше нищо. Всъщност тя едва вярваше на очите си. Защото изглеждаше, че на лицето на Пийт с изгряла усмивка. Беше съвсем лека, но тя си даде сметка, че никога преди не го беше виждала да се усмихва. Той винаги беше толкова суров и сериозен — мрачен като къща, в която собствениците упорито отказват да светнат лампите. Но точно в този момент в една-единствена стая от къщата беше светло. Съобщение, предположи тя. Може би от жена? Или пък мъж, разбира се; все пак тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Във всеки случай, на нея й допадна това непознато изражение на лицето му. Беше приятна промяна от напрежението, с което беше свикнала и което я караше да се тревожи за него.

Тя искаше тази нова светлинка да не угасва.

— Какво има?

Този път го попита по-закачливо.

— Просто някой пита дали довечера съм свободен.

Той остави телефона на масата и усмивката му се стопи.

— Очевидно не съм.

— Не ставай смешен.

Пийт я погледна.

— Говоря сериозно — каза му тя. — Технически погледнато, това разследване е мое, а не твое. Аз ще остана, колкото се налага, но след края на работния ден ти се прибираш у дома.

— Не.

— Да. И като стигнеш там, можеш да правиш каквото си искаш. Аз ще те държа в течение, ако има някакво развитие.

— Трябва да остана.

— В никакъв случай не трябва да останеш. Дори и да открием верния Дейвид Паркър, нямаме никаква представа дали изобщо е замесен. Просто ще поговорим с него. А според мен и за него, и за теб би било най-добре някой друг да се заеме с това. Знам колко е важен за теб този случай, но, Пийт, не можеш да живееш в миналото. Има и други неща, които са важни.

Тя кимна към телефона му.

— Понякога не трябва да си носиш работата у дома. Разбираш ли какво имам предвид?

Той замълча за миг и тя реши, че отново ще възрази. Но сетне той кимна.

— Не можеш да живееш в миналото — повтори той. — Тук имаш право. Повече, отколкото предполагаш.

— О, наясно съм колко право имам. Повярвай ми.

Той се усмихна.

— Добре тогава.

После отново взе телефона си и започна да пише отговор някак неловко, сякаш не получаваше съобщения често и не беше свикнал да им отговаря. Или може би просто беше притеснен заради това конкретно съобщение. Така или иначе, тя се радваше за него. Леката усмивка отново се появи на лицето му и на Аманда й стана приятно да я види. Да знае, че това е възможно.

Оживен, даде си сметка сега тя, докато го наблюдаваше. Така изглеждаше.

След всичко, което беше преживял, той приличаше на човек, който най-сетне очаква нещо с нетърпение.