Алекс Норт
Шепнещия мъж (35)

34

В мое отсъствие полицейското присъствие в къщата се беше засилило. Когато пристигнахме, видях две коли и един микробус, паркирани отпред, както и полицаи и съдебни експерти, които работеха на оградената е лента алея за коли. Дейността им сякаш беше съсредоточена върху гаража, но на тротоара стояха още двама полицаи, които отцепваха целия имот. Освен това входната врата на дома ми зееше отворена — една несвойствена гледка за човек, който се прибира вкъщи, и която ме накара да се почувствам уязвен и онеправдан.

Паркирах зад другите автомобили. Колата на баща ми мина покрай нас и после спря пред мен.

Не баща ми, напомних си аз.

Детектив Пийт Уилис.

Нямаше нужда да го смятам за нищо друго, нали така? И като изключим начина, по който беше коленичил пред Джейк, нямаше никакви признаци, че самият той искаше да бъде смятан за нещо друго. Подобна уговорка ме устройваше прекрасно.

Шокът вече леко беше отслабнал, но сякаш просто по онзи начин, когато след земетресение настъпват няколко мига тишина точно преди да започнат писъците. Още помнех как се бях почувствал в полицейското управление, как баща ми беше стоял пред мен и ме беше гледал, как ме беше видял. Мигновено пред очите ми изплува мигът, в който го бях видял за последен път, преди толкова много време, и се бях почувствал малък и безпомощен. Бях се пренесъл в миналото. При страха и тревогата. При желанието толкова да се смаля, че той да не ме забележи. Но тогава ме беше връхлетял гневът. По дяволите, той нямаше никакво право да говори със сина ми. След това беше дошло и презрението. Фактът, че се налагаше да бъде част от живота ми — и то в по-влиятелна роля от моята, — ми се струваше толкова изконно несправедлив, че едва успявах да понеса мисълта за него.

— Татко, добре ли си?

— Да, приятел.

Бях вперил поглед в колата пред мен. В мъжа на шофьорската седалка.

Името му е детектив Пийт Уилис, напомних си аз, и той не значи нищо за теб.

Съвсем нищо.

Не и ако не му позволя.

— Така — казах аз. — Да приключваме с това.

Той ни пресрещна при полицаите на пост, показа им служебната си карта и ни въведе в къщата, без да каже нищо. Негодуванието отново пламна в мен. По дяволите, трябваше ми неговото разрешение, за да вляза в собствената си къща. Струваше ми се унизително да вървя след него като момченце, което трябва да слуша какво му се казва. И още по-лошото беше, че той сякаш беше напълно безразличен към всичко това.

Носеше клипборд и химикалка.

— Трябва да знам кои неща са ваши и кои от нещата, които са били тук, като сте се нанесли, не сте докосвали.

— Всичко е мое — казах аз. — А и госпожа Шиъринг, така или иначе, беше изчистила всичко.

— Ще творим и с нея, не се тревожете.

— Не се тревожа.

Минахме през стаите една по една и аз събрах някои неща от първа необходимост. Тоалетни принадлежности. Дрехи за Джейк и мен. Няколко играчки от неговата стая. Толкова ме вбесяваше, че се налагаше да питам баща си всеки път, но той просто кимаше и записваше вещите в списъка, така че в крайна сметка спрях да го питам. И да го беше грижа, не го показваше. Всъщност той почти не ме поглеждаше. Зачудих се какво ли си мисли и чувства в този момент. Но след това потиснах тази мисъл, защото нямаше значение.

Накрая влязохме в кабинета ми на долния етаж.

— Трябва да си взема лаптопа… започнах аз, но Джейк ме прекъсна.

— Кого намери татко в гаража? Нийл Спенсър ли?

Баща ми изглеждаше обзет от неудобство.

— Не. Тези останки бяха много по-стари.

— От кого бяха?

— Ами, между нас казано, според мен бяха от едно друго момче. То изчезна преди много време.

— Колко време?

— Двайсет години.

— Еха.

Джейк замълча, за да осмисли колко дълго време беше това.

— Да. И се надявам, че са неговите, защото оттогава не съм спирал да го търся.

Този факт изглежда удиви Джейк, сякаш беше някакво постижение — и това не ми хареса. Изобщо не исках да се интересува от този човек, какво остава да му се възхищава.

— Аз досега щях да съм се отказал.

Баща ми се усмихна тъжно.

— Това винаги е било важно за мен. Всеки трябва да се прибере у дома, не мислиш ли?

— Детектив Уилис, може ли да взема това? — започнах да прибирам кабела на лаптопа в желанието си да прекратя този разговор. Трябва ми за работа.

— Да. — Той се обърна с гръб към двама ни. — Разбира се, че може.

„Тайната квартира“ представляваше просто един апартамент над будка за вестници в единия край на улица „Таун“. От улицата изглеждаше доста окаяна и когато детектив Уилис ни заведе вътре, впечатлението ми се затвърди.

Едно стълбище водеше от входната врата нагоре към площадка с четири врати. В апартамента имаше дневна, баня, кухня и спалня с две единични легла, всички с минимално обзавеждане. Единственият признак, че апартаментът се използваше от полицията, а не се отдаваше под наем за някаква нищожна сума, беше охранителната камера, разположена почти незабележимо над външната стена, паникбутоните вътре и многобройните стоманени резета от вътрешната страна на входната врата.

— Съжалявам, но ще се наложи да спите в една стая.

Уилис влезе в спалнята, като носеше чаршафи и одеяла, които беше извадил от един шкаф за спално бельо. Аз разопаковах дрехите ни и ги слагах на купчини върху стар дървен скрин, от който предварително бях избърсал слой прах. Апартаментът очевидно не беше почистван от дълго време и въздухът беше застоял.

— Няма проблем.

— Знам, че е тясно. Понякога го използваме за свидетели, но предимно го предоставяме на жени и деца.

Той сякаш щеше да каже още нещо, но после поклати глава.

— Обикновено предпочитат да спят в една стая.

— Жертви на домашно насилие, предполагам.

Баща ми не отговори, но напрежението във въздуха между нас се покачи с няколко градуса и разбрах, че отговорът ми беше попаднал право в целта. Онова, което стоеше между нас, продължаваше да е неизказано, но гласът му започваше да набира сила — по онзи начин, на който понякога е способно мълчанието.

— Няма проблем — казах отново. — Колко дълго ще останем тук?

— Не би трябвало да е за повече от ден или два. Може дори да е за по-кратко. Но случаят има потенциал да се окаже доста важен. Трябва да се уверим, че не пропускаме нищо.

— Мислиш, че мъжът, когото сте арестували, е убил Нийл Спенсър?

Възможно е. Както казах, мисля, че останките, открити във вашата къща, са от подобно престъпление. Винаги се е спекулирало, че Франк Картър тогавашният убиец — е имал някакъв съучастник. Норман Колинс никога не беше официално заподозрян, но проявяваше твърде голям интерес към случая. Никога не съм смятал, че е бил лично замесен, но…

— Но?

— Може би съм грешал.

— Да, може би си грешал.

Баща ми не каза нищо. Мисълта, че може би отново му бях причинил болка, ме накара да изпитам някакво въодушевление, но твърде мимолетно и разочароващо. Изглеждаше толкова съсипан и му беше толкова неловко. По свой собствен начин може би се чувстваше също толкова безпомощен, колкото и аз.

— Добре.

Върнахме се в дневната, където Джейк беше застанал на колене на пода и си рисуваше. Имаше кушетка и стол, масичка на колелца и някакъв стар телевизор, поставен върху дървен шкаф с чекмеджета, зад който се подаваха преплетени кабели. Целият апартамент беше студен и неприветлив. Опитах се да не мисля за случващото се в момента в къщата ни — нашия истински дом. Каквито и проблеми да ни беше създала, в сравнение с това място ми се струваше като истински рай.

Но ще се справиш и с това. Скоро всичко ще приключи.

И Пийт Уилис отново нямаше да бъде част от живота ми.

— Ще ви оставя да се настаните каза той. — Радвам се, че се запознахме, Джейк.

— И аз се радвам, че се запознахме, Пийт — отговори Джейк, но без да вдига поглед от рисунката си. — Благодаря ти за този прекрасен апартамент.

Той се поколеба.

— Няма за какво.

Когато излязохме навън, затворих вратата към дневната. Имаше прозорец, но вече се свечеряваше и светлината, която влизаше през него, беше смътна. Уилис сякаш не искаше да си тръгва и затова останахме за миг в сумрака, а лицето му беше потънало в сянка.

— Имате ли си всичко необходимо? — каза накрая той.

— Мисля, че да.

— Джейк изглежда добро дете.

— Да — казах аз. — Такъв е.

— Има творчески заложби. Точно като теб.

Не отговорих. Мълчанието между нас вече започваше да жужи от напрежение. Колкото и да ми беше трудно да преценя в полумрака, сякаш Уилис съжаляваше, че го е казал. Но след това поясни какво беше имал предвид.

— В къщата видях книгите, които си написал.

— Преди това не знаеше ли?

Той поклати глава.

— Мислех си, че може би си се интересувал — казах аз. — Че може би си потърсил информация с какво се занимавам например.

— Ти потърси ли информация за мен?

— Не, но това с различно.

И веднага щом го казах, се ядосах на себе си, че съм го направил, защото така отново затвърдих непропорционалното разпределение на силите — идеята, че беше негова работа да се интересува от мен, да е загрижен за мен, да му пука за мен, а не обратното. Не исках да си въобразява, че това беше вярно. Не беше. Той не значеше нищо за мен.

— Преди много време — каза той — реших, че ще е най-добре да страня от живота ти. Решихме го заедно с майка ти.

— Това е една гледна точка.

— Вероятно. Това е моята гледна точка. И винаги съм се съобразявал с това. Но не ми беше лесно. Често съм се чудил. Но това беше най-доброто за…

Той замълча и изведнъж придоби по-изморен вид от всякога.

Не ми трябва твоето самосъжаление.

Но не го казах. Каквото и да беше сторил баща ми в миналото, очевидно го беше оставил зад гърба си. Сега не приличаше и не миришеше като алкохолик. Беше в добра форма. И въпреки изтощението имаше вид на спокоен човек. Отново си припомних, че с него бяхме напълно непознати. Не бяхме баща и син. Не бяхме врагове.

Не бяхме никакви.

Той гледаше навън през прозореца към бавно чезнещия ден.

— Сали — майка ти, искам да кажа. Какво стана с нея?

Звук от счупено стъкло.

Писъците ни майка ми.

Замислих се за всичко, което беше последвало. Как тя направи най-доброто за мен въпреки всички трудности, пред които беше изправена като самотна майка. За болката и унизителната й смърт. И тя като Ребека си беше отишла твърде млада, много преди нито тя, нито аз да заслужавахме подобна загуба.

— Тя е мъртва — казах му аз.

Той не каза нищо. За миг дори изглеждаше съкрушен. Но след това дойде на себе си.

— Кога?

— Не ти влиза в работата.

Гневът в собствения ми глас ме изненада — но очевидно не и баща ми. Той стоеше там и понасяше силата на удара.

— Не — каза тихо той. — Вероятно не.

И после закрачи бавно надолу по стълбите към входната врата. Аз гледах след него. Когато измина половината път, заговорих отново — достатъчно силно, за да ме чуе.

— Знаеш ли, помня онази последна нощ. Нощта, преди да си тръгнеш. Последния път, когато ме видя. Помня колко беше пиян. Колко червено беше лицето ти. Какво направи. Как запрати онази чаша срещу нея. Как тя изпищя.

Той спря на стълбите и застина, напълно неподвижен.

— Помпя всичко — казах аз. — Така че как смееш да ме питаш за нея сега?

Той не отговори.

И после продължи да слиза мълчаливо по стълбите, като остави у мен само болезнените, гневни удари на сърцето ми.