Алекс Норт
Шепнещия мъж (49)

48

Почти пристигнахме — каза сержант Дайсън.

— Знам — отговори му Аманда.

Беше накарала Дайсън да шофира дори само за да успее да го откъсне за час от телефона му. Вече се намираха на осемдесет километра от Федърбанк и минаваха покрай един голям университетски комплекс. След един завой се озоваха в центъра на студентското градче: с къщи от червени тухли, гъсто подредени една до друга по тесни улички. Всяка беше висока поне три или четири етажа; сгради, в които можеха да живеят групи от по петима или шестима души, или хазяите да отдават единични стаи, в резултат на което се образуваше една необичайна смесица от непознати, събрани на случаен принцип, които си оставаха такива. Два квадратни километра, населени с коренно различни хора. Едно място, в което можеш евтино и лесно да станеш анонимен.

И точно това място беше избрал за свой дом Дейвид Паркър, живял някога под името Франсис Картър.

По документи всичко изглеждаше както трябва с точната възраст и приблизителен външен вид, който пасваше на посетителя на Виктор Тайлър в затвора. Откриха го час преди Пийт да трябваше да си тръгне от работа, което първоначално разтревожи Аманда, защото се опасяваше, че той може да отмени уговорката, която си беше направил по-рано, и да настоява да участва. И тя видя, че му се искаше да го направи. Но вместо това Пийт мълчаливо наблюдаваше как тя се уговаряше с местните власти да отидат на адреса и когато стана време да си тръгва, той го направи без възражения — просто й пожела късмет и я помоли да го държи в течение, ако има някакво развитие. След като решението беше взето, тя си каза, че това може би дори му беше донесло известно облекчение.

Само да можеше и тя да направи същото — донякъде й се искаше Пийт сега да беше с нея. Защото, макар и всичко, за което бяха говорили в управлението, да си оставаше вярно, — те нямаха твърдо доказателство, че Франсис Картър изобщо беше замесен в случая, и поне засега това беше просто едно рутинно посещение от органите на реда — Аманда въпреки това изпитваше нещо. Един трепет в стомаха, нещо средно между страх и вълнение. Подсказваше й, че е наблизо. Че нещо щеше да се случи и че тя трябваше да бъде нащрек и в готовност, когато това стане.

Дайсън зави надолу по един стръмен склон. Всяка от къщите тук беше по-ниско от предишната, така че покривите им приличаха на зъбците на трион на фона на притъмняващото небе. Франсис Картър — или Дейвид Паркър — беше наел едностаен апартамент в мазето на една голяма къща с различни наематели.

Това отговаряше ли на профила?

Според нея — донякъде. Ако Паркър беше техният човек, той несъмнено щеше да иска домът му да предлага усамотение. Но в същото време наистина ли можеше да е държал тук едно дете в продължение на два месеца, без някой да забележи или чуе това? Или беше укривал Нийл някъде другаде?

Колата забави ход.

Предстои да разбереш.

Дайсън спря под една улична лампа, която сякаш избелваше цветовете на света, и двамата слязоха от колата. Къщата беше висока четири етажа и сякаш беше приклещена от сградите от двете й страни. Отпред не светеше. Имаше ниска тухлена стена с ръждясала желязна порта, която Аманда тихо отвори, преди да стъпи на алеята. От лявата й страна имаше буренясала градинка, твърде малка и запусната, за да е поддържана от някого, а след нея започваха стръмни стъпала, които водеха нагоре към входната врата. Но точно в края на градинката имаше други стъпала, които водеха надолу под земята — към едно място, което беше толкова малко, че дори за един човек беше трудно да стъпи на него. Отгоре Аманда виждаше предния прозорец на подземното жилище. Вратата на апартамента на Паркър вероятно водеше право към помещението, под входната врата на горната част от къщата, която не се виждаше оттам.

Тя заслиза надолу и градинката започна да се издига от лявата й страна, след което на нейно място се появи тухлената стена, извисяваща се над стъпалата. Тук въздухът беше много по-студен; сякаш слизаше в нечий гроб. Прозорецът представляваше един мръсен черен квадрат, с паяжини по ъглите. Входната врата на Паркър едва се виждаше сред сенките.

Тя почука силно и извика.

— Господин Паркър? Дейвид Паркър?

Не последва отговор.

Тя изчака още няколко секунди и отново почука.

— Дейвид? — каза тя. — Вътре ли си?

Отново я посрещна единствено мълчание. До нея Дайсън беше засенчил очите си с ръце и надничаше през прозореца, доколкото му беше възможно.

— Нищо не виждам. — Той се отмести от мръсното стъкло на прозореца. — Какво ще правим сега?

Аманда натисна бравата на вратата и с почуда установи, че тя се отвори със скърцане. Вратата не беше заключена. От вътрешността на апартамента веднага се разнесе плътната, тежка миризма на плесен.

— Не е безопасно да си оставяш така вратата, без да я заключваш, в квартал като този — отбеляза Дайсън.

Защото не беше достатъчно близо, за да подуши миризмата. Никак не е безопасно, каза си тя, но може би не в смисъла, който той имаше предвид. В стаята беше тъмно като в рог и трепетът в стомаха на Аманда се засили повече от всякога. Казваше й, че вътре ги очакваше нещо опасно.

— Стой нащрек — каза тя на Дайсън.

След това извади фенер и внимателно влезе, като предпазваше устата и носа си с единия ръкав, а с другата ръка бавно местеше лъча из стаята пред себе си. Въздухът беше толкова прашен, че сякаш на фона на светлината се носеше пясък. Тя освети с фенера наоколо и успя да види колко беше запуснато: прокъсани сиви мебели; стари дрехи, захвърлени на топка по мръсния килим; някакви документи, пръснати върху една паянтова дървена маса. Стените и таванът бяха осеяни с влага. По протежението на дясната стена имаше кухненски кът и тя бавно прокара лъча светлина по мръсните чинии и купи на плота и видя как разни неща се размърдват и хвърлят дълги сенки, преди да се скрият.

— Франсис? — извика тя.

Но беше очевидно, че тук вече не живееше никой. Мястото беше изоставено. Някой си беше тръгнал оттук, затворил входната врата зад гърба си, без да си направи труда да я заключи, и никога не се беше върнал. Тя щракна нагоре-надолу ключа за осветлението зад себе си. Нищо. Наемът беше платен за една година напред, но очевидно не и комуналните сметки.

Дайсън спря до нея.

— За бога.

— Чакай тук — каза тя.

След това запристъпва предпазливо сред боклуците, разпилени по пода. В дъното имаше две врати. Тя отвори едната и видя банята, и след като освети вътре с фенера, едва се сдържа да не повърне. Тук вонеше дори по-зле, отколкото в предната стая. Умивалникът на отсрещната стена беше пълен с мръсна вода, а по пода се валяха на топка влажни кърпи, осеяни с петънца плесен.

Аманда затвори вратата и се приближи до втората. Тази сигурно водеше към спалнята. Тя се подготви психически за онова, което вероятно щеше да открие вътре, натисна бравата, бутна вратата, която се твори, и Аманда освети вътре с фенера.

— Има ли нещо?

Тя не отговори на въпроса и внимателно пристъпи през прага.

И тук във въздуха се носеше прах, но беше очевидно, че тази стая не бе така запусната и разхвърляна, както останалите в апартамента. Килимът беше мек и нов на вид в сравнение с всичко останало. Макар вътре да нямаше никакво обзавеждане, тя виждаше отпечатъците в килима, където сигурно са били поставени мебелите: един голям улегнал правоъгълник, който вероятно се беше образувал под тежестта на скрин с чекмеджета; един квадрат, за който нямаше представа какво е бил; четири квадратчета на разстояние едно от друго — може би от дълга маса, поставена до стената. Последните бяха и по-дълбоки върху масата сигурно е имало нещо тежко.

Но не се виждаха следи от легло.

Сетне тя забеляза нещо друго и бързо освети с фенера отсрещната стена. Личеше си, че е била боядисана много по-скоро, отколкото другата част на апартамента, но също така беше променена. В долната й част някой грижливо беше нарисувал нещо. От пода сякаш никнеха стръкчета трева, осеяна тук-таме с простичко нарисувани цветчета, а над нея хвъркаха пчелички и пеперудки.

Тя си спомни снимките от вътрешността на пристройката на Картър, които беше виждала.

О, боже мой.

Бавно тя измести лъча нагоре.

Почти до тавана едно гневно слънце беше вперило в нея черните си очи.