Алекс Норт
Шепнещия мъж (47)

46

Докато татко и Пийт ходеха по горния етаж, таванът проскърцваше. Джейк чуваше, че си говорят, но не различаваше точно какво. Очевидно за нещо, свързано с него — инструкции как трябва да си легне и разни такива неща. Това беше добре. Той искаше да си легне възможно най-бързо.

Защото много му се искаше този ден да приключи.

Това му беше хубавото на заспиването. Някак изтриваше всичко.

Караници, тревоги, каквото и да е.

Можеше да си уплашен или разтревожен от нещо и може да си мислиш, че е невъзможно да заспиш, но в някакъв момент това се случва и после се събуждаш на другата сутрин, а чувството поне за известно време го няма — като буря, отминала през нощта. Или може би е като да те приспят преди операция в болницата. Татко му беше казвал, че понякога правят така. Лекарите те приспиват и така пропускаш всички ужасни неща, които ти правят, а след това просто се събуждаш, вече по-здрав.

Точно в този момент онова, което му се искаше да изчезне, беше страхът.

С тази разлика, че страх не беше най-точната дума. Когато се страхуваш, то е от нещо конкретно — например да не ти се скарат за нещо, — но онова, което изпитваше, по-скоро приличаше на птичка, която няма къде да кацне. Още от сутринта той беше усещал, че ще се случи нещо лошо, но не беше сигурен точно какво. Но ако в този момент Джейк беше сигурен за едно, то беше, че не искаше татко да излиза тази вечер.

Но чувството не беше истинско, затова колкото по-бързо заспи, толкова по-добре. Щеше да е уплашен — или каквото там беше името на това чувство, — но когато се събуди на сутринта, татко щеше да се е прибрал у дома и всичко отново щеше да бъде наред.

— Не, ти с право се страхуваш.

Джейк подскочи.

Момиченцето седеше до него с изпънати напред крака. Не я беше виждал от онзи първи ден в училище и въпреки това ожуленото на коляното й все още беше червено и разранено, а косата й, както винаги, стърчеше на една страна. От изражението на лицето й му стана ясно, че тя пак не беше в настроение за игри — личеше си, че и според нея нещо не беше наред. Изглеждаше по-уплашена дори от него самия.

— Той не бива да излиза — каза тя.

Джейк сведе очи обратно към рисунката си. Точно както за чувството, той знаеше, че момиченцето не беше истинско. Дори да изглеждаше сякаш беше. Дори ако толкова отчаяно му се искаше да бъде.

— Нищо лошо няма да се случи — прошепна той.

— Не е вярно. Ти знаеш, че ще се случи.

Той поклати глава. Беше важно да бъде разумен и точно сега да се държи като голямо момче, защото татко разчиташе на него да бъде добър. Затова той продължи да работи по рисунката си, сякаш нея наистина я нямаше. Което, разбира се, беше напълно вярно.

Въпреки това усещаше раздразнението й.

— Ти не искаш той да се среща с нея каза тя.

Джейк продължи да рисува.

— Ти не искаш да заменят майка ти, нали?

Джейк спря да рисува.

Не, разбира се, че не искаше това. Но то нямаше да се случи, нали? И все пак не можеше да отрече, че когато му разказа за това какво щеше да прави тази вечер, татко му се държа леко странно. Отново чувството не беше достатъчно конкретно, за да го назове, но всичко му се струваше някак сбъркано и неправилно, сякаш не му казваха всичко. Но никой нямаше да замени мама. Татко също не искаше това.

Но после си спомни нещата, които татко беше написал.

Обаче бяха говорили за това, нали така? Точно както в книгите, това също не беше наистина. Освен това напоследък татко се беше чувствал толкова тъжен и може би това можеше да му помогне. Беше важно. Джейк трябваше да остави татко да бъде татко, за да може да се чувства добре и с Джейк.

Той трябваше да бъде смел.

Миг по-късно момиченцето облегна глава на рамото му, а твърдата й непроменлива коса се докосна до врата му.

— Толкова ме е страх — тихо каза тя. Джейк, не го пускай да излиза.

Тя се канеше да каже и още нещо, но тогава той чу тежки стъпки по стълбите и момиченцето изчезна.