Алекс Норт
Шепнещия мъж (61)

60

Искам да се върнеш обратно в къщата на Карън Шоу.

За миг си помислих, че може и да го направя. Детектив Бек беше от полицията все пак и инстинктът ми подсказваше да правя каквото ми казват от полицията. А и думите й ме жегнаха. Освен всичко останало, в което се бях провалил, бях скрил твърде много неща — и желанието ми в онзи момент да се опитам да предпазя Джейк не променяше факта, че бях могъл да предотвратя всичко това.

Което означаваше, че сега го нямаше заради мен.

С оглед на това не можех да обвинявам детектив Бек, че не ме взима на сериозно — но тя не беше видяла нарисуваното от Джейк. Някой му беше дал тази рисунка, за да я прерисува, и този някой го беше направил неотдавна.

Тогава защо Джейк я беше запазил?

Какво й беше толкова специално?

Спомних си какво се случи след онзи първи ден. Как се скарахме. Думите, които прочете на екрана на компютъра ми. Пропастта между нас. Хрумваше ми само едно обяснение защо тази рисунка се беше озовала в Пакета със специални неща. И то беше, че Джейк е решил да я запази, защото някой е проявил към него доброта и подкрепа, какви го аз не бях.

И точно тази мисъл ме накара да взема решение.

 

 

Пристигнах в училището точно навреме. Вратите бяха отворени и на двора все още се въртяха няколко родители и деца. Мислех си да вляза в канцеларията, ако е необходимо, но тя беше отделена от останалата част на училището с охраняема врата. Ако исках, оттук можех да вляза право в класната стая на Джейк.

Изтичах през портата на оградата с разтуптяно сърце и минах право покрай Карън, която тъкмо си тръгваше.

— Том…

— Само минутка.

Госпожа Шели стоеше до отворената врата на главния вход на училището, а последното дете минаваше покрай нея. Когато ме видя, тя видимо се разтревожи. Предполагам, че изглеждах толкова обезумял, колкото и се чувствах.

— Господин Кенеди…

— Кой е нарисувал това? — настоях аз, като разгънах листа хартия и й показах рисунката на пеперудата. — Кой го е нарисувал?

— Нямам…

— Джейк е изчезнал — казах аз. — Разбирате ли? Някой е отвлякъл сина ми. След първия учебен ден Джейк донесе вкъщи тази рисунка. Трябва да разбера кой я е нарисувал.

Тя поклати глава. Засипвах я с твърде много информация, за да успее да я осмисли, и едва сподавих порива си да я сграбча и да я разтърся, за да се опитам да я накарам да разбере колко важно беше това. И тогава си дадох сметка, че Карън стоеше до мен, нежно сложила ръка върху моята.

— Том. Опитай се да се успокоиш.

— Спокоен съм.

Не откъсвах поглед от госпожа Шели, докато почуквах с пръст по рисунката на пеперудата.

— Кой е нарисувал това на Джейк? Някое друго дете ли? Някой учител? Кой беше?

— Не знам!

Тя беше стъписана; аз я плашех.

— Не съм сигурна. Може да е бил Джордж.

Стиснах по-силно рисунката.

— Джордж?

— Той е един от помощник-учителите ни. Но…

— Тук ли е сега?

— Би трябвало.

Тя погледна през рамо и аз не пропуснах тази възможност да се шмугна в коридора зад нея.

— Господин Кенеди!

— Том…

Не обърнах внимание и на двете, а надникнах в гардеробната от едната ми страна, където децата от класа на Джейк си закачаха дрехите — там трябваше да бъде и Джейк, — и после се затичах, свих по коридора пред мен и влязох в главното фоайе, което беше пълно с деца, тръгнали към класните стаи наоколо. Проврях се между тях, после спрях в средата, а фоайето се завъртя около мен, докато гледах във всички посоки, без да знам коя би могла да е стаята на Джейк и къде би могъл да е този Джордж. Бях загазил, вътрешно в себе си го знаех, но това нямаше значение. Защото ако не откриех Джейк, животът ми, така или иначе, щеше да е приключил, а ако Джордж беше тук, значи не можеше в момента да прави нещо лошо на…

Адам.

Разпознах сина на Карън, който остави бутилката си за вода на етажерка на колелца в другия край на фоайето и после влезе през една врата. Затичах се натам, като забелязах в далечината една от рецепционистките и по-възрастен мъж, домакинът на училището, които се приближаваха по един коридор към фоайето. Госпожа Шели явно се беше обадила да ги предупреди. Предполагам, че беше нормално присъствието на нарушител в училището да предизвика подобна реакция.

— Господин Кенеди! — извика рецепционистката.

Но аз стигнах преди тях до класната стая и бързо влязох вътре, все още точно толкова на себе си, колкото да не изблъскам децата пред мен от пътя си. Стаята представляваше какофония от цветове, с боядисани в жълто стени, украсени сякаш със стотици ламинирани листове: таблици за умножение; картинки на плодове и цветя; нарисувани човечета, които извършваха различни дейности, описани до тях. Огледах морето от масички и столчета в търсене на някой възрастен човек. В другия край на стаята стоеше по-възрастна жена и ме гледаше слисано, стиснала клипборд със списък на децата, но тя беше единственият голям човек, когото виждах.

И тогава почувствах нечия ръка върху моята.

Обърнах се и видях възрастния домакин, който беше застанал до мен със сериозно изражение.

— Не може да бъдете тук.

— Добре.

Преборих се с порива да отърся ръката му от своята. Нямаше смисъл — който и да беше Джордж, той не беше тук. Но гневът от осъзнаването на тази мисъл ме накара, така или иначе, да се измъкна от ръката на мъжа.

— Добре.

Когато излязохме от класната стая, домакинът многозначително затвори вратата. Госпожа Шели крачеше към мен с телефона си в ръка. Зачудих се дали вече го беше използвала, за да се обади в полицията. В такъв случай може би вече щяха да започнат да ме взимат на сериозно.

— Господин Кенеди…

— Знам. Нямам право да бъда тук.

— Влязохте без разрешение.

— Тогава ме сложете на жълтото на светофара.

Тя понечи да каже нещо, но после се спря. Преди всичко изглеждаше загрижеха.

— Казахте, че Джейк е изчезнал?

— Да — отговорих аз. — Някой го е отвлякъл снощи.

— Съжалявам. Не мога да си представя… очевидно разбирам, че сте разтревожен.

Не бях сигурен, че можеше. В този миг паниката в мен беше като оголена жичка.

— Трябва да намеря Джордж — казах аз.

— Той не е тук.

Каза го рецепционистката. Стоеше със скръстени пред гърдите ръце и изглеждаше доста по-безмилостна от госпожа Шели.

— Къде е? — попитах аз.

— Ами, предполагам, си е вкъщи. Преди малко се обади, че е болен.

Тревогата ми се усили с една степен, защото това нямаше как да е съвпадение. И означаваше, че той беше с Джейк точно сега.

— Къде живее?

— Нямам право да давам личните данни на персонала.

Мина ми през ума просто да мина покрай нея и да нахлуя в главната канцелария. Домакинът стоеше там и препречваше пътя ми, но човекът беше прехвърлил шейсетте и ако се опитах, щях да успея да го преборя. След това щеше да има полиция и повдигнати обвинения, но щеше да си заслужава, ако си спечеля достатъчно време в канцеларията, за да преровя шкафовете и да намеря информацията, от която се нуждаех. Но нямаше да ми е от особена полза, ако не успеех. Нито щеше да е от особена полза на Джейк, ако се окажех в ареста.

— Ще ги дадете ли на полицията? — попитах аз.

— Разбира се.

Обърнах се и закрачих обратно през фоайето по пътя, по който бях дошъл. Те ме последваха, за да се уверят, че си тръгвам. Щом излязох отвън, вратата се затвори и заключи след мен. Дворът на училището вече беше почти опустял, но Карън ме чакаше до портата с напрегнато изражение на лицето.

— Слава богу, мамка му — каза тя. — Знаеш ли, че можеше да те арестуват?

— Трябва да го открия.

— Този Джордж? Кой е той?

— Помощник-учителят. Нарисувал е нещо на Джейк, за да го прерисува — една пеперуда. От онези, които откриха при тялото на момченцето в гаража.

Карън изглеждаше скептична. И след като се чух как го казвам отново на глас, не я обвинявах за това. Но точно както и с Бек, беше невъзможно да накарам други хора да разберат. Човекът, който беше взел Джейк, е знаел за останките, така че би знаел и за пеперудите, и за момчето в пода. Синът ми не беше ясновидец. Просто беше уязвим и самотен и трябваше да е научил за тези неща от някого. Някой, който има достъп до него.

Някои, който има достъп до него точно сега.

— А полицията? — попита Карън.

— Те също не ми вярват.

Тя въздъхна.

— Знам — казах аз. — Но съм прав, Карън. И трябва да открия Джейк. Не мога да понеса мисълта, че някой може да му направи нещо лошо. Да не бъде с мен. Да съм виновен за всичко това. Трябва да го открия.

Тя замълча за миг и обмисли думите ми. И после въздъхна отново.

— Джордж Сондърс — каза Карън. — Това е единственият Джордж в списъка със служители на училищния уебсайт. Намерих адреса му, докато ти беше вътре.

— Господи.

— Казах ти — отвърна тя. — Умея да научавам разни неща.