Алекс Норт
Шепнещия мъж (58)

57

Когато Франсис се събуди, в къщата беше тихо.

Известно време той остана неподвижно в леглото, вперил поглед в тавана и заслушан в тишината. Нито звук. Не долавяше и никакво движение. Но усещаше присъствието на момчето точно над себе си и в резултат на това къщата сякаш беше по-изпълнена с живот. В нея се носеше усещането за възможност.

Горе има дете.

Спокойствието и тишината бяха окуражаващи, защото, разбира се, така трябваше да бъде. Това означаваше, че Джейк осъзнава ситуацията и тя му харесва. Може би дори се вълнуваше, че вече е в своя нов дом.

Франсис се замисли колко лесно се укроти момчето предишната вечер — когато се качи да го нагледа, то вече спеше сгушено. С Нийл Спенсър отначало имаше толкова много рев и пищене, че въпреки липсата на любопитни съседи Франсис беше доволен, че е сложил шумоизолация върху стените на таванската стаичка. С Нийл той прояви твърде много търпение и реши, че детето само се тръшка, но сега разбираше, че Нийл просто е бил лош от самото начало и нямаше как нещата да приключат по различен начин.

Може би Джейк наистина беше различен.

Не е вярно, Франсис.

Гласът на баща му.

Те всички са еднакви.

Омразни копеленца, които накрая винаги те разочароват.

Това може и да беше така, но точно сега той се отърси от тази мисъл. Трябваше да даде шанс на Джейк. Далеч не толкова много шансове, колкото беше дал на Нийл Спенсър, очевидно, а по-скоро възможност да оцени един щастлив дом, където някой полага усилия и наистина се грижи за него.

Франсис отиде да си вземе душ, което винаги го караше да се чувства уязвим. На затворена врата, сред шума от течащата вода, беше невъзможно да чува какво се случва в останалата част от къщата и когато затвори очи, си представи как нещо се промъква в банята и застава точно пред завесата в банята. Той бързо изплакна пяната от лицето си и отвори очи, но видя само как водата се изтича в сифона на пода. След случката с Нийл се наложи да го отпуши. Можеше отново да го отпуши, ако се стигне дотам.

Знаеш какво искаш да направиш.

Сърцето му биеше прекалено бързо.

Той слезе на долния етаж, направи си кафе и закуска, проведе нужния телефонен разговор и след това се зае да приготви нещо за ядене на Джейк. Избърса с ръка трохите от кухненския плот, после сложи две кръгли хлебчета в тостера. И двете бяха престояли, с точици мухъл по края, но щяха да свършат работа. Франсис нямаше никаква представа какво обича да пие Джейк, но отстрани имаше една отворена пластмасова бутилка с портокалов сок, която Нийл не беше имал възможност да изпие, и това беше достатъчно.

Започни така, както възнамеряваш да продължиш.

Той понесе чинията и бутилката сок нагоре по стълбите и после спря на площадката, като притисна ухо до вратата на таванската стаичка.

Тишина.

Но след това му се стори, че чува нещо. Да не би Джейк да си шепнеше с някого? Ако го правеше, то беше толкова тихо, че беше невъзможно Франсис да чуе точно какво. Невъзможно дори да е сигурен, че се случва.

Франсис се заслуша внимателно.

Тишина.

После отново шепнещият звук.

Косъмчетата на врата му настръхнаха. Горе нямаше никой друг — никого, с когото Джейк би могъл да си говори — и въпреки това Франсис внезапно изпита ирационален страх, че може и да има. Че като беше довел това дете в дома си, някак беше донесъл с него още нещо. Нещо опасно.

Може би говори с Нийл.

Но това беше глупаво; Франсис не вярваше в духове. Като малък понякога се приближаваше до вратата на пристройката на баща си и си представяше как някое от момченцата стои от другата й страна, бяло като платно, и чака търпеливо. Понякога дори му се беше струвало, че дочува нечие дишане през дъските. Но нищо от това не беше истинско. Призраци има само в главата ти. Те говорят чрез теб, а не на теб.

Той отключи вратата и я отвори, после започна бавно да се изкачва по стълбите, за да не стресне детето. Но шепненето беше спряло и това го подразни. Не му харесваше мисълта, че Джейк има тайни от него.

На тавана момчето седеше на леглото с ръце върху коленете си и Франсис поне се зарадва, когато видя, че вече си е облякъл някои от дрехите, които беше сложил в чекмеджетата. Но не се зарадва, когато забеляза, че сандъкът с играчки сякаш стоеше непокътнат. Да не би да не бяха достатъчно хубави? Франсис ги пазеше от много време и те означаваха много за него; момчето трябваше да е благодарно, че има възможност да си поиграе с тях. Той потърси с поглед пижамата, с която беше облечен Джейк предишната нощ, и видя, че е грижливо сгъната върху леглото. Това беше добре. Щеше да му трябва, когато дойде време да върне момчето.

— Добро утро, Джейк — ведро каза той. — Виждам, че вече си се облякъл.

— Добро утро. Не можах да си намеря дрехите за училище.

— Мислех си, че днес може да не ходиш.

Джейк кимна.

— Много хубаво. Татко ли ще дойде да ме вземе?

— Е, това е един сложен въпрос.

Франсис се приближи до леглото. Момчето изглеждаше почти свръхестествено спокойно.

— И не е нещо, за което да се тревожиш точно сега. Просто трябва да знаеш, че вече си на сигурно място.

— Добре.

— И че аз ще се грижа за теб.

— Благодаря ти.

— С кого говореше?

Момчето изглеждаше объркано.

— С никого.

— Говореше с някого. С кого?

— С никого.

Франсис изпита внезапен порив да удари момчето по лицето с всичка сила.

— Джейк, в тази къща не лъжем.

— Аз не лъжа.

Джейк погледна встрани и за миг Франсис изпита странното усещане, че Джейк се вслушваше в някакъв глас, който всъщност го нямаше.

— Може би съм си творил сам. Съжалявам, ако съм го направил. Понякога се случва, като си мисля за нещо. Разсейвам се.

Франсис замълча и обмисли отговора му. Донякъде звучеше смислено. Понякога той също се потапяше в един свят на мечти. Което означаваше, че Джейк беше като него — и в известен смисъл това беше хубаво, защото беше нещо, което може да поправи.

— Ще поработим заедно върху това — каза той. — Виж, донесох ти нещо за закуска.

Джейк взе чинията и бутилката и каза благодаря, без да го карат, което също беше хубаво. Вероятно отнякъде се беше научил на добри обноски. Но също така погледна надолу към чинията в ръцете си и не започна да се храни. Франсис забеляза, че мухълът още се виждаше. Очевидно това не беше достатъчно добро за него.

Беше достатъчно добро за Франсис като малък.

— Джейк, не си ли гладен?

— В момента не.

— За да пораснеш голям и силен, трябва да се храниш — усмихна се търпеливо Франсис. — Какво искаш да правим след това?

За миг Джейк замълча.

— Не знам. Може би да порисувам малко.

— Бихме могли! Аз ще ти помогна.

Джейк се усмихна.

— Благодаря ти.

Но след това каза името на Франсис и Франсис замря на място. Момчето го разпознаваше очевидно — но в един добър дом няма място за фамилиарности. Едно дете се нуждае от дисциплина. Трябваше да има ясно изразена йерархия.

— Сър — каза Франсис. — Така ще се обръщаш към мен тук. Разбра ли ме?

Джейк кимна.

— Защото в тази къща се държим уважително с по-възрастните. Разбра ли ме?

Джейк отново кимна.

— И оценяваме нещата, които правят за нас. — Франсис посочи с ръка чинията. — Положих много усилия. Моля те, изяж си закуската.

За миг зловещото спокойствие изчезна от лицето на Джейк и момчето изглеждаше така, сякаш ще заплаче. Той отново впери поглед встрани.

Франсис стисна ръката си в юмрук.

Само веднъж да не ми се подчиниш, каза си той.

Само веднъж.

Но тогава Джейк обърна поглед към него, отново спокоен, и взе едно от хлебчетата. На светлината на тавана мухълът ясно личеше по крайчетата.

— Да — каза той. — Сър.