Алекс Норт
Шепнещия мъж (18)

17

На обяд Джейк седна сам на една пейка в двора на училището и загледа как другите деца тичат наоколо, въодушевени и потни. Беше много шумно и сякаш нито едно от тях не го забелязваше. Беше началото на нова учебна година, но всички в класа му се познаваха от дълго време и още на същата сутрин беше станало ясно, че нямаха особено голям интерес да се запознават с нови хора. Което не беше проблем. Джейк щеше да е много по-доволен, ако беше останал вътре да си рисува, но това не беше позволено, затова трябваше да седи отвън до едни храсти, да подритва земята с краката си и да чака да чуе звънеца.

Утре започваш училище. Сигурен съм, че там ще си намериш много нови приятели.

Доста често татко му не знаеше колко греши. От друга страна, Джейк се чудеше дали всъщност не знае наистина, защото го беше казал по-скоро с надежда, така че може би вътрешно и двамата бяха наясно, че това никога няма да се случи. Мама щеше да му каже, че това няма значение, и щеше да го накара да повярва на думите й. Но Джейк смяташе, че за татко имаше значение. Джейк знаеше, че понякога можеше много да го разочарова.

Поне сутринта беше минала съвсем нормално. Бяха упражнявали началото на таблицата за умножение, което беше доста лесно и това беше добре. На стената в класната стая имаше един светофар за лошо поведение и засега имената на всички бяха изписани на зеленото най-отдолу. Джордж, помощник-учителят на класа, беше мил, но госпожа Шели, учителката, наистина изглеждаше много строга и на Джейк никак ме му се искаше да стигне до жълтото поле още на първия ден. Не можеше да си намери приятели, но поне можеше да се опита да го постигне. Това всъщност беше работата на училище — да правиш каквото ти кажат и да вписваш отговорите в празните полета, а също и да не създаваш проблеми, като сам задаваш твърде много въпроси.

Хряс.

Джейк трепна, когато една футболна топка се заби в храстите зад него. Вече беше наизустил имената на всички деца в класа и момчето, което се затича, за да я вземе, се казваше Оуен. Той се приближаваше към топката, но през цялото време не откъсваше поглед от Джейк, което го накара да си помисли, че може и да го е направил нарочно. Освен ако Оуен просто наистина не умееше да играе футбол.

— Извинявай за топката.

— Няма проблем.

— Да. Знам, че няма проблем.

Оуен рязко измъкна топката от храстите, като продължаваше да гледа към Джейк, все едно вината беше негова, а после се махна. В което нямаше никаква логика. Може би Оуен просто беше глупав. Въпреки това сигурно беше по-добре да се премести.

— Здравей, Джейк.

Той извърна глава и видя момиченцето, коленичило в храстите. Сърцето му подскочи от облекчение и Джейк понечи да се изправи.

— Шшшт — каза тя и сложи пръст на устните си. — Недей.

Той отново седна. Но му беше трудно. Искаше да подскочи от радост! Тя изглеждаше по абсолютно същия начин, както всеки друг път, облечена със същата синьо-бяла рокличка, с ожуленото на коляното, а косата й — странно преметната на една страна.

— Просто стой, където си — каза тя. — Не искам другите деца да видят, че говориш с мен.

— Защо?

— Защото аз не трябва да съм тук.

— Да, като за начало, не си облечена с правилната униформа.

— Това е едната причина, да. — Тя се замисли над думите му. — Радвам се да те видя отново, Джейк. Липсваше ми. Аз липсвах ли ти?

Той започна да кима енергично, но след това се насили да се успокои. Другите деца бяха наблизо, а футболната топка продължаваше да тупка наоколо. Той не искаше да издаде момиченцето. Но толкова се радваше да я види! Всъщност се беше чувствал много самотен в новата къща. Татко на няколко пъти се беше опитвал да си играе с него, но Джейк виждаше, че не го прави с охота. Оставаше да си играят десетина минути, а после ставаше и казваше, че има нужда малко да му починат краката, макар да беше очевидно, че му се правеше нещо съвсем различно. А момиченцето винаги си играеше с него толкова дълго, колкото искаше той. През цялото време, откакто се преместиха в новата къща, той беше очаквал да я види, но тя изобщо не се беше появила.

Досега.

— Имаш ли си вече нови приятели? — попита тя.

— Не съвсем. Адам, Джош и Хасан изглеждат свестни. Оуен не е особено мил.

— Оуен е едно малко лайно — каза тя.

Джейк я погледна с широко отворени очи.

— Но много хора са такива, нали? — добави бързо тя. — И не всеки, който се държи като твой приятел, наистина е такъв.

— Но ти си?

— Разбира се, че съм.

— Ще дойдеш ли отново да си поиграем?

— Иска ми се. Но не е толкова просто, нали?

Джейк се почувства сломен, защото да, той знаеше, че не беше толкова просто. Искаше да е с нея през цялото време, но татко не искаше Джейк да говори с нея. „Аз съм тук. Ние сме тук. Нова къща, ново начало“. Така беше казал.

Или поне на Джейк му се искаше да е с нея през цялото време, стига тя да не изглеждаше толкова сериозно, колкото в този момент.

— Кажи ми го — каза тя. — Кажи ми стихчето.

— Не искам.

— Кажи го.

— Ако една врата полуотворена оставиш ти, не след дълго ще чуеш някой да шепти.

— И останалото.

Джейк затвори очи.

— Ако навън играеш сам, скоро няма да се върнеш в своя дом.

— Продължавай.

Тя звучеше сякаш почти не беше там.

— Ако прозореца си не залостиш, по стъклото да почуква ще го чуеш.

— И?

Каза го толкова тихо, че звучеше просто като дъх. Джейк преглътна тежко. Не искаше да го каже, но се насили и произнесе думите съвсем тихо, точно както беше направило момиченцето.

— Ако самотно, тъжно и унило се държиш, ще дойде да те вземе Шепнещия мъж.

Чу се училищният звънец.

Джейк отвори очи и видя пред себе си децата на двора. Оуен беше там, заедно с няколко по-големи момчета, които Джейк не познаваше. Наблюдаваха го. Джордж също беше там, видимо угрижен. Миг по-късно децата започнаха да се смеят, а после тръгнаха към главния вход, като го поглеждаха през рамо.

Джейк извърна глава.

Момиченцето отново си беше тръгнало.

 

 

— С кого говореше в обедната почивка?

Джейк не искаше да обръща внимание на Оуен. Трябваше да се упражняват да пишат слято в тетрадките си с редове и той искаше да се съсредоточи над това, защото така им бяха казали. Очевидно на Оуен не му пукаше; той се беше навел напред над чина и втренчено зяпаше Джейк. За Джейк беше ясно, че Оуен е едно от онези момчета, за които нямаше значение дали ще им се скарат. Също така знаеше, че никак не беше добра идея да казва на Оуен за момиченцето. На татко не му харесваше да говори с нея, но Джейк не мислеше, че би му се подиграл за това. Беше съвсем сигурен, че Оуен би го направил.

Затова той вдигна рамене.

— С никого.

— С някого.

— Аз не видях никого. Ти?

Оуен се замисли, после се облегна назад.

— Това — каза той — беше столът на Нийл.

— Кое?

— Твоят стол, идиот такъв. Беше на Нийл.

Този факт, изглежда, ядосваше Оуен, въпреки че Джейк отново не беше сигурен къде точно беше сбъркал. Тази сутрин госпожа Шели беше казала на всеки от тях точно къде да седне. Не беше като нарочно да беше откраднал стола на Нийл.

— Кой е Нийл?

— Беше тук миналата година — каза Оуен. — Вече не е тук, защото някой го отведе. И сега ти си седнал на неговия стол.

Очевидно в мисловния процес на Оуен имаше някаква грешка.

— Миналата година сте били в стаята за втори клас — каза Джейк. — Така че това никога не е бил столът на Нийл.

— Щеше да бъде, ако не го бяха отвели.

— Къде се е преместил?

— Никъде не се е преместил. Някой го взе.

Джейк не знаеше как да разбира това, сякаш нямаше никаква логика. Родителите на Нийл го бяха отвели някъде, но не се беше преместил? Джейк погледна Оуен и видя, че гневните му очи бяха изпълнени със знанието за някаква мрачна истина, която отчаяно му се искаше да сподели.

— Един лош човек го взе — каза Оуен.

— И къде го е завел?

— Никой не знае. Но сега е мъртъв и ти седиш на неговия стол.

Едно момиче на име Таби също седеше на този чин.

— Това е ужасно — каза тя на Оуен. — Ти не знаеш дали Нийл е мъртъв. И като питах мама, тя каза, че така изобщо не е хубаво да се говори.

— Той е мъртъв. — Оуен се обърна отново към Джейк и посочи стола. — Това означава, че ти си следващият.

Джейк реши, че в това също нямаше особена логика. Оуен наистина не беше обмислил всичко това. От една страна, каквото и да се беше случило с Нийл, той никога не беше седял точно на този стол, така че нямаше как да е прокълнат или нещо подобно.

Освен това имаше една много по-вероятна възможност. И той знаеше, че не трябва да говори за нея, затова за миг замълча. Но после си спомни какво му беше казало момиченцето на двора и колко самотен се беше почувствал, затова си каза, че ако Оуен може да се държи така с него, защо той да не можеше да се държи по същия начин с Оуен?

— Може би това означава, че аз ще съм последен — каза той.

Оуен присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би лошият човек ще вземе едно по едно децата от класа и всички те ще бъдат заменени от други момчета и момичета. Значи Шепнещия мъж ще ви вземе всичките преди мен.

Таби смаяно ахна, после избухна в плач.

— Разплака Таби — заяви Оуен. Учителката се приближаваше към чина. — Госпожо Шели, Джейк каза на Таби, че Шепнещия мъж ще я убие, точно както е направил с Нийл, и тя се разстрои.

И така Джейк мина на жълтото още на първия си ден.

Татко щеше да бъде много разочарован.