Алекс Норт
Шепнещия мъж (68)

67

Пийт си спомни как беше чувал, че преди да умреш, животът ти минава като на лента пред очите.

Сега разбираше, че това беше вярно, но всъщност се случваше и през цялото време, докато си жив. Колко бързо минаваше всичко, помисли си той. Като момче той се беше удивлявал на продължителността на живота на пеперудите и еднодневките, някои от които живееха само по няколко дни или дори часове, и това му се беше струвало немислимо. Но сега той разбра, че това важеше за всичко — беше просто въпрос на гледна точка. Годините се натрупваха все по-бързо и по-бързо, като приятели, хванали се за ръце в един непрестанно разширяващ се кръг, който се върти все по-бързо и по-бързо с наближаването на нощта. И после, изведнъж, всичко свършваше. Разгръщаше се на обратно.

Минаваше на лента пред очите ти, както се случваше с него сега.

Той погледна надолу към едно дете, заспало спокойно в една стая, на едва доловимата мека светлина, идваща от коридора. Момченцето лежеше на една страна, косата му беше втъкната зад ухото, а ръцете му бяха уловени една за друга пред лицето. Всичко беше спокойно. Едно дете, топло и обичано, спеше на сигурно място и без да се страхува. Една стара книга с разгърнати страници лежеше на пода до леглото. Твоят татко харесваше тези книжки като малък.

И тогава се появи един тих селски път. Беше лято и целият свят цъфтеше. Той се огледа наоколо и запримига. Храстите от едната страна на асфалта бяха лъскави и пълни с живот, а дърветата се срещаха над главата му и листата им оформяха навес, който оцветяваше света в различни нюанси на жълто-зеленото. Пеперуди пърхаха над полята. Колко красиво беше тук. Преди беше твърде съсредоточен, за да го забележи твърде зает да оглежда, за да разглежда. Сега видя всичко толкова ясно, че се зачуди как може да е бил толкова разсеян, че да го с пропуснал преди.

Тук — за миг — се разиграваше една сцена, която беше толкова отблъскваща, че умът му отказваше да допусне, че е истинска. Той чу приглушеното жужене на мухите, които се стрелкаха безцелно из наситения с мирис на вино въздух, и видя едно шевно слънце, вперило поглед надолу към децата на пода, които вече не биха деца, и тогава, някак милостиво, времето се задвижи още по-бързо в обратна посока. Той направи крачка назад. Една врата се затвори. Един катинар щракна.

Никой не трябва да вижда ада, дори веднъж.

Нямаше нужда никога повече да поглежда вътре.

Ето един плаж. Пясъкът под краката му беше мек и нежен като коприна, нагорещен от яркото бяло слънце, което сякаш изпълваше небето отгоре. Пред него — сребърните перца на пенливото море. Една жена седеше толкова близо до него, че той усещаше как косъмчетата по голата й ръка гъделичкат собствената му кожа. С другата си ръка тя държеше фотоапарат, насочен към тях двамата. Той направи всичко по силите си, за да се усмихне, като присви очи срещу светлината. Точно тогава беше толкова щастлив — в онзи момент не го беше осъзнавал, но беше така. Обичаше я толкова силно, но по някаква причина никога не беше успял да го изрази. Сега го направи; беше толкова просто. Когато снимката беше готова, той обърна глава към жената и си позволи да почувства думите, докато ги изговаряше.

— Обичам те.

Тя му се усмихна.

Ето една къща. Беше ниска и грозна, и тънеше в омраза, точно както мъжа, за когото знаеше, че живее вътре — и макар да не искаше да влиза, той нямаше избор. Беше малък — отново дете — и това беше неговият дом. Входната врата хлопна и килимът издиша прах изпод краката му. Въздухът беше напластен и посивял от презрение. В дневната един озлобен възрастен мъж седеше в кресло до огъня, а шкембето му толкова много стърчеше от мръсния пуловер, че стигаше чак до бедрата му. Върху лицето на мъжа беше изписана подигравателна усмивка. Винаги една и съща, когато изобщо я имаше.

Какво разочарование беше той. Сега му беше ясно колко е безполезен, как нищо не можеше да направи достатъчно добре.

Но това не беше вярно.

Ти не ме познаваш, помисли си той.

Никога не си ме познавал.

Когато беше малък, баща му беше като чужд език, който той не умееше да говори, но сега владееше отлично. Беше искал от него да бъде някой друг и това го беше обърквало. Но сега вече можеше да прочете цялата книга за баща си и знаеше, че никога нищо не беше свързано с него самия. Неговата собствена книга беше отделна и винаги е била такава. Той просто е трябвало винаги да бъде себе си и му беше отнело известно време — твърде много време, — за да го разбере.

Ето една детска стая, малка и без прозорци, едва двойно по-широка от единичното легло.

Той легна и вдиша дълбоко внезапно познатия мирис на чаршафите и възглавницата. Любимото му одеялце от детското креватче беше втъкнато между матрака и дървената рамка. Инстинктивно той протегна ръка към него, стисна единия край на меката материя, поднесе го към лицето си, затвори очи и вдиша.

Това беше краят, даде си сметка той. Плетеницата на живота му беше разнищена и изложена като везано платно пред него, и сега той го видя и разбра съвсем ясно, и всичко беше толкова очевидно, като гледаше назад.

Искаше му се отново да го изживее.

Ето, една врата се отваряше. Светлината от неугледния коридор падаше косо върху Пийт и тогава един друг мъж предпазливо влезе в стаята, като стъпваше бавно и внимателно, леко накуцващ, сякаш е бил ранен и нещо го боли отвътре. Мъжът се приближи до леглото и с известни затруднения коленичи до него.

След като погледа как Пийт спи, неуверен какво трябва да направи, мъжът най-сетне взе решение. Той се наведе напред и го прегърна, колкото му позволяваха силите.

И макар Пийт вече да беше потънал безвъзвратно в съня, той усети прегръдката или поне си представи, че успява да я усети, и за момент се почувства разбран и опростен. Сякаш един кръговрат беше завършен или нещо беше открито.

Сякаш едно парченце, което беше липсвало от него, най-сетне се беше завърнало.