Алекс Норт
Шепнещия мъж (56)

55

Когато се събудиш след някой кошмар, се предполага, че всичко е наред.

Не като сега.

Когато Джейк за пръв път отвори очи, беше объркан. В стаята му беше твърде светло. Лампата светеше, а това не беше редно. А после осъзна, че това изобщо не беше неговата стая, а стаята на някое друго дете, и това също не беше редно. Но главата му беше толкова замаяна, че не можеше да разбере какво се случва — усещаше само как едно чувство за нередност пристяга сърцето му. Когато седна в леглото, светът около него се завъртя. След това си спомни нещо, пристягането стана още по-силно и цялото му тяло се сви от паника.

Трябваше да си е у дома. И преди беше. Но после по стълбите се беше качил онзи мъж и беше влязъл в стаята му, а след това върху лицето му имаше нещо. И после…

Нищо.

Докато не се събуди тук.

Това се случи преди около десет минути. Отначало реши, че сигурно отново сънува кошмар — някой нов, — защото несъмнено се чувстваше така. Но той знаеше, дори преди да се ощипе отчаяно, че това тук беше твърде истинско. Страхът беше твърде силен. Ако спеше, вече щеше да го е събудил. Той си спомни, че беше чувал за човека, който беше отвлякъл Нийл Спенсър и му беше направил нещо лошо, а след това се зачуди дали може би това все пак не беше кошмар — просто не такъв, от който се събуждаш. По света беше пълно с лоши хора. Беше пълно с лоши сънища, които невинаги се случват, докато спиш.

Сега той погледна встрани.

Момиченцето беше тук с него!

— Ти си…

— Шшшт. Говори по-тихо. — Тя огледа стаичката и тежко преглътна. — Не трябва да му издаваш, че съм тук.

Момиченцето, разбира се, не беше тук дълбоко в себе си той го знаеше. Ала беше толкова благодарен, че я вижда, и нямаше сега да мисли за това. Но тя имаше право. Нямаше да бъде добре мъжът да го чуе, че си говори с някой. Щеше да бъде…

— Много лошо? — прошепна той.

Тя кимна сериозно.

— Къде съм? — попита той.

— Не знам къде си, Джейк. Ти си тук, затова и аз съм тук.

— Защото не би ме оставила?

— Аз никога не бих те оставила. Никога. — Тя отново огледа наоколо. — И ще направя всичко по силите си, за да ти помогна, но не мога да те защитя. Това е една много сериозна ситуация. Знаеш това, нали? Това далеч, далеч не е редно.

Джейк кимна. Нищо не беше наред и той не беше в безопасност, и внезапно му дойде твърде много.

— Искам си татко.

Може би звучеше жалък, но щом го каза веднъж, повече не можеше да се сдържа. Той го нашепваше отново и отново, а после започна да плаче, като си мислеше, че ако искаше нещо достатъчно силно, тогава може да се случи наистина. Но всъщност нямаше. Сякаш точно в този момент татко му беше на другия край на света.

— Моля те, опитай се да не вдигаш шум — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Трябва да бъдеш смел.

— Искам си татко.

— Той ще те открие. Знам, че ще го направи.

— Искам си татко.

— Недей така, Джейк. Моля те. — Ръката й го стисна донякъде успокоително, донякъде уплашено. Искам сега да се успокоиш.

Той се опита да спре да плаче.

— Така е по-добре.

Тя отмести ръката си и за миг замълча заслушана.

Мисля, че засега сме добре. Значи първо трябва да се опитаме да разберем къде точно се намираме. Защото това може да ни подскаже как да се измъкнем. Става ли?

Той кимна. Все още беше уплашен, но думите й звучаха смислено.

Той стана на крака и заоглежда стаята.

Едната стена на стаята стигаше само до гърдите му, след което започваше да се издига нагоре точно като на покрив, което означаваше, че сигурно се намира на някой таван. Той никога преди не се беше качвал на таван. Винаги си ги беше представял като тъмно, прашно място, с оголени дъски по пода и кашони, и паяци, но този беше грижливо застлан с мокет и стените бяха боядисани в снежнобяло, а в долната им част беше нарисувана тревичка, над която хвъркаха пчелички и пеперудки. Може би щеше да е хубаво, ако вътре не беше толкова светло заради оголената крушка, висяща от тавана, която караше всичко да изглежда някак неестествено — сякаш всеки момент можеше някакви части от рисунките да оживеят. До ниската стена имаше отворен сандък, пълен с плюшени играчки. До другата имаше малък гардероб. Той погледна зад гърба си. Леглото беше застлано с чаршафи на „Трансформърс“, които изглеждаха стари и захабени.

Значи се намираше в нечия чужда детска стая. С тази разлика, че тя му изглеждаше някак неправилно и неестествено, сякаш никога не е била предназначена някое истинско момче наистина да живее в нея.

На отсрещната стена имаше врата. Той прекоси стаята, притеснено я бутна и вратата се отвори. Малка тоалетна и умивалник. Върху умивалника имаше сапун, а до него, на една кръгла закачалка, беше преметната кърпа. Той отново затвори вратата. Обърна се и видя тесен коридор в единия ъгъл на стаята, който водеше нанякъде, но беше толкова къс, че почти веднага се стигаше до друга стена. Той мина по него и се озова в горния край на едно тъмно стълбище. В долния му край имаше затворена врата.

На стената имаше дървен парапет…

Джейк бързо отстъпи назад, преди да успее да види добре долния край на стълбището. Той изтича обратно в стаята и отиде до леглото.

Не, не, не.

Стълбището беше почти същото като онова в предишната им къща.

И това означаваше, че не трябва да вижда какво има…

Сега сърцето му биеше твърде бързо. Чувстваше се така, сякаш не можеше да диша.

— Джейк, седни.

Той не можеше да направи дори това.

— Всичко е наред — тихо каза момиченцето. — Просто дишай.

Той затвори очи и истински се съсредоточи. Отначало му беше трудно, но после въздухът започна да влиза в гърдите му и сърцето му започна да бие по-бавно.

— Седни.

Той я послуша и след това тя отново сложи ръка върху рамото му, и все още, без да говори, започна да издава нежни, успокоителни шъткащи звуци. Когато дишането му отново се успокои, тя отмести ръка, но все още, без да казва нищо. Той знаеше, че тя иска от него да слезе долу и да провери дали вратата е отворена, но той в никакъв случай не можеше да го направи. Никога. На стълбището не се ходи. И нямаше никакво значение, дори ако…

— Сигурно и без това е заключена — каза тя.

Джейк кимна и почувства облекчение — защото тя имаше право и това означаваше, че не се налага да слиза долу. Ами ако обаче мъжът го накараше? Сега нямаше сили да мисли за това. Беше твърде страшно. Той нямаше да може да го направи и не мислеше, че този мъж би го взел на ръце.

— Спомняш ли си какво ти написа татко онзи път? — попита момиченцето.

— Да.

— Тогава го кажи.

— Дори когато се караме, ние все още много се обичаме.

— Това е вярно — каза тя. — Но този човек не е такъв.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че с него трябва да бъдеш много, много послушен. Не мисля, че можеш да си позволиш да се скараш с него, дори веднъж.

Той си каза, че тя имаше право. Ако не беше послушен, този мъж нямаше да се държи като татко му, с когото после отново всичко беше наред. Той си мислеше, че ако Шепнещия мъж се ядоса, тогава нещата наистина няма да са никак, никак наред.

Внезапно момиченцето се изправи на крака.

— Лягай в леглото. Бързо.

Изглеждаше много уплашена и Джейк разбра, че нямаше време да пита защо. Той отметна завивката и се покатери. Докато лежеше в това малко, странно легло, той чу как в ключалката долу се завърта ключ.

Мъжът идваше.

— Затвори очи — трескаво каза тя. — Престори се на заспал.

Джейк силно стисна очи. Обикновено му беше лесно да се преструва на заспал вкъщи го правеше постоянно, защото знаеше, че татко няма да спре да го проверява, докато все още е буден, а той не искаше да го затруднява. Тук беше по-трудно, но когато чу скърцането на стълбите, той се насили да диша бавно и равномерно, точно както спят хората, и отпусна леко очите си, защото спящите хора не си ги стискат, и тогава…

И тогава мъжът влезе в стаята.

Джейк чу тихото му дишане и после почувства наблизо страховитото му присъствие. Кожата на лицето му го засърбя и той разбра, че мъжът се намира точно до леглото и гледа надолу към него. Вперил поглед в него. Джейк остана със затворени очи. Ако спеше, значи не можеше да бъде непослушен, нали така? Нямаше как да се скарат. Беше си легнал като едно послушно момче, без да му казват.

Последваха няколко секунди тишина.

— Само се виж — прошепна мъжът.

Гласът му звучеше смаяно, сякаш по някаква причина не беше очаквал да види тук едно момченце. Джейк се насили да не помръдне, когато от лицето му отместиха кичур коса.

— Толкова си съвършен.

Гласът звучеше познато, нали? Така му се струваше на Джейк, но не беше сигурен. И нямаше никакво намерение да отвори очи, за да разбере. Мъжът се изправи и после тихо се отдръпна.

— Джейк, аз ще се грижа за теб.

Чу се щракване и после мракът от другата страна на затворените му очи се сгъсти.

— Сега си на сигурно място. Обещавам ти.

Джейк продължи да диша бавно и равномерно, докато мъжът слизаше по стълбите, а после и когато вратата се затвори отново и ключът се завъртя в ключалката. Дори тогава той не посмя да отвори очи. Мислеше си за онова, което момиченцето беше казало за татко му. Че той щеше да го открие.

Дори когато се караме, ние все така много се обичаме.

Той вярваше в това. Беше една от причините, поради които нямаше наистина значение, че се караха. Татко му го обичаше и искаше да бъде в безопасност и колкото и да се ядосваха, след това те винаги стигаха до едно и също място, сякаш не се беше случило нищо.

Но също така една частичка от него знаеше, че наистина усложняваше живота на татко си. Че често го разсейваше, вместо да му помага. Той се замисли как тази вечер татко му беше излязъл без него. И се зачуди, където и да беше татко му в момента, дали може би не е доволен, че Джейк нямаше повече да го притеснява.

Не.

Татко му щеше да го открие.

Най-сетне Джейк отвори очи. Сега в стаята цареше пълен мрак, с изключение на момиченцето, което стоеше до леглото, цялото озарено. Грееше ярко като пламъче на свещ, но светлината стигаше само до крайчетата на тялото й и не осветяваше малката таванска стаичка.

— Джейк, какво ще правим? — прошепна тя.

— Не знам.

— Какви ще бъдем?

Сега той разбра.

— Смели — прошепна в отговор той. — Ще бъдем смели.