Алекс Норт
Шепнещия мъж (46)

45

Бях се уговорил с баща ми да дойде в седем часа вечерта и той се оказа толкова точен, че се зачудих дали не беше пристигнал по-рано и не беше седял отвън, докато не стане време да се видим. Вероятно от уважение към мен — заради мисълта, че ако му позволявам да участва в живота ми и този на Джейк, значи това трябваше да се случва точно по моите правила, — но в действителност, според мен той сигурно се отнасяше по този начин с всички. Като човек, за когото дисциплината е важна.

Беше облечен спретнато, с панталони и риза, сякаш беше дошъл направо от работа, но изглеждаше освежен и косата му беше влажна, така че очевидно беше взел душ и се беше преоблякъл, преди да дойде. Също така миришеше на чисто. Докато влизаше след мен, си дадох сметка, че подсъзнателно съм се опитал да доловя това. Ако все още пиеше, вече щеше да е започнал и все още не беше твърде късно да отменя цялата уговорка.

Джейк беше коленичил на пода в дневната, приведен над някаква рисунка.

— Пийт дойде — казах му аз.

— Здравей, Пийт.

— Може ли поне да се престориш, че поглеждаш насам?

Джейк въздъхна на себе си, но сложи капачката върху химикалката, която ползваше. Пръстите му бяха покрити с мастило.

— Здравей, Пийт — отново каза той.

Баща ми се усмихна.

— Добър вечер, Джейк. Благодаря ти, че ми позволи тази вечер аз да се грижа за теб.

— Няма за какво.

— И двамата го оценяваме — казах аз. — Не би трябвало да отнеме повече от два часа, най-много.

— Колкото дълго имаш нужда. Донесох си книга.

Погледнах към дебелата книга с меки корици, която държеше в ръцете си. Не виждах достатъчно от корицата, за да прочета заглавието, но имаше черно-бяла снимка на Уинстън Чърчил. Беше точно от онези стойностни, сериозни книги, които цял живот се бях насилвал да прочета докрай, и това ме накара да се почувствам малко неуверен. Баща ми се беше преобразил, физически и психически, и се беше превърнал в този мъж с внушителна осанка. Неволно се почувствах някак незначителен в сравнение с него.

Което беше глупаво.

Имаш твърде ниско мнение за себе си.

Баща ми остави книгата си на кушетката.

— Може ли да ме разведеш наоколо?

— Ти вече си идвал тук.

— По различен повод — каза той. — Това е твоят дом. Предпочитам ти да ми покажеш всичко.

— Добре. Джейк, качваме се горе за мъничко.

— Да, знам.

Той отново беше започнал да рисува. Поведох баща си нагоре по стълбите, като му посочих банята, а после и стаята на Джейк.

— Обикновено му правя вана, но днес просто ще я пропуснем — казах аз. — След около половин час трябва да се качи да си ляга. Пижамата му е върху кувертюрата. Книгата му е ето тук, долу. Обикновено прочитаме една глава, преди да загасим лампите, и сме стигнали до средата на тази.

Баща ми я погледна въпросително.

— „Силата на три“?

— Да. От Даян Уейн Джоунс. Вероятно е за по-големи деца, но на него му харесва.

— Чудесно.

— И както вече казах, няма да се бавя.

— Нещо приятно ли ще правиш?

Поколебах се.

— Просто ще пийна нещо с компания.

Не исках да навлизам в допълнителни подробности. От една страна, мисълта да призная, че отивам на нещо като среща, ме караше да се чувствам малко като тийнейджър. Разбира се, двамата с баща ми бяхме прескочили целия този период от израстването ми и сигурно беше нормално сега да се чувствам неловко. Никога не бяхме имали възможност да намерим език, на който да говорим за това, или пък да не го правим.

— Сигурен съм, че ще бъде приятно.

— Да.

Аз също мислех, че ще бъде — и това ми донесе още една тийнейджърска емоция: пърхане на пеперуди в стомаха. Не че това беше среща, разбира се. Би било глупаво от моя страна да гледам на тази вечер по такъв начин. Това е пътят към разочарованието. И двамата с Карън имахме по едно дете в домовете си, така че нямаше как наистина да се случи нещо. По дяволите, как се справяха хората в такива ситуации? Наистина нямах никаква представа. Не бях ходил по срещи от толкова дълго време, че като нищо можеше да съм тийнейджър.

Пеперуди.

Което ми напомни, че след като баща ми дойде, не заключих входната врата. Беше налудничаво, но вълнението мигновено отстъпи пред лек прилив на страх.

— Хайде — казах аз. — Да слизаме надолу.