Алекс Норт
Шепнещия мъж (71)

70

— Татко, добре ли си?

— Моля?

Разтърсих глава. Седях до леглото на Джейк и държах в ръка „Силата на три“, отворена на последната страница, вперил поглед в пространството. Току-що бяхме прочели книгата до края и след това се бях разсеял. Потънал в мисли.

— Добре съм — казах аз.

От изражението на Джейк беше ясно, че не ми повярва — и имаше право, разбира се. Далеч не бях добре. Но не исках да му разказвам как по-рано същия ден в болницата съм видял баща си за последен път. След време може би щях да го направя, но все още имаше толкова много неща, които не знаеше, и аз не бях сигурен, че точно сега разполагах с подходящите думи, за да му обясня каквото и да било от тях или да му помогна да разбере.

В това отношение нищо не се беше променило.

— Просто тази книга… — затворих я и замислено прокарах пръсти по корицата. — Не я бях чел от дете и вероятно си припомних разни неща. Накара ме да се почувствам, че отново съм колкото теб.

— Не вярвам, че някога си бил колкото мен.

Засмях се.

— Трудно е за вярване, нали? Искаш ли прегръдка?

Джейк отметна завивката и се покатери върху мен. Аз оставих книгата, докато той се настаняваше на коляното ми.

— Внимателно.

— Извинявай, татко.

— Няма нищо. Само ти напомням.

Бяха минали почти две седмици, откакто бях ранен от Джордж Сондърс — човека, за когото вече знаех, че някога се е наричал Франсис Картър. Все още не бях сигурен колко близо съм бил до смъртта през онзи ден. Дори не можех да си спомня по-голямата част от него. Почти всичко от случилото се през онази сутрин ми беше като в мъгла, сякаш паниката, която бях изпитвал, беше скрила всичко и ми беше попречила да го запомня. От първия ден в болницата също нямах почти никакъв спомен; животът ми бавно дойде на фокус и това беше всичко. Сега бяха останали само превръзките от едната страна на тялото ми, неспособността да стъпвам добре на единия си крак и няколко впечатления, които по-скоро приличаха на спомени от изминал сън: Джейк, който ме вика; отчаянието, което бях изпитвал; нуждата да стигна до него.

Фактът, че бях готов да умра за него.

Сега той ме прегърна много нежно. Въпреки това трябваше да се насиля, за да не изкривя лице от болка. Бях благодарен, че вече нямаше нужда да го нося нагоре-надолу по стълбите в тази къща. След случилото се, се тревожех, че може да е по-уплашен от всякога и проблемът може да се появи отново, но истината беше, че той се справяше с ужасите от онзи ден много по-добре, отколкото си представях. Може би по-добре и от мен.

Аз също го прегърнах, доколкото ми беше по силите. Това е всичко, което можех да направя. И после, когато той се качи обратно на леглото си, застанах на прага на вратата и останах да го погледам. Имаше толкова спокоен вид, на топло и сигурно, със своя Пакет със специални неща на пода до него. Не му бях казал, че онази сутрин съм го разгледал, нито какво бях открил вътре, нито истината за момиченцето. Това беше още нещо, което — поне засега не можех да му обясня с думи.

— Лека нощ, приятел. Обичам те.

Той се прозя.

— И аз те обичам, татко.

Стълбите още ме затрудняваха, затова изгасих лампата и за малко отидох в спалнята си, докато го изчакам да заспи. Седнах на леглото, отворих лаптопа си и прочетох какво бях написал последния път, когато бях писал нещо.

Ребека,

Знам точно какво би си помислила за това, защото ти винаги си била толкова по-практична от мен. Би искала да продължа да живея живота си. Би искала да съм щастлив…

И така нататък. Отне ми известно време да разбера какво съм написал, защото не бях отварял този файл от последната вечер в тайната квартира, което сега ми се струваше преди цяла вечност. Ставаше дума за Карън — как се бях чувствал гузен заради чувствата си към нея. Това също ми се струваше много далечно. Тя беше идвала да ме види в болницата. Беше водила Джейк на училище вместо мен и ми беше помогнала да се грижа за него, докато постепенно се бях възстановявал. Близостта между нас се засилваше. Случилото се ни беше сближило, но също така ни беше изкарало встрани от очаквания път, и онази целувка все още не се беше случила. Но все още я усещах наблизо… в очакване.

Би искала да съм щастлив.

Да.

Изтрих всичко, с изключение на името на Ребека.

Предишното ми намерение беше да пиша за живота си с Ребека, за скръбта след нейната смърт и как ми се беше отразила нейната загуба. Все още исках да го направя, защото чувствах, че тя щеше да бъде важна част от онова, което предстоеше да напиша, каквото и да е то. Тя не изчезна, когато животът й приключи, дори и призраците да не съществуват наистина, просто защото нещата не се случват по този начин. Но сега си давах сметка, че имаше много други важни неща, и аз исках да опиша всички тях. Цялата истина за случилото се.

Мистър Нощ.

Момчето в пода.

Пеперудите.

Момиченцето със странната рокля.

И Шепнещия мъж, разбира се.

Предстоящото ме плашеше, защото всичко беше толкова объркано и имаше толкова много неща, което не знаех и може би никога нямаше да науча. Но от друга страна, не бях сигурен, че само по себе си това е проблем. Истината за нещо може да се съдържа в чувството за него, а не само във фактите.

Вперих поглед в екрана.

Ребека.

Само една дума — и дори тя беше грешна. Джейк и аз се бяхме преместили в тази къща, за да започнем отначало, и макар Ребека да беше съществена част от историята, си дадох сметка, че не трябваше да се разказва за нея. В това беше целият смисъл. Трябваше да се съсредоточа другаде.

Изтрих нейното име. Поколебах се, а после написах:

Джейк,

Има толкова много неща, които искам да ти кажа, но винаги ни е било трудно да си говорим, нали?

Така че вместо това ще трябва да ти пиша.

И в този момент чух Джейк да шепти.

Останах напълно неподвижен, заслушан в тишината, която последва и сякаш вече изпълваше къщата по-зловещо отпреди. Секундите тиктакаха — достатъчно дълго, за да повярвам, че съм си въобразил.

Но след това се чу отново.

В стаята си, от другата страна на коридора, Джейк тихичко говореше с някого.

Оставих лаптопа настрани и се изправих внимателно на крака, след което тръгнах към коридора възможно най-безшумно. Сърцето ми леко се беше свило. През последните две седмици не се беше появявало нито момиченцето, нито момчето в пода, и макар с радост да оставях Джейк да бъде себе си, бях облекчен от този факт. Не ми се нравеше възможността да се завърнат.

Стоях в коридора и слушах.

— Добре — прошепна Джейк. — Лека нощ.

И после нищо.

Изчаках още малко, но беше ясно, че разговорът е приключил. След още няколко секунди прекосих коридора и влязох в стаята му. Откъм гърба ми идваше достатъчно светлина, за да видя, че Джейк лежи напълно неподвижно в леглото си, съвсем сам в стаята.

Приближих се.

— Джейк? — прошепнах аз.

— Да, татко?

Звучеше така, сякаш почти го нямаше.

— С кого говореше току-що?

Но не последва никакъв отговор, освен лекото повдигане и снишаване на завивката върху него и монотонното му дишане. Може би просто е бил полузаспал, помислих си аз, и си е говорел сам.

Завих го още по-добре и тъкмо щях да тръгна обратно към вратата, когато той отново проговори.

— Твоят татко ти е чел тази книга, като си бил малък — каза той.

За миг не казах нищо. Просто гледах втренчено надолу към Джейк, легнал с гръб към мен. Сега тишината беше оглушителна. В стаята изведнъж сякаш стана много по-студено, отколкото преди малко, и ме побиха тръпки.

Да, помислих си аз. Сигурно го е правил.

Но думите на Джейк не бяха въпрос, а и нямаше как той да го знае. Дори аз самият не си го спомнях. Но разбира се, бях казал на Джейк, че това е една от любимите ми детски книги, и вероятно той съвсем естествено го беше предположил. Не беше задължително да означава нещо друго.

— Така беше — огледах празната стая. — Защо каза това?

Ала синът ми вече сънуваше.