Алекс Норт
Шепнещия мъж (40)

39

Седнал срещу Аманда и Пийт в залата за разпити, адвокатът на Норман Колинс тежко въздъхна.

— Клиентът ми е готов да се признае за виновен за убийството на Доминик Барнет — каза той. — Но категорично отрича да е бил замесен по какъвто и да било начин в отвличането и убийството на Нийл Спенсър.

Аманда втренчено го погледна в очакване.

— От друга страна, клиентът ми е готов да сподели честно и цялостно информацията, която му е известна, във връзка с останките, намерени вчера на улица „Гархолт“. Той няма никакво желание да отнема излишно от времето ви и по този начин потенциално да застраши друго дете, и също така вярва, че онова, което знае, може да ви помогне да откриете истинския извършител на убийството.

— Дълбоко го оценяваме.

Аманда се усмихна учтиво, макар да познаваше, когато някой се опитва да я баламосва. Седнал мълчаливо от другата страна на масата, Колинс изглеждаше смачкан. Не беше човек, устроен да прекарва време зад решетките, и една нощ в ареста беше заличила самодоволството, което беше излъчвал предишния ден. Фактът, че най-сетне щеше да проговори, не й носеше почти никаква радост, защото беше ясно, че действията му са продиктувани от личен интерес, а не от желание да спасява човешки животи. У него не се беше пробудила по-добра същност; той просто беше имал време да осъзнае, че като говори с тях — като разкаже своята гледна точка, — може да улесни живота си в бъдеще. Че щеше да говори добре за него, ако съдейства и изглежда, че е от помощ.

Но сега не беше моментът да показва отвращението си. Не и ако той наистина можеше да помогне.

Тя се облегна назад.

— И така, Норман — разказвай.

— Не знам откъде да започна.

— Знаел си, че останките на Тони Смит са в онази къща, нали така? Да започнем оттам.

Колинс замълча за няколко секунди, вперил поглед надолу към масата пред тях, като се опитваше да събере мислите си. Аманда погледна Пийт, който седеше до нея, и откри, че той прави същото. Тя се тревожеше за него. Изглеждаше по-унил от всякога и от пристигането си в управлението почти не беше говорил с нея. Беше изглеждал, сякаш всеки момент ще й каже нещо, но по някаква причина се беше въздържал. Тя знаеше, че това щеше да бъде трудно за него. Беше дошъл направо от огледа на останките, които по всяка вероятност принадлежаха на Тони Смит — едно момче, което беше издирвал толкова дълго, и сега му предстоеше да чуе истината за случилото се преди цялото това време. Годините може и да го бяха закалили на повърхността, но тя не искаше да се замисля за всички дълбоки рани, които предстоеше да бъдат отворени наново.

— Разбирам какво е мнението ви за моите интереси — тихо каза Колинс.

Аманда насочи вниманието си обратно към него.

— И разбирам какво е мнението на много хора за тях. Но е факт, че аз съм високо уважаван в своите среди. И през годините съм придобил репутацията на уважаван колекционер.

Колекционер.

Караше го да звучи толкова невинно — достойно за уважение дори, — но тя беше запозната с подробностите около неговата колекция. Що за човек бива привлечен от подобни неща и би посветил толкова много години на задачата да се снабди с тях? Тя си представи Колинс и другите подобни на него, как дебнат като плъхове из мрачните подземия на интернет. Как сключват своите сделки и кроят планове. Как прегризват жиците, които захранват системата на човечеството. Сега, когато Колинс вдигна глава и я погледна, вероятно забеляза ясно изписаното на лицето й отвращение.

— Наистина, това по нищо не се различава от интересите на другите хора — отбранително каза той. — Доста отдавна разбрах, че повечето намират хобито ми за необичайно, а някои — за отблъскващо. Но го споделят и други хора. И през годините съм се доказал като личност, на която може да се има доверие, което ми е осигурявало достъп до по-стойностни и екземпляри, за разлика от някои други.

— Значи си сериозен търговец.

— Сериозен търговец на сериозни стоки.

Той облиза устни.

— И както във всички сериозни области, съществуват публични форуми и частни такива. Интересът ми по случая с Шепнещия мъж беше добре известен във вторите. И преди няколко години до мен достигна информация, че е възможно да получа достъп до… едно конкретно преживяване. За което, разбира се, трябваше да си платя.

— Какво беше това преживяване?

Той я гледа в очите няколко секунди и след това отговори, сякаш беше най-естественото нещо на света.

— Да прекарам известно време с Тони Смит, разбира се.

Миг мълчание.

— Как? — попита тя.

Първоначално ми беше казано, че трябва да посетя Виктор Тайлър в затвора. Всичко минаваше през Тайлър. Франк Картър знаеше какво става, но нямаше никакво желание да участва директно. Процедурата беше следната: Тайлър правеше проверка на хората, които отиваха да се срещнат с него. С удоволствие открих, че съм преминал това конкретно изпитание. След като средствата бяха получени от съпругата на Тайлър, бях насочен към един адрес.

Колинс се намръщи.

— Не се учудих, когато ме изпратиха да се срещна с Джулиън Симпсън.

— Защо?

— Той беше противна личност. С лоша лична хигиена — каза Колинс и почука с пръст по слепоочието си. — И не беше с всичкия си. Хората му се подиграваха, но всъщност се страхуваха от него. А и онази къща. Изглежда доста странно, не мислите ли? Помня, че децата се предизвикваха едно друго да влязат в градината. Снимаха се в нея. Дори още преди това — докато бях дете — хората я наричаха местната къща на ужасите.

Аманда отново погледна Пийт. Изражението му беше неразгадаемо, но тя можеше да си представи какво си мислеше. По онова време името на Джулиън Симпсън не се беше появило в хода на разследването. От полицията не знаеха нищо за този мъж, нито за неговата къща на ужасите. И това беше напълно разбираемо. Във всяка общност имаше хора като Симпсън, чиято репутация сред децата невинаги се базираше на нещо основателно и определено не до такава степен, че възрастните да се замислят за тях.

Но въпреки това тя знаеше, че Пийт щеше да обвинява себе си.

— Какво се случи след това? — попита тя Колинс.

— Отидох в къщата на улица „Гархолт“ — каза той. — След като платих още пари и на Симпсън, ми беше наредено да чакам в дневната. След известно време той се върна с един запечатан кашон. После внимателно сряза лепенката. И вътре… вътре беше той.

— Норман, за протокола?

— Тони Смит.

Аманда едва успя да се насили да зададе въпроса.

— И какво направи с останките на Тони Смит?

— Да съм направил нещо с тях? — Колинс звучеше искрено озадачен. — Не съм правил нищо с тях. Аз не съм чудовище — не и като някои от другите. И не бих искал да увредя подобен екземпляр, дори това да беше позволено. Не, аз прост постоях там. Отдавах почит. Поглъщах атмосферата. Може да ви е трудно да разберете подобно нещо, но това беше един от най-наситените моменти в живота ми.

Господи, помисли си Аманда.

Приличаше на човек, зареян в спомени за отминала любов.

От всички възможни неща, които си беше представяла, че са се случили, отговорът му беше едновременно най-баналният и най-ужасяващият. Времето, прекарано в компанията на тялото на едно убито момченце, очевидно за него граничеше с религиозно преживяване и като си го представеше как стои там, убеден, че между него и тъжните останки в един кашон в краката му има някаква специална връзка, това само по себе си беше толкова ужасно, колкото и всяко друго нещо, за което можеше да се сети.

Пийт бавно се наведе напред до нея.

— Каза „не и като някои от другите“.

Както и да му се отразяваше ситуацията, точно в момента той просто звучеше изтощен — сякаш самата му душа беше уморена, помнели си Аманда.

— Кои бяха другите, Норман? И какво правеха те?

Колинс преглътна тежко.

— Всичко започна, когато начело застана Доминик Барнет — след смъртта на Джулиан. Мисля, че двамата бяха приятели, но Барнет не хранеше същото уважение. Под негово ръководство нещата се влошиха.

— Затова ли го уби? — попита Аманда.

— За да защитя експоната! А и Барнет престана да ми осигурява достъп след последния път. Тони трябваше да бъде защитен.

— Разкажи ни за другите, Норман — търпеливо каза Пийт.

— Случи се, след като Барнет пое нещата — каза Колинс и се поколеба. — През годините бях ходил няколко пъти, но за мен всеки път беше еднакво. Аз отдавах почит и исках да остана насаме с Тони. Но щом Барнет застана начело, започнаха да се появяват и други. А те не бяха толкова почтителни като мен.

— Какво правеха те?

— Не видях нищо — каза Колинс. — Тръгнах си — бях отвратен. И Барнет отказа да ми върне парите. Даже ми се подигра. Но какво можех да сторя?

— Защо беше толкова отвратен? — попита Пийт.

— Последната нощ, в която отидох, там имаше още петима или шестима души. Все хора, запленени от случая. И разнородни — бихте се учудили, честно казано. Също така останах с впечатлението, че някои от тях бяха дошли от доста далеч. Всички бяхме напълно непознати. Но беше ясно, че някои от тях бяха дошли по причини, различни от моите — Колинс отново преглътна тежко. — Барнет беше сложил някакъв матрак в стаята. И червена крушка в лампата. Беше…

— Сексуално? — предположи Аманда.

— Да. Вероятно.

Колинс поклати глава и впери поглед надолу към масата, сякаш това беше нещо, което дори той не можеше да проумее.

— Не с тялото — един с друг. Но това само по себе си беше ужасно. Не можех да участвам в нещо подобно.

— И затова си тръгна?

— Да. Предишните ми посещения все едно бяха в църква. Беше тихо, красиво. Усещах присъствието на господ. Но онзи път, с лампата, с онези хора…

Той отново замълча.

— Норман?

Накрая той вдигна поглед.

— Сякаш бях в ада.

 

 

— Вярваш ли му? — каза Аманда.

Отново бяха в работната стая. Пийт се беше навел над бюрото си, втренчен в снимките от охранителните записи на хората, които през годините бяха посещавали Виктор Тайлър в затвора. Тя също ги разглеждаше. Сред тях имаше и мъже, и жени. И млади, и стари.

„И разнородни — беше им казал Колинс. — Бихте се учудили, честно казано“.

— Вярвам, че Колинс не е убил Нийл Спенсър — Пийт махна с ръка към снимките. — Но колкото до това…

После замълча, сякаш отказваше да повярва на всичко това точно както самата нея. В хода на кариерата си тя беше ставала свидетел на достатъчно ужасии, така че размерите, които можеше да придобие човешката жестокост, вече не я шокираха. Беше стояла на местопрестъпления и на мястото на нещастни случаи и беше виждала как хората се тълпят или намаляват скоростта, докато минават оттам с колите си, така че да зърнат нещо от кръвопролитието. Разбираше притегателната сила на смъртта. Но не и това.

— Знаеш ли защо го нарекоха Шепнещия мъж? — тихо каза Пийт.

— Заради Роджър Хил.

— Точно така. — Той бавно кимна. — Роджър беше първата жертва на Картър. Къщата, в която живееше семейството му, била в ремонт и преди да го отвлекат, Роджър казал на родителите си, че чул някой да шепне пред прозореца му. Фирмата, която изграждаше скелето около къщата, беше собственост на Картър. Тогава за първи път го заподозряхме.

— Така е обработвал жертвата си.

— Да. Това е дало възможност на Картър да го направи, но родителите на всички останали момченца също твърдяха, че децата им са чували шепот. Нямаше никаква ясна връзка между Картър и тях, но всички бяха чули същото.

— Може и да е било така.

— Може би да. Или просто това име вече беше излязло по вестниците и се беше загнездило в умовете на хората. Кой знае? По един или друг начин, така си остана. Шепнещия мъж. Винаги съм мразел това име.

Тя го зачака да продължи.

— Защото, нали разбираш, исках хората да забравят за Картър. Не исках да си има прозвище, с което е известен навсякъде. Но сега ми се струва, че му пасва идеално. Защото през цялото време той не е спирал да нашепва. И разни хора — тези хора — са го слушали.

Той разпръсна снимките с ръце.

— И мисля, че един от тях го е слушал по-внимателно от другите.

Аманда отново погледна снимките. Той имаше право, мислеше си тя. От всичко, което Картър беше казал, ставаше ясно, че много от тези хора бяха извървели немалко разстояние по пътя надолу към пълното зло. Не беше трудно да си представи, че един от тях — подмамен дори още по-надолу от шепота на Франк Картър — беше задминал останалите по пътя си. В най-добрия случай, тези хора бяха зли психопати, но един от тях беше дори още по-лош.

Беше последовател.

Някъде сред тези хора, помисли си тя, щяха да открият убиеца на Нийл Спенсър.