Алекс Норт
Шепнещия мъж (29)

28

По о онова време Пийт на няколко пъти беше срещал Норман Колинс, но никога не беше имал повод да посещава дома му. Но все пак го беше виждал: една неголяма къща, някога собственост на родителите му, от която Колинс така и не се беше изнесъл. След като баща му беше починал, той беше живял няколко години само с майка си, а след смъртта й беше останал сам в къщата.

В това нямаше нищо лошо, разбира се, но самата идея донякъде отблъскваше Пийт. Децата трябваше да растат, да се изнесат и да изградят собствен живот; обратното предполагаше някаква нездравословна зависимост или недостиг. Може би мислеше така само защото се беше срещал с Колинс. Беше го запомнил като мек и отпуснат мъж, който винаги се поти, сякаш вътре в него нещо гние и постоянно се процежда навън. Копие от онези мъже, за които човек лесно може да си представи, че са запазили спалнята на майка си непокътната или са започнали да спят в леглото й.

И въпреки това, колкото и да беше противен на Пийт, Норман Колинс не беше съучастникът на Франк Картър.

В това имаше известна утеха. Както и да беше замесен Колинс сега, Пийт не беше пропуснал да го запомни навремето. Макар мъжът никога да не е бил официално заподозрян, той се беше държал особено подозрително. Но пък беше имал стабилни алибита. Ако някой наистина беше помагал на Картър, беше физически невъзможно да е бил Норман Колинс.

Така че какво беше правил в затвора?

Може би нищо. И въпреки това Картър трябваше някак да е осъществил комуникация с външния свят — и докато Пийт паркираше пред къщата на Колинс, усети, че леко се вълнува. Най-добре да не се надява излишно, разбира се. Но все пак имаше чувството, че беше на прав път — макар все още да не беше сигурен накъде щеше да го отведе.

Той се приближи до къщата. Градинката отпред беше занемарена и обрасла, потънала във високи заплетени треви, които се бяха напластили под тежестта си. Един храст до къщата беше толкова гъст, че се наложи да се обърне настрани и да се провре покрай него, за да стигне до входната врата. Почука. Дървото под кокалчетата му се усещаше слабо и паянтово, почти проядено. Фасадата на къщата в някакъв момент е била боядисана в бяло, но оттогава така се беше олющила, че напомняше на Пийт за лицето на възрастна жена, покрито с напукан грим.

Той тъкмо щеше да почука отново, когато долови движение от другата страна на вратата. Тя се отвори, но само доколкото позволяваше верижката. Не беше чул звук от поставянето й, което означаваше, че Колинс обичаше да се грижи за сигурността на дома си дори когато си беше вкъщи.

— Да?

Норман Колинс не разпозна Пийт, но Пийт си го спомняше доста добре. Изминалите двайсет години почти не го бяха променили, ако не се смята фактът, че косата около плешивото му теме беше посивяла. Кожата на темето му беше петниста и зачервена, сякаш нещо ядосано се опитваше да се измъкне от главата му. И макар да се предполагаше, че си почива у дома, той беше облечен почти абсурдно официално, спретнат в костюмче с жилетка.

Пийт показа служебната си карта.

— Здравейте, господин Колинс. Името ми е детектив Пийт Уилис. Може би не помните, но сме се срещали няколко пъти преди години?

Колинс погледна от служебната карта към лицето на Пийт и изражението му мигновено стана изопнато и напрегнато. Спомняше си и още как.

— О, да. Разбира се.

Пийт прибра карта си.

— Може ли да вляза и да си поговорим? Ще се опитам да не отнемам твърде много от времето ви.

Колинс се поколеба и погледна назад през рамо към сенчестите дълбини на къщата. Пийт вече виждаше как по челото на мъжа се появяваха капчици пот.

— Моментът не е особено подходящ. За какво става дума?

— Бих предпочел да разговаряме вътре, господин Колинс.

Той зачака. Колинс беше едно превзето човече и Пийт беше убеден, че не би искал мълчанието да стане неудобно, след няколко секунди Колинс се предаде.

— Добре.

Вратата се затвори и след това се отвори изцяло. Пийт влезе в мрачно квадратно преддверие, от което стълбището водеше право нагоре към сумрачна площадка. Въздухът миришеше на мухъл и застояло, но с леко сладникава нотка. Напомни му на някогашните училищни чинове от детството му, които се отваряха отгоре и вътре миришеше на дърво и стара дъвка.

— Как мога да ви бъда полезен, детектив Уилис?

Все още стояха в долния край на стълбището, където бяха твърде близо един до друг и това не допадаше на Пийт. Толкова близо, че Пийт подушваше как Колинс се поти под костюма си. Той посочи с ръка отворената врата, която очевидно водеше към дневната.

— Може ли да влезем вътре?

Отново Колинс се поколеба.

Пийт се намръщи.

Какво криеш, Норман?

— Разбира се — каза Колинс. — Заповядайте.

Той въведе Пийт в дневната. Пийт очакваше да го посрещне същата мръсотия, но стаята изглеждаше подредена и чиста, а мебелите бяха по-нови и не толкова старомодни, колкото си беше представял. На едната стена беше монтиран голям плосък телевизор, а останалите бяха отрупани с рисунки и предмети, изложени зад остъклени рамки.

Колинс спря по средата на стаята, след което застана сковано, с прибрани отпред ръце, като някой иконом. Нещо в странно официалните му маниери караше косъмчетата на врата на Пийт да настръхват.

— Господин Колинс, добре ли сте?

— О, да — бързо кимна Колинс. — Може ли да попитам отново за какво става въпрос?

— Преди малко повече от два месеца сте посетили затворник на име Виктор Тайлър в държавния затвор „Уитроу“.

— Така е.

— И каква беше целта на вашето посещение?

— Да говоря с него. Същата, както и на предишните ми посещения.

— Посещавали сте го и преди?

— Точно така. Неколкократно.

Колинс стоеше все така неподвижно, сякаш позираше. И се усмихваше все така учтиво.

— Мога ли да попитам какво обсъждахте с Виктор Тайлър?

— Ами неговото престъпление, разбира се.

— Момиченцето, което е убил?

Колинс кимна.

— Мери Фишър.

— Да, знам как се казва.

Вампир. Колинс винаги беше оставял такова впечатление у Пийт — на странно създание с неутолима жажда за мрачните неща, от които другите инстинктивно странят. Колинс все още стоеше там и се усмихваше, сякаш търпеливо изчакваше всичко това да приключи и Пийт да си тръгне, но в усмивката му имаше нещо нередно. Колинс беше нервен, каза си Пийт. Криеше нещо. И осъзна, че сам беше замръзнал на място — че в стаята се беше настанило неловко затишие, — затова се приближи до една от стените и разсеяно започна да разглежда някои от рисунките и предметите, които Колинс беше сложил в рамка и окачил върху нея.

Рисунките бяха особени. Отблизо ясно се виждаше колко детински изглеждаха много от тях. Погледът му се местеше от една на друга, по нарисувани с чертички човечета и несръчни акварели, след което вниманието му привлече нещо по-необичайно. Една червена пластмасова маска на дявол. От онези, които можеш да си купиш в някой магазин за евтини маскаради и костюми — но по някаква причина Колинс я беше поставил в правоъгълна кутия от тънко стъкло и я беше окачил на стената си.

— Колекционерски предмет.

Колинс внезапно се беше озовал зад него. Пийт устоя на порива да извика, но не можа да се сдържи да не направи крачка назад.

— Колекционерски предмет? — повтори той.

— Точно така — кимна Колинс. — Носил я е един доста прочут убиец, докато е извършвал престъпленията си. Струваше ми малко състояние да се сдобия с нея, но е доста красива, а произходът и документите й са изрядни.

Колинс се обърна бързо и погледна Пийт.

— Всичко е напълно законно и официално, уверявам ви. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

Пийт поклати глава в опит да осмисли онова, което Колинс току-що беше казал. После разгледа някои от останалите предмети на стената. Това не бяха просто рисунки, даде си сметка той. В някои от рамките имаше бележки и писма. Едни представляваха официални документи и доклади, а други бяха ръкописни, нахвърляни набързо върху страници от евтини бележници.

Той посочи с ръка стената, някак безпомощен.

— Ами… тези?

— Кореспонденция — доволно каза Колинс. — Някои лично към мен, други придобити. Също формуляри и документация от различни полицейски случаи.

Пийт отново отстъпи назад, като този път стигна чак до средата на стаята. И след това се обърна и се огледа наляво и надясно. Докато осмисляше какво вижда, неловкото чувство се усили, обзе го изцяло и смрази кожата му.

Рисунки, сувенири, кореспонденция.

Артефакти на смърт и убийства.

Той знаеше за съществуването на хора, чиято цел в живота е да се сдобиват с подобни зловещи предмети, и дори за наличието на процъфтяващи онлайн магазини, посветени на тази дейност. Но никога не беше заставал в центъра на подобна колекция. Стаята около него сякаш пулсираше в зловещ ритъм най-вече заради факта, че това беше не просто колекция, а възхвала. От начина, по който тези вещи бяха изложени на показ, струеше почит.

Той погледна Норман Колинс, който продължаваше да стои до стената. Усмивката вече беше изчезнала от лицето на мъжа, заменена от едно напълно несвойствено и хладно изражение. Колинс не беше искал да пусне Пийт да влезе и очевидно се беше надявал разговорът да приключи, преди Пийт да види рисунките и предметите. Но сега на лицето му беше изписана презрителна гордост — едно изражение, което казваше, че е наясно колко отблъскваща намира Пийт тази колекция и че една част от него изпитваше наслада от това. И че дори в известен смисъл изпитваше превъзходство над него.

Всичко е напълно законно и официално, уверявам ви.

В крайна сметка Пийт просто остана за миг така, несигурен какво да направи и дори дали имаше нещо, каквото и да е, което би могъл да стори. Тогава телефонът му звънна и го сепна. Той го извади и се обърна с гръб, като говореше тихо, притиснал телефона до ухото си.

— Уилис.

Беше Аманда.

— Пийт? Къде си?

— Там, където казах, че ще бъда.

Той долови напрежението в гласа й.

— Ти къде си?

— Аз съм в една къща на улица „Гархолт“. Намерихме второ тяло.

— Второ?

— Да. Но тези останки са много по-стари — изглежда са стояли скрити тук доста дълго време.

Пийт се опита да осмисли чутото.

— Къщата наскоро е била продадена — Аманда звучеше някак останала без дъх, сякаш и тя все още се опитваше да разбере какво точно се случва. Новият собственик открил тялото и кашон в гаража. Също така подал сигнал, че миналата нощ може би някой се е опитал да отвлече сина му. И твоят човек Норман Колинс, — изглежда, се е навъртал около имота. Собственикът го описа подробно. Според мен Колинс е знаел, че трупът е там.

В този миг Пийт бързо извърна глава — внезапно доловил нечие присъствие. Колинс отново се беше промъкнал тайнствено зад него, като с някаква черна магия. Сега стоеше точно до Пийт, а лицето му беше толкова близо, че се виждаха порите на кожата и безизразният му поглед. Въздухът тегнеше злокобно.

— Има ли нещо друго, детектив Уилис? — прошепна Колинс.

Пийт направи крачка назад с разтуптяно сърце.

— Арестувай го — каза Аманда.