Алекс Норт
Шепнещия мъж (2)

1

Няма по-кошмарна мисъл за всеки родител от тази детето му да бъде отвлечено от непознат. Но статистически това се случва изключително рядко. В действителност, децата са изложени на много по-голям риск от вреда или малтретиране вкъщи, от някой член на семейството, и макар външният свят да изглежда като заплаха, истината е, че повечето непознати са добри хора, а домът често е най-опасното място.

Мъжът, който преследваше шестгодишния Нийл Спенсър през сметището, прекрасно знаеше това.

Като се движеше тихо, успоредно на Нийл зад ред храсти, той не откъсваше поглед от момчето. Нийл крачеше бавно, неподозиращ за опасността, в която се намира. От време на време той ритваше прашната земя и около маратонките му се вдигаше тебеширенобяла мъгла. Мъжът, който се движеше много по-предпазливо, долавяше всяко шшъп. И сам не издаваше никакъв звук.

Вечерта беше топла; Слънцето беше тегнало невъздържано през по-голямата част на деня, но сега беше шест часът и небето се беше замъглило. Температурата беше спаднала и въздухът беше придобил златист оттенък. Беше една от онези вечери, в които можеш да седнеш във вътрешния двор и може би да си пийваш студено бяло вино, докато гледаш залеза, и да забравиш да си вземеш връхна дреха, докато навън се стъмни и вече е твърде късно да си правиш труда.

Дори сметището беше хубаво, окъпано в кехлибареножълта светлина. Представляваше парче обрасло с храсталаци земя, обточило градчето Федърбанк от едната страна и опряно в една стара изоставена каменоломна от другата. Неравната земя беше най-вече прегоряла и мъртва, но все пак тук-там растяха храсти на гъсти туфи и придаваха на района вид на лабиринт. Понякога децата от градчето играеха тук, макар да не беше особено безопасно. През годините много от тях се бяха изкушавали да слязат по скалите на каменоломната, където стръмните склонове бяха податливи на рушене. Общинският съвет постави огради и табели, но повсеместното мнение беше, че трябва да се направи нещо повече. Все пак децата намираха начин да прескачат оградите.

Имаха навика да не обръщат внимание на предупредителните табели.

Мъжът знаеше доста за Нийл Спенсър. Той беше проучил внимателно момчето и неговото семейство, сякаш бяха някакъв проект. Момчето се справяше зле в училище — както с уроците, така и с общуването с останалите деца — и доста изоставаше от съучениците си в четенето, писането и математиката. Повечето му дрехи бяха стари, дадени за доизносване. Поведението му изглеждаше някак твърде зряло за възрастта — вече проявяваше гняв и презрение към света. След няколко години щяха да гледат на него като побойник и размирник, но хората все още го намираха за достатъчно малък, за да прощават по-враждебното му поведение. „Не го прави нарочно — биха казали те. — Вината не е негова“. Все още не беше достигнал момента, в който щяха да считат Нийл за отговорен за собственото си поведение, и затова на хората им се налагаше да потърсят вината другаде.

Мъжът беше потърсил. И не му беше трудно да я открие.

Нийл беше прекарал деня в дома на баща си. Майка му и баща му живееха разделени, което според мъжа беше добре. И двамата родители бяха алкохолици, функциониращи в обществото в несигурна степен. И на двамата животът им се струваше по-лесен, когато синът им беше в дома на другия, и двамата се затрудняваха да се занимават с него, когато беше с тях. Общо взето, Нийл беше оставен да се занимава и грижи сам за себе си, което очевидно обясняваше донякъде суровия вид, който мъжът забелязал, че момчето придобива. Нийл беше притурка в живота на родителите си. Със сигурност не беше обичан.

Не за пръв път онази вечер бащата на Нийл беше пил твърде много, за да го закара обратно в дома на майка му, и явно го мързеше твърде много, за да го заведе пеш. Баща му вероятно си мислеше, че момчето беше почти на седем и се беше оправяло само цял ден. И затова Нийл се прибираше сам.

Той все още нямаше представа, че ще се прибере на едно съвсем различно място. Мъжът си мислеше за стаята, която беше приготвил, и се опитваше да потисне вълнението, което изпитваше.

По средата на пътя през сметището Нийл спря.

Мъжът спря наблизо, после надникна през къпинака, за да види какво беше привлякло вниманието на момчето.

Един стар телевизор беше изхвърлен до един от храстите и сивият му екран стърчеше навън, но беше здрав. Мъжът наблюдаваше как Нийл го побутна с крак, за да го огледа, но беше твърде тежък, за да го помръдне. На момчето сигурно му изглеждаше като някаква вещ от друг век, е решетки и копчета отстрани на екрана и задна част с размерите на барабан. От другата страна на пътеката имаше няколко камъка. Мъжът наблюдаваше запленен как Нийл се приближи, избра един и после го метна по стъклото с всичка сила.

Прас.

Силен шум в това иначе тихо място. Стъклото не се строши, но камъкът премина през него и остави след себе си назъбена по краищата дупка като от куршум. Нийл взе втори камък и отново направи същото, този път не улучи и после опита отново. В екрана се появи още една дупка.

И мъжът можеше да разбере защо. Тази небрежна разруха много приличаше на нарастващата агресия, която момчето проявяваше в училище. Беше опит да повлияе на един свят, сякаш напълно лишен от интерес към неговото съществуване. Произтичаше от желание да бъде видян. Да бъде забелязан. Да бъде обичан.

Това беше всичко, което искаше всяко дете дълбоко в себе си.

Сърцето на мъжа сега биеше по-учестено, свито при тази мисъл. Той безшумно излезе от храстите зад момчето и после прошепна неговото име.