Алекс Норт
Шепнещия мъж (6)

5

В деня на смъртта на Ребека сам взех Джейк от училище.

Онзи следобед трябваше да е един от дните ми за писане и когато Ребека попита дали може аз да отида да взема Джейк вместо нея, първоначално се подразних. Крайният срок за следващата ми книга беше само след няколко месеца и през по-голямата част от деня се бях опитвал да пиша, но безуспешно — така че към онзи момент вече разчитах последния половин час работа да доведе до някакво чудо. Но Ребека изглеждаше бледа и изнемощяла и затова аз отидох вместо нея.

По обратния път в колата направих всичко по силите си да разпитам Джейк как е минал денят му без абсолютно никакъв успех. Това беше обичайно. Той или не можеше да си спомни, или не му се говореше. Както обикновено, аз си мислех, че щеше да бъде по-отзивчив пред Ребека — и това, заедно с усещането за провал с книгата ми, ме накара да се почувствам по-изнервен и неуверен от всякога. Когато се прибрахме, той се изстреля от колата като светкавица. Може ли да влезе и да види мама? Да, казах му аз. Сигурен съм, че ще й спане приятно. Но тя не се чувства много добре, затова бъди нежен — и не забравяй да си свалиш обувките, защото знаеш, че мама не понася мръсотия.

И след това поседях малко при колата, без да бързам, зает да се самосъжалявам колко съм жалък и неспособен да се справям. Влязох вътре бавно, оставих покупките в кухнята — и забелязах, че обувките на сина ми не бяха свалени и прибрани, както помолих. Защото, разбира се, той никога не ме слушаше. В къщата беше тихо. Предположих, че Ребека си е легнала на горния етаж, а Джейк се беше качил да я види и всички бяха добре.

С изключение на мен.

Едва когато най-сетне влязох в дневната, видях Джейк да стои в другия край, до вратата, която водеше към стълбището, вперил поглед в нещо на пода, което не можех да видя. Той стоеше напълно неподвижен, хипнотизиран от онова, към което гледаше. Докато се приближавах бавно към него, забелязах, че изобщо не е неподвижен, а трепери. И тогава видях Ребека, която лежеше в долния край на стълбището.

Всичко след това ми се губи. Знам, че отнесох Джейк. Знам, че се обадих да дойде линейка. Знам, че направих всичко необходимо. Но не мога да си спомня, че съм го направил.

Най-ужасното беше, че макар никога да не говореше с мен за това, аз бях сигурен, че Джейк помни всичко.

 

 

Десет месеца по-късно ние влязохме заедно в една кухия, където всяка повърхност беше отрупана с чаши и чинии, а малкото празни пространства по плота бяха изцапани с нещо размазано или с трохи. Играчките, пръснати по голите дъски на пода в дневната, изглеждаха разпилени и забравени. Колкото и да бях повтарял, че играчките трябва да се подредят, преди да се преместим, изглеждаше сякаш вече сме прегледани всички вещи, които притежаваме, взели сме онези, които са ни нужни, и сме оставили другите като разхвърлян боклук. От месеци насам над къщата беше надвиснала една постоянна сянка, която неотменно ставаше все по-мрачна — като ден, който малко по малко върви към края си. Сякаш домът ни беше започнал да се руши след смъртта на Ребека. Все пак тя винаги е била неговата душа.

— Татко, може ли да ми дадеш рисунката?

Джейк вече беше коленичил на пода и събираше цветните моливи, изтърколили се в различни посоки тази сутрин.

— Вълшебната думичка?

— Моля.

— Може, разбира се.

Аз я сложих до него.

— Сандвич с шунка?

— Може ли вместо него нещо сладко?

— След като го изядеш.

— Добре.

Разчистих малко в кухнята и намазах две филийки с масло, после сложих между тях три резена шунка и разрязах сандвича на четири. Опитвах да се преборя с депресията. Стъпка постъпка. Продължавай напред.

Не можех да спра да мисля за случилото се в „Клуб 567“: как Джейк помаха за довиждане към една празна маса. Откакто го помня, синът ми винаги си е имал въображаеми приятели. Винаги е бил уединено дете; беше някак затворен и склонен да се вглежда в себе си, което сякаш отблъскваше другите деца. В добрите дни успявах да се преструвам, че това е така, защото си е самодостатъчен и щастлив по неговия си начин, и да си казвам, че всичко е наред. През повечето време просто се тревожех.

Защо не може Джейк да бъде повече като другите деца?

Да е по-_нормален_?

Това беше ужасна мисъл, знаех го, но се появяваше само защото исках да го предпазя. Светът може да бъде безмилостно място, когато си толкова тих и уединен като него, и не исках да преживява същото като мен на неговата възраст.

Въпреки това досега неговите въображаеми приятели се бяха проявявали по един не толкова доловим начин — по-скоро чрез разговори, които понякога водеше сам със себе си — и не бях сигурен, че този нов развой на ситуацията ми допадаше. Не се съмнявах, че момиченцето, с което ми каза как си е говорил през целия ден, съществуваше само в главата му. Това беше първият път, в който беше дал израз на въображението си по този начин — като си говори с някого пред други хора, — и това леко ме изплаши.

Разбира се, Ребека никога не беше намирала нищо притеснително в това.

— Той е добре — просто го остави да си е такъв.

И след като тя знаеше повече от мен по повечето въпроси, винаги се бях опитвал да се съобразявам с това. Но сега? Сега се чудех дали може би не се нуждаеше от истинска помощ.

Или може би просто си беше такъв.

Беше просто още една трудност, с която трябваше да мога да се справя, но не знаех как. Не знаех как е правилно да постъпя или как да бъда добър баща. За бога, как ми се искаше Ребека да беше тук.

Липсваш ми…

Но тази мисъл щеше да накара сълзите да потекат, затова я потиснах и взех чинията. И докато правех това, чух Джейк тихичко да говори в дневната.

— Да.

И след това в отговор на нещо, което не можах да чуя:

— Да, знам.

Побиха ме тръпки.

Приближих се тихо до прага на вратата, но без да влизам, не още — просто стоях там и се вслушвах. Не можех да видя Джейк, но слънчевата светлина от прозореца в другия край на стаята хвърляше сянката му по страната на кушетката: една безформена фигура, не точно човешка, но оживена от бавни движения, сякаш се люлееше напред-назад на колене.

— Помня.

Последваха няколко секунди мълчание, през което чувах само ударите на собственото си сърце. Осъзнах, че съм затаил дъх. Когато отново каза нещо, гласът му беше много по-силен и звучеше разстроен.

— Не искам да го казвам!

И тогава престъпих прага.

Отначало не бях сигурен какво точно ще видя. Но Джейк беше коленичил на пода точно както го бях оставил, с тази разлика, че сега беше вперил поглед встрани, без да обръща внимание на рисунката си. Проследих погледа му. Там нямаше никого, разбира се, но той изглеждаше така погълнат от празното пространство, че лесно можех да си представя нечие присъствие във въздуха.

— Джейк? — казах тихо аз.

Той не ме погледна.

— С кого говориш?

— С никого.

— Аз те чух да твориш.

— С никого.

И тогава той се обърна лекичко, взе молива си и отново започна да рисува. Направих крачка напред.

— Може ли да го оставиш и да ми отговориш, моля те?

— Защо?

— Защото е важно.

— Не говорех с никого.

— Искаш ли тогава да оставиш молива, защото аз така казвам?

Но той продължи да рисува, а ръката му вече се движеше по-яростно и моливът отчаяно рисуваше кръгове около фигурките по листа.

Раздразнението ми прерасна в гняв. Джейк толкова често приличаше на проблем, който не можех да разреша, и аз се мразех, задето бях толкова безполезен и неефективен. В същото време се ядосвах и на него, задето не ми подсказваше дори мъничко как да го направя. Никога не се срещахме по средата. Аз исках да му помогна, исках да се уверя, че е добре. И чувствах, че няма да успея сам.

Осъзнах, че съм стиснал чинията твърде силно.

— Сандвичът ти е готов.

Сложих го на кушетката, без да изчакам да видя дали ще спре да рисува, или не. Вместо това се върнах обратно в кухнята, подпрях се на кухненския плот и затворих очи. По някаква причина сърцето ми биеше бясно.

Толкова много ми липсваш, казах мислено на Ребека. Иска ми се да беше тук. Поради толкова много причини, но точно сега, защото не мисля, че мога да се справя.

Започнах да плача. Това нямаше значение. Джейк или щеше да рисува известно време, или да си изяде следобедната закуска, и нямаше да сподели с мен. И защо би го правил, след като единственият човек, с когото можеше да сподели, бях аз? Добре тогава. Синът ми можеше да си поговори тихичко с хора, които не съществуват. Стига да го правех също толкова тихичко, значи можех и аз.

Липсваш ми.

Липсваш ми.

 

 

Същата вечер, както винаги, занесох Джейк на ръце да си легне горе. Правех го, откакто Ребека умря. Той отказваше да погледне към мястото, на което беше видял тялото й, и вместо зова ме стискаше, затаил дъх и заровил лице в рамото ми. Всяка сутрин, всяка нощ, всеки път, щом трябваше да отиде до тоалетната. Разбирах защо, но започваше да ми тежи, не само в буквалния смисъл.

Надявах се, че това скоро щеше да се промени.

След като заспа, слязох обратно на долния етаж и седнах на кушетката с чаша вино и таблета си, и се зачетох в информацията за новата ни къща. Докато разглеждах снимките в уебсайта, изпитах някакво особено тревожно чувство.

Спокойно можеше да се твърди, че тази къща я избра Джейк. Първоначално не успях да разбера защо му харесва толкова, беше малка, самостоятелна постройка — стара, двуетажна, на вид паянтова като бунгало. Но в нея имаше нещо леко особено. Прозорците ми се струваха разположени на странни места и ми беше трудно да си представя разположението вътре, а покривът беше построен под неправилен ъгъл, което придаваше на фасадата някак приведен, въпросителен вид, може би дори ядосан. Но имаше и едно по-цялостно усещане — едно гъделичкане по тила. На пръв поглед къщата ме смущаваше.

И въпреки това от мига, в който Джейк я видя, той твърдо настояваше точно за нея. Нещо в тази къща го запленяваше изцяло — дотолкова, че отказваше да разглежда други.

Когато ме придружи по време на първия оглед, той изглеждаше хипнотизиран от нея. Аз все още не бях убеден. Отвътре беше достатъчно голяма, но също така изглеждаше занемарена. Имаше прашни шкафове и столове, купчини стари вестници, кашони, някакъв матрак в гостната на долния етаж. Собственичката — възрастна жена на име госпожа Шиъринг — се извини; всичко това било на предишен наемател, обясни тя, и щели да го махнат преди продажбата.

Но Джейк беше непреклонен, затова уговорих втори оглед, този път без него. И тогава започнах да виждам в къщата нещо друго. Да, беше странна на вид, но това й придаваше известен чар. И онова, което първоначално бях приел за ядосан вид, сега ми приличаше повече на тревожна враждебност и предпазливост — сякаш някой й беше причинил болка в миналото и човек трябваше да положи усилие, за да извоюва доверието й.

Просто си имаше собствен характер, помислих си аз.

Въпреки това мисълта за преместването ме ужасяваше. Всъщност онзи следобед една част от мен се беше надявала управителят на банката да успее да прозре истината в половинчатите ми лъжи за финансовото ми състояние и направо да отхвърли кандидатурата ми за ипотека. Въпреки това сега изпитвах облекчение. Оглеждах дневната и прашните, захвърлени останки от някогашния ни живот и беше очевидно, че двамата не можем повече да продължаваме така. Каквито и трудности да ни очакваха занапред, трябваше да се махнем от това място. Колкото и усилия да трябваше да положа през следващите месеци, синът ми имаше нужда от това. И двамата имахме.

Трябваше да започнем начисто. Някъде, където няма да се налага да го носят нагоре-надолу по стълбите. Където ще може да си намери приятели, които не съществуват само в главата му. Където аз също няма да срещам свои собствени призраци зад всеки ъгъл.

И сега, докато отново гледах къщата, си помислих, че по някакъв странен начин тя прилягаше на мен и Джейк. Точно като нас, и тази къща беше аутсайдер, на когото му е трудно да се впише в света. Щяхме да си допаднем. Дори името на градчето звучеше топло и утешително.

Федърбанк.

Звучеше като място, където ще бъдем в безопасност.