Алекс Норт
Шепнещия мъж (13)

12

— Трябва да побързаш.

В съня Джейн Картър шепнеше по телефона в ухото на Пийт. Гласът и беше тих и напрегнат, сякаш изричаше най-страховитите думи на света.

Но все пак го правеше. Най-сетне.

Пийт седеше зад бюрото в кабинета си с разтуптяно сърце. По време на разследването беше разговарял безброй пъти със съпругата на Франк Картър. Беше я причаквал да излезе от работа или случайно беше вървял до нея сред тълпата по някой тротоар, винаги предпазливо, за да не я видят с него някъде, където съпругът й би могъл да узнае за това. Сякаш се беше опитвал да я привлече като шпионин на тяхна страна, което, мислеше си той, не беше твърде далеч от истината.

Джейн неколкократно беше осигурявала алиби на съпруга си. Беше го защитавала. Но още от първата им среща за Пийт беше очевидно, че тя изпитваше ужасяващ страх от Франк — съвсем основателен според него и той упорито се беше опитвал да я привлече на своя страна: да я убеди, че е безопасно да говори с него. Да се отрече от показанията си и да разкаже истината за съпруга си: „Джейн, говори с мен. Аз ще се погрижа Франк повече да не може да наранява теб и сина ти“.

И сякаш сега тя щеше да го направи. Побоищата през годините бяха вселили у Джейн Картър толкова страх, че дори сега, когато му се обаждаше, докато кучият син не си беше вкъщи, тя едва успяваше да шепти. Пийт знаеше, че куражът не е липсата на страх. Куражът изисква страх. И затова, дори под прилива на адреналина — дори когато разбра, че разследването наближава своя край, — той разпозна и смелостта, която се криеше зад това обаждане.

— Ще те пусна да влезеш — прошепна тя, — но трябва да побързаш. Нямам представа колко ще се забави.

Всъщност Франк Картър никога повече нямаше да се прибере у дома си. До един час в къщата вече щеше да гъмжи от полиция и съдебни експерти и щеше да бъде обявено издирване за установяване местонахождението на Картър и на микробуса, който караше. Но в онзи момент Пийт бързаше. Отне му само десет минути да пристигне в къщата, но те бяха най-дългите в живота му. Въпреки подкреплението, което очакваше в готовност, когато пристигна, той се чувстваше сам и уплашен — като герой от приказка, който очаква чудовището да се завърне във всеки един момент.

Вътре той видя треперещите ръце на Джейн, докато тя отключваше вратата към пристройката с ключа, който беше откраднала. Сега в къщата беше тихо и той долавяше присъствието на сянката, която надвисваше над тях.

Вратата се отключи.

— Моля ви, сега се отдръпнете, и двамата.

Джейн Картър застана в средата на кухнята, а синът й се криеше зад краката й, докато Пийт бутна вратата навътре с едната си ръка, облечена в ръкавица.

Не.

Мигновено се разнесе люта миризма на разлагаща се плът. Той освети вътрешността с фенера си — и тогава пред очите му се появиха снимките, бясно, една след друга, образите и усещанията, озарени сякаш от светкавиците на фотоапарати.

Не.

Още не.

За момент той вдигна ръка и вместо това насочи фенера по протежение на стените. Бяха боядисани в бяло, но Картър ги беше украсил с разкривени рисунки на зелени стръкчета трева в долната им част и детински нарисувани пеперуди, пърхащи над тях. Малко под тавана имаше едно разкривено подобие на слънце. Върху него беше изобразено лице с черни безизразни очи, вперили взор надолу към пода.

Пийт проследи погледа му и най-накрая насочи лъча надолу.

Стана му трудно да диша.

Три месеца беше търсил тези деца и макар да беше очаквал подобен развой, никога не беше изгубил напълно надежда. Но те бяха тук, легнали в този вонящ, топъл мрак. Четирите тела изглеждаха едновременно реално и нереално. Прилични на хора кукли, които са вече развалени и лежат неподвижно, с непокътнати дрехи, с изключение на тениските им, които бяха издърпани нагоре, за да закриват лицата им.

 

 

Вероятно най-лошото в този конкретен кошмар беше това, че през годините толкова беше свикнал с него, че вече дори не нарушаваше съня му. На следващата сутрин го събуди алармата.

Той лежа неподвижно няколко секунди, като се опитваше да запази спокойствие. Усилията да не обръща внимание на спомена бяха като да ринеш мъгла с лопата, но той си припомни, че тези кошмари се бяха подновили само заради скорошните събития и с времето щяха да избледнеят. Той изключи алармата.

Фитнес, каза си той. Бюрокрация. Администрация. Рутина.

Той се изкъпа, облече се, приготви чантата си за тренировка и докато тръгне да слиза към долния стаж, за да си направи кафе и лека закуска, сънят беше избледнял и мислите му бяха по-умерени. Животът му се беше сблъскал с малка спънка — нищо повече. Беше напълно разбираемо, че разравянето на миналото беше изкарало от пръстта някои зловонни призраци, но те скоро щяха да изчезнат. Поривът да пие отново щеше да отслабне. Животът щеше да възобнови нормалния си ход.

Едва когато понесе закуската си през дневната, той видя, че червената лампичка на телефона му примигва. Беше пропуснал обаждане; очакваше го гласово съобщение.

Той набра номера и изслуша съобщението, като бавно дъвчеше храната.

Насили се да я преглътне. Гърлото му беше свито.

Два месеца по-късно Франк Картър се беше съгласил да се срещне с него.