Алекс Норт
Шепнещия мъж (23)

22

В интерес на истината трябва да отбележа, че полицейските служители бяха пред вратата ми десет минути след като се обадих. Оттам нататък всичко тръгна надолу.

Трябваше да поема известна отговорност за случилото се. Минаваше четири и половина сутринта и аз бях изтощен, уплашен и не мислех трезво, а и информацията, която можех да предоставя, така или иначе, не съдържаше кой знае какви подробности. Но не можеше да се отрече приносът на Джейк за онова, което се случи по-късно.

Когато бях влязъл обратно вътре, за да се обадя в полицията, го бях намерил в долния край на стълбите, прегърнал коленете си и заровил лице в тях. Бях успял в крайна сметка да се успокоя дотолкова, че да успея да успокоя и него, след което го бях занесъл в дневната, където той се беше свил в единия край на кушетката. И след това беше отказал да говори с мен.

Бях дал всичко от себе си да прикрия гнева и паниката, които бях изпитвал. Вероятно не бях успял.

Дори когато полицаите влязоха при нас в дневната. Джейк остана в същата поза. Аз седнах неловко до него. Дори тогава осъзнавах колко се бяхме отдалечили един от друг и бях сигурен, че полицаите също го виждаха съвсем ясно. И двамата — един мъж и една жена — бяха учтиви, със задължителните загрижени и разбиращи изражения, но жената непрестанно поглеждаше любопитно към Джейк и разбрах, че тревогата, изписана на лицето й, не се дължеше единствено на онова, което им разказвах.

Накрая мъжът се върна на записките, които си беше водил.

— Джейк ходил ли е насън преди?

— Случвало се е — казах аз. — Но не често и само до моята стая. Никога преди не е слизал на долния стаж.

В случай че сега изобщо беше ходил насън, разбира се. Макар да се чувствах по-добре при мисълта, че нямаше да отвори онази врата умишлено, си дадох сметка, че не можех да бъда сигурен. И за бога, ако това беше вярно, какво казваше за омразата, която синът ми изпитваше към мен?

Полицаят отново си записа нещо.

И не можете да опишете субекта, когото сте видели?

— Не. Вече беше отишъл много навътре в полето и тичаше бързо. Беше тъмно и не можех да го видя добре.

— Телосложение? Облекло?

Поклатих глава.

— Не, съжалявам.

— Сигурен ли сте, че беше мъж?

— Да. Гласът, който чух през вратата, беше мъжки.

— Може ли да е бил на Джейк? — каза полицаят, като погледна сина ми.

Джейк седеше все така свит до мен, вперил поглед в пространството, сякаш беше единственият човек в целия свят.

— Понякога децата си говорят сами.

Това не беше тема, в която ми се искаше да навлизаме.

— Не — казах аз. — Там определено имаше някого. Видях как пръстите на мъжа държаха пощенската кутия отворена. Чух го. Гласът беше на по-възрастен човек. Опитваше се да накара Джейк да отвори вратата — и той щеше да го направи. Един господ знае какво щеше да се случи, ако не се бях събудил навреме.

В този момент ме поразиха действителните измерения на ситуацията. Сцената отново се разигра мислено пред очите ми и си дадох сметка за колко малко се беше разминало всичко. Ако не бях слязъл долу, сега Джейк нямаше да бъде тук. Представих си как е изчезнал, а полицаите седят срещу мен по съвсем различен повод, и се почувствах безпомощен. Въпреки гнева, който изпитвах от поведението му, исках да прегърна сина си — да го защитя и да го задържа близо до себе си. Но знаех, че не можех. Че той нямаше да ми позволи и че дори в този момент не искаше да го правя.

— Как е намерил Джейк ключовете?

— Бях ги оставил в кабинета си, отсреща по коридора.

Поклатих глава.

— Грешка, която няма да допусна отново.

— Да, вероятно не би било разумно.

— Ами ти. Джейк? — Жената се наведе напред с мила усмивка. — Можеш ли да ни разкажеш нещо за случилото се, каквото и да било?

Джейк поклати глава.

— Не можеш? Миличък, защо си стоял пред вратата?

Той почти недоловимо вдигна рамене и сякаш се отдръпна още повече от мен. Жената се облегна назад, без да откъсва поглед от Джейк, леко навела глава настрани. Оценяваше състоянието му.

— Имаше още един мъж — казах бързо аз. — Дойде вкъщи вчера. Навърташе се около гаража и се държеше странно. Когато се изправих срещу него, той каза, че е израснал тук и иска да разгледа къщата.

Това, изглежда, заинтригува полицая.

— Как се изправихте срещу него?

— Той дойде пред вратата.

— О, разбирам. — Той си записа нещо в бележника. — Можете ли да го опишете?

Направих го и той си отбеляза всичко. Но беше ясно, че след като мъжът по своя воля беше почукал на вратата, вече не представляваше особено голям интерес за него. Освен това беше трудно да предам смущението, което мъжът беше предизвикал у мен. По никакъв начин не беше изглеждал физически заплашително, но въпреки това нещо у него все пак ми се беше сторило опасно.

— Нийл Спенсър — спомних си аз.

Полицаят спря да пише.

— Моля?

— Мисля, че така се казваше. Съвсем наскоро се преместихме тук. Но някакво момченце е изчезнало, нали? В началото на лятото?

Двамата полицаи се спогледаха.

— Какво знаете за Нийл Спенсър? — попита ме мъжът.

— Нищо. Учителката на Джейк ми спомена за него. Щях да потърся някаква информация в интернет, но… тази вечер не ми остана време.

И отново не исках да споменавам как с Джейк се бяхме скарали.

— Имах работа.

Но разбира се, това също не беше подходящо, защото работа означаваше писане, а Джейк го беше прочел. Усетих как той леко се сви до мен.

Раздразнението ме надви.

— Просто си мислех, че ще се разтревожите малко повече, отколкото изглежда — казах аз.

— Господин Кенеди…

— Все едно не ми вярвате.

Мъжът се усмихна. Но се усмихна внимателно.

— Господин Кенеди, не става въпрос дали ви вярваме, или не. Важно е единствено с какво разполагаме.

Той ме погледна за миг по същия изпитателен начин, по който колежката му продължаваше да гледа сина ми.

Отнасяме се към всичко много сериозно. Ще впишем за протокола случилото се, но на база на казаното от вас към момента не можем да направим особено много. Както казах, препоръчвам да държите ключовете си на недостъпно за сина ви място. Спазвайте основните правила за сигурност. Бъдете нащрек. И не се колебайте да се свържете с нас, ако забележите около дома си някого, който не би трябвало да бъде тук.

Поклатих глава. Като се има предвид случилото се като се има предвид, че някой се беше опитал да отвлече сина ми, — този отговор далеч не беше задоволителен. Бях ядосан на себе си и не можех да спра да се ядосвам на Джейк. Опитвах се да му помогна! А след минута полицаите шиха да си тръгнат и отново щяхме да останем двамата с него. Сами. Всеки неспособен да живее с другия.

— Господин Кенеди? — деликатно каза жената. — Само вие и Джейк ли живеете тук? Майка му някъде другаде ли е?

— Майка му е мъртва.

Казах го твърде троснато и усетих, че заедно с това в гласа ми се промъкна и нотка от гнева, който изпитвах. Това сякаш я смути.

— О. Много съжалявам да го чуя.

— Просто… е трудно. И това, което се случи тази нощ, ме уплаши.

И точно в този миг Джейк се оживи, вероятно воден от своя собствен гняв. Заради онова, което бях написал. Заради начина, по който току-що бях казал, че майка му е мъртва, без да ми мигне окото. Той пусна краката си и бавно седна с изправен гръб, като най-сетне ме погледна с безизразно лице. Когато заговори, гласът му звучеше дрезгаво и страховито, прекалено зряло за годините му.

— Аз искам да те уплаша — каза той.