Алекс Норт
Шепнещия мъж (30)

29

Паркирах на една пресечка от училището на Джейк, като си мислех, че да имам полицай в колата, би трябвало да ми носи успокоение.

Тази сутрин се бях ядосвал на полицаите, задето не взеха достатъчно на сериозно моя среднощен посетител и опита за отвличане на сина ми. Разбира се, това вече се беше променило, но далеч не ми носеше утеха. Защото означаваше, че всичко това действително се случваше. Означаваше, че Джейк наистина беше в опасност.

Сержант Дайсън вдигна поглед.

— Тук ли сме?

— Точно зад ъгъла е.

Той пъхна мобилния си телефон в джоба на панталоните. Дайсън беше прехвърлил петдесетте и носеше делови костюм, но прекара пътя от полицейското управление дотук мълчаливо погълнат от нещо в телефона си като някакъв тийнейджър.

— Добре — каза той. — Искам да се държите както обикновено. Да вземете сина си от училище. Да си поговорите с другите родители или каквото там правите по принцип. Не бързайте. Аз няма да откъсвам поглед от вас през цялото време и ще държа под око присъстващите наоколо.

Потупах по волана.

— Детектив Бек ми каза, че вече сте заловили извършителя.

— Така е.

Дайсън вдигна рамене и от поведението му пролича, че просто изпълняваше заповеди и си вършеше работата.

— Това е само предпазна мярка.

Предпазна мярка.

Същите думи беше използвала детектив Аманда Бек в полицейското управление. Нещата се развиха бързо, след като полицията пристигна в дома ми, а аз им показах какво съм открил. Междувременно Норман Колинс е бил арестуван, което твърде ясно ми даде да разбера какво можеше да се случи на Джейк предишната нощ. Но след като Колинс беше задържан, синът ми трябваше да е в безопасност.

Тогава защо ме придружаваха?

Само предпазна мярка.

Това не ми донесе успокоение в полицейското управление и не ми носеше такова и сега. Полицията беше един компетентен, пълномощен орган и аз се радвах, че стои зад мен — но въпреки това продължавах да чувствам, че Джейк нямаше да бъде в безопасност, докато не сме заедно. Някъде, където аз можех да се погрижа за него.

Докато крачех към училището, Дайсън се изгуби зад мен и беше някак нереално да мисля, че тайно ме придружаваше полицейски служител. Но от друга страна, целият ден беше странен и необикновен. При така бързо развилите се обстоятелства все още не можех да осмисля факта, че бях открил човешки останки, най-вероятно детски, в дома си. Реалните измерения на случилото се все още ми убягваха. В полицейското управление бях разказал безпристрастно всичко, което знам, и после щяха да напечатат думите ми, за да мога да се подпиша под тях, след като взема Джейк. Все още нямах представа какво щеше да се случи след това.

Просто се дръжте нормално, беше ми казал Дайсън, което бяха напълно невъзможни инструкции предвид настоящите обстоятелства. Но когато стигнах до детската площадка, видях Карън, облегната на парапета, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на голямото си палто, и реших, че най-нормалното нещо, което можех да направя, беше да поговорим. Приближих и се облегнах на парапета до нея.

— Здравей — каза Карън. — Как върви?

— Криво-ляво.

— Ха, ха — засмя се тя и след това ме погледна сериозно. — Макар ме като гледам, това май не беше шега. Кофти ден?

Бавно изпуснах дъха от дробовете си. От полицията не ми бяха казали изрично да не споменавам пред никого случилото се през деня, но подозирах, че това не би било разумно, поне не още. Освен това нямах никаква представа откъде бих могъл да започна.

— Може да се каже. Бяха доста заплетени двайсет и четири часа. Някой път ще ти разкажа.

— Значи ще очаквам с нетърпение. Но се надявам, че си добре. Не искам да те обидя, но изглеждаш ужасно.

Тя се замисли над думите си.

— Макар че това звучи доста обидно, нали? Извинявай. Винаги говоря пълни глупости. Кофти навик.

— Няма проблем. Просто снощи почти не съм спал.

— Въображаемите приятели на сина ти ли те държаха буден?

Истински се засмях.

— Дори не знаеш колко си близо.

Момчето в пода.

Замислих се за ръждивите на вид кости, за черепа със зейнали кухини вместо очи и разцъфнали назъбени пукнатини. За красивите цветове на пеперудите, които Джейк нямаше как да е виждал, но някак беше нарисувал. И колкото и да ми се искаше точно сега да е отвън при мен, мисълта за това леко ме напрягаше. Той ме напрягаше. Моят чувствителен син, с неговото ходене насън и неговите въображаеми приятели, и начинът, по който говореше с хора, които ги нямаше, а те му разказваха страховити песнички и се опитваха да го уплашат.

Те плашеха и мен.

Вратата се отвори. Госпожа Шели се показа и започна да оглежда родителите и да вика имената на децата през рамо. Погледът й премина покрай Карън и мен.

— Адам — каза тя и след това веднага продължи с някакво друго дете.

— Опа — каза Карън. — Явно пак си бил непослушен.

— След този ден това наистина не би ме учудило.

— Все едно отново сме деца, нали? Понякога така се държат с нас.

Кимнах. Но не бях сигурен дали точно днес бях в настроение да го изтърпя.

— И да се пазиш — каза Карън, когато Адам дойде при нас.

— Непременно.

Наблюдавах как се отдалечават, след което изчаках да пуснат и останалите деца. Поне Дайсън имаше възможност да вземе обстойни предпазни мерки, мислех си аз — и при тази мисъл сам реших да огледам лицата на родителите на площадката. Но каква полза имаше от това? Вече бях виждал няколко, но не бях идвал достатъчно често и онези, които разпознавах, се брояха на пръсти. За тях вероятно самият аз изглеждах като подозрителен индивид.

Когато остана само Джейк, госпожа Шели ми махна да се приближа. Джейк се появи от едната й страна, отново вперил поглед в земята. Изглеждаше толкова уязвим, че ми се прииска да го спася — просто да го гушна и да го отведа на безопасно място. Изпитах прилив на любов към него. Може би беше твърде крехък, за да бъде обикновен, да се впише и да бъде приет. Но след всичко, което се беше случило, какво значение имаше това, по дяволите?

— Отново проблем? — попитах аз.

— Опасявам се, че да — каза госпожа Шели, като се усмихна тъжно. — Днес Джейк мина на червено. Наложи се да отиде при госпожица Уолъс, нали така, Джейк?

Джейк кимна жално.

— Какво се е случило? — казах аз.

— Удари едно момче от класа.

— О!

— Оуен започна пръв — Джейк звучеше така, сякаш щеше всеки миг да заплаче. — Опитваше се да ми вземе Пакета със специални неща. Не исках да го удрям.

— Ами да. — Госпожа Шели скръсти ръце на гърдите си и ме погледна остро. — Не съм съвсем сигурна, че за едно дете на твоята възраст е уместно изобщо да носи подобни неща в училище.

Нямах представа какво да кажа. Според обществените условности сега трябваше да застана на страната на възрастните и следователно да кажа на Джейк, че да удряш другите, е лошо и може би учителката му имаше право за Пакета. Но не можех да го направя. Изведнъж цялата ситуация ми се стори смехотворно банална. Проклетата глупава светофарна система. Ужасът от госпожица Уолъс. И най-вече мисълта да се скарам на Джейк, задето е ударил някакво лайненце, което го е дразнило нарочно и най-вероятно си е получило заслуженото.

Погледнах сина си, застанал там толкова боязливо, вероятно в очакване да му се скарам, а всъщност ми се искаше да му кажа: Браво на теб. На твоята възраст така и не събрах смелост да направя подобно нещо. Надявам се, че си го ударил силно.

И въпреки това обществените условности надделяха.

— Ще говоря с него — казах аз.

— Добре. Защото далеч не започнахме по най-добрия начин, нали така, Джейк?

Госпожа Шели разроши косата му и обществените условности се изпариха.

— Не докосвайте сина ми — казах аз.

— Моля?

Тя отмести ръката си, сякаш Джейк беше наелектризиран. Това ми донесе известно удовлетворение, макар да бях проговорил, без да се замисля, и да нямах никаква представа какво още ще кажа.

— Чухте ме — отговорих аз. — Не може да пишете името му по светофарната си система и после да се преструвате на мила. Честно казано, според мен това е ужасен начин човек да се държи с едно дете. Особено с такова, което очевидно в момента преживява трудности.

— Какви трудности? — смути се тя. — Ако има някакви трудности, можем да поговорим за тях.

Знаех, че е глупаво да се конфронтирам с нея по този начин, но все пак изпитвах известно задоволство от начина, по който бях защитил сина си. Отново погледнах към Джейк, който сега ме зяпаше любопитно, сякаш не беше сигурен как да разбира поведението ми. Усмихнах му се. Радвах се, че се беше защитил. Радвах се, че се беше опълчил на света.

Погледнах обратно към госпожа Шели.

— Ще поговоря с него — казах аз. — Защото да удряш другите, е лошо. Така че с него подробно ще обсъдим какви са по-добрите начини да се справяш, когато някой те тормози.

— Ами… радвам се да го чуя.

— Добре. Всичко ли си взе, приятел?

Джейк кимна.

— Браво — казах аз. — Защото не мисля, че тази вечер ще можем да се приберем вкъщи.

— Защо не?

Заради момчето в пода.

Но не казах това. Най-странното беше, че според мен той вече знаеше отговора на собствения си въпрос.

— Хайде — казах нежно аз.