Алекс Норт
Шепнещия мъж (52)

51

Веднъж, един следобед, той и татко се бяха прибирали от училище. Обикновено беше ден, в който го взимаше мама, защото трябваше да е един от дните, в които работи татко, но не това се случи.

Татко работеше писане на истории и хората му плащаха, за да ги четат, което според Джейк беше страхотно. И понякога татко се съгласяваше, че да, наистина беше така. От една страна, не му се налагаше да носи костюми и всеки ден да ходи в офиса и да му казват какво да прави, както повечето родители. Но също така беше трудно, защото според много хора това не беше истинска работа.

Джейк не знаеше точно какво означава това, но смътно подозираше, че в някакъв момент беше причинявало проблеми в отношенията между родителите му, защото предимно татко го водеше и го взимаше от училище, което означаваше, че не пише толкова много истории. Решението беше мама да започне да го взима по-често. Това трябваше да е един от нейните дни. Но после дойде татко и обясни, че мама не се чувства добре и затова той е трябвало да дойде вместо нея.

Така се изрази. Трябвало да дойде вместо нея.

— Тя добре ли е? — попита Джейк.

— Добре е — каза татко. — Просто когато се върна от работа, беше леко замаяна и затова малко си полегна.

Джейк му повярва, защото, разбира се, мама беше добре. Но татко изглеждаше по-напрегнат от нормалното и Джейк се зачуди дали някоя от историите, които беше писал напоследък, не вървеше дори по-зле от обичайното и че да дойде да вземе Джейк, беше като… ами. Какво беше обратното на черешката на тортата?

Джейк често се чувстваше така, сякаш той е проблем за татко. Че може би всичко щеше да бъде по-лесно, ако го нямаше.

А в колата татко му зададе обичайните въпроси за това как му е минал денят, как се е справил и с какво се е занимавал. Както винаги Джейк направи всичко по силите си да не му отговаря. Нямаше нищо вълнуващо за казване, а така или иначе, не мислеше, че татко наистина чак толкова се интересува.

Паркираха колата пред къщата.

— Може ли да вляза и да видя мама?

Донякъде беше очаквал татко да каже не, макар да не беше сигурен защо — може би защото това беше нещо, което Джейк много силно искаше да направи и татко сигурно щеше да каже не, за да му развали удоволствието. Но това не беше много честно, защото татко просто се усмихна и разреши косата му.

— Разбира се, приятел. Просто бъди нежен с нея, чу ли?

— Обещавам.

Вратата беше отключена и той изтича в къщата, без да си събуе обувките. Това беше нещо, за което мама обикновено щеше да му се скара, защото тя обичаше вкъщи да е чисто и подредено, но пък те не бяха мръсни, а той искаше да я види и да се опита да я накара да се почувства по-добре. Той притича през кухнята и влезе в дневната.

И тогава спря.

Защото нещо не беше наред. Завесите в другия край на стаята бяха дръпнати и следобедното слънце се промъкваше под ъгъл, като осветяваше половината стая. Изглеждаше спокойно и всичко беше съвсем неподвижно и тихо. Но точно това беше проблемът. Дори когато някой се крие от теб, обикновено можеш да усетиш, че е там някъде, защото хората заемат част от пространството и това някак променя атмосферата. Точно сега къщата никак не му се струваше по този начин.

Беше празна.

Татко все още беше отвън и вероятно се занимаваше нещо с колата. Джейк бавно прекоси дневната, но беше по-скоро сякаш дневната крачеше заднешком покрай него. Тишината беше толкова огромна, че сякаш можеше да я бутне, ако не внимава.

Отстрани до прозореца вратата беше отворена. Тя водеше към едно малко място в долния край на стълбите. Докато Джейк се приближаваше, той започваше да вижда все повече и повече от мястото.

Шареното стъкло на задната врата.

Единственият звук сега идваше от туптенето на собственото му сърце.

Белите тапети.

Приближаваше се толкова бавно, че почти не помръдваше.

Извитият дървен парапет.

Той погледна надолу към пода.

Мама…

 

 

„Татко!“

Джейк изпищя тази дума още преди да се е събудил напълно. После се сгуши целият под завивката и отново извика, а сърчицето му биеше силно. Не беше сънувал кошмари, откакто се бяха изнесли от старата къща, и междувременно ужасът беше станал много по-голям.

Той зачака.

Не беше сигурен колко е часът, нито колко дълго беше спал, но несъмнено е било достатъчно дълго и татко трябваше вече да си е у дома? Миг по-късно той чу равномерни стъпки да се качват по стълбището.

Джейк реши да подаде глава. В коридора все още светеше и с влизането си нечия дълга сянка се промъкна в стаята.

— Хей — нежно каза мъжът. — Какво има?

Пийт, спомни си Джейк. Пийт му допадаше доста, но все пак Пийт не беше татко, а точно сега искаше и трябваше татко да дойде при него.

Пийт беше много стар, но с едно движение седна с кръстосани крака на пода до леглото, бързо и непоколебимо.

— Какво става?

— Сънувах кошмар. Къде е татко?

— Още не се е върнал. Кошмарите са ужасно нещо, нали? Този за какво беше?

Джейк поклати глава. Никога не беше разказвал дори на татко никой от кошмарите си и не беше сигурен дали някога ще го направи.

— Няма проблем — каза Пийт, като кимна на себе си. — Знаеш ли, аз също сънувам кошмари. Доста често, при това. Но всъщност си мисля, че е добре човек да ги сънува.

— Как така може да е добре?

— Защото понякога ни се случват наистина лоши неща, а ние не обичаме да мислим за тях, затова те се заравят много надълбоко в главите ни.

— Като ушни червейчета?

— Може би да. Но в крайна сметка излизат наяве. И кошмарите може би са начинът, по който умът ни се справя с тях. Като ги разгражда на по-малки и още по-малки парченца, докато накрая от тях не остане съвсем нищо.

Джейк обмисли това. Този кошмар беше по-ужасяващ от всякога, затова му се струваше, че умът му по-скоро изгражда нещо, отколкото да го разгражда. Но от друга страна, винаги свършваше на едно и също място, преди да може добре да си спомни как вижда мама да лежи на пода. Може би Пийт имаше право. Вероятно собственият му ум беше толкова уплашен, че трябваше да събере сили за тази гледка, преди да започне да я разгражда.

— Знам, че това не улеснява нещата — каза Пийт. — Но знаеш ли какво? Един кошмар никога, ама никога не може да те нарани. Няма от какво да се страхуваш.

— Знам това — каза Джейк. — Но си искам татко.

— Сигурен съм, че ще се върне скоро.

— Имам нужда от него сега.

След завръщането на кошмара, както и на момиченцето по-рано, Джейк беше по-сигурен от всякога, че нещо не беше наред.

— Може ли да му се обадиш и да го накараш да си дойде?

Пийт замълча за миг.

— Моля те — каза Джейк. — Той няма да има нищо против.

— Знам, че няма да има — съгласи се Пийт и извади мобилния си телефон.

Джейк гледа нетърпеливо как Пийт плъзна пръст по екрана, после го натисна и приближи телефона до ухото си.

На долния стаж входната врата се отвори.

— А, ето го и твоя татко — Пийт прекъсна обаждането. — Значи всичко е наред. Нали няма проблем да почакаш тук една минутка, докато сляза долу и го доведа?

Напротив, помисли си Джейк, има. Той не искаше да прекара нито секунда повече тук горе, самичък в тъмното. Но поне татко вече си беше вкъщи и при тази мисъл изпита известно облекчение.

— Добре.

Пийт се изправи и излезе от стаята и Джейк чу проскърцването от стъпките му, докато слизаше по стълбите, а после как извика името на татко му.

Джейк впери поглед в късчето осветен коридор, което се виждаше от вратата на стаята, и се заслуша внимателно. В продължение на няколко секунди цареше пълна тишина. Но после чу нещо, което не успя да различи както трябва. Някакво движение, сякаш от местене на мебели. И хора, които си говорят, но със звуци вместо с думи — както когато много се напъваш да направиш нещо и от усилието издаваш някакъв звук.

Още един силен шум. Как пада нещо тежко.

И после отново тишина.

На Джейк му хрумна да извика татко, но по някаква причина сърцето му отново биеше силно в гърдите, толкова силно, сякаш току-що се беше събудил от кошмара, и тишината беше толкова оглушителна, все едно отново беше там, в старата им дневна.

Той впери поглед в празния коридор и зачака.

Няколко секунди по-късно последва нов шум. Отново стъпки по стълбището. Някой се качваше, но се движеше бавно и внимателно, сякаш също се страхуваше от тишината.

И тогава този някой прошепна името му.