Алекс Норт
Шепнещия мъж (37)

36

На другия ден, когато заведох Джейк на училище, все още безмълвно се удивлявах колко добре се беше приспособил към новите обстоятелства. Предишната нощ, в апартамента, беше заспал без никакви възражения, след което имах възможност да остана в дневната насаме с лаптопа и мислите си. Когато най-сетне отидох да си легна, го погледнах и лицето му изглеждаше толкова кротко, че се зачудих дали тук не му беше по-спокойно, отколкото в новия ни дом. Запитах се дали сънуваше и какво виждаше в сънищата си.

Това беше нещо, което така или иначе често се питах. Колкото до мен, въпреки умората, непознатата обстановка ми пречеше да заспя повече от всякога, затова изпитах облекчение, че той се държа толкова добре и разбрано на следващата сутрин. Може би приемаше всичко като някакво вълнуващо приключение. Каквато и да беше причината, бях благодарен, че се случва. Бях толкова изтощен и нервите ми бяха толкова опънати, че не бях сигурен дали щях да се справя с евентуални пови предизвикателства.

Отидохме с колата до училището, а после го изпратих до двора.

— Добре ли си, приятел?

— Да, татко.

— Хубаво. Заповядай — подадох му бутилката с вода и раницата. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Той закрачи към вратата, а раницата се полюшваше край крака му. Там го очакваше госпожа Шели. Не бях провел е Джейк разговора, който й бях обещал. Трябваше просто да се надявам, че днес ще му бъде по-лесно — или поне, че няма да удря никого.

— Изглеждаш все така ужасно.

Карън ме настигна, докато крачех обратно към оградата. Отново беше облечена с огромното си палто въпреки топлото утро.

— Вчера се тревожеше, че може би ще ме обидиш, като ми говориш така.

— Да, но не се стигна дотам, нали?

Тя вдигна рамене.

— Преспах и реших, че най-вероятно няма проблем.

— Значи си спала по-добре от мен.

— Това се вижда и с просто око.

Тя пъхна ръце в джобовете си.

— Какво ще правиш сега? Ходи ли ти се да изпием по едно кафе, или бързаш да отидеш някъде другаде, където да се чувстваш изморен?

Поколебах се. Нямах нищо за вършене. Бях казал на баща ми, че лаптопът ми трябва за работа, но вероятността да успея да постигна нещо в това състояние беше нищожна. Днес най-вероятно щях да се лутам из къщата с надеждата да стигна донякъде — да си губя времето, общо взето — и сега, като погледнах Карън, си казах, че нейната идея не звучеше чак толкова лошо.

— Защо не — казах аз. — Звучи добре.

Тръгнахме надолу по главната улица, минахме покрай магазинчето на ъгъла и пощенската станция на градчето, а после тя ме заведе в някаква закусвалня на име „Щастливото прасе“. На витрините бяха нарисувани пейзажи с ливади, а вътре беше обзаведено в стил рустик и пълно с дървени маси като в кухнята на някоя ферма.

— Малко е претенциозно — каза тя, като бутна вратата, която се отвори с меден звън. Но кафето е приемливо.

— Стига ми да има кофеин в него.

И несъмнено ухаеше хубаво. Поръчахме си на щанда и докато чакахме, стояхме леко неловко един до друг, без да си говорим. После занесохме напитките си до една маса и седнахме.

Карън се измъкна от палтото си. Отдолу беше облечена с бяла блуза и сини дънки и аз се изненадах колко слаба изглеждаше без своята броня. Броня ли беше? Така си мислех. Китките й бяха накичени с дървени гривни, които леко потракваха, докато прибираше косата си с двете ръце, за да я хване на небрежна опашка.

— И така — каза тя. — Кажи какво става с теб?

— Дълга история. Колко точно искаш да ти разкажа?

— О, всичко.

Обмислих това. Едно от нещата, в които винаги съм вярвал като писател, е, че не бива да говориш за историите си, преди да си ги завършил. Ако го направиш, тогава поривът да ги запишеш отслабва сякаш историята просто е имала нужда да бъде разказана по някакъв начин, какъвто и да е, и желанието да го направиш намалява с всеки разказ.

Предвид това реших да разкажа на Карън всичко.

Е, почти всичко.

Тя вече знаеше за боклуците в гаража ми и за посещението на мъжа, който се беше оказал Норман Колинс, но фактът, че Джейк за малко не беше отвлечен посред нощ, я накара да повдигне вежди. После й разказах какво бях научил от госпожа Шиъринг, както и за случилото се вчера. За тялото, което бях открил. За тайната квартира.

И накрая, за баща ми.

До този момент Карън ме беше оставила с впечатлението, че е леко вятърничава: склонна на шегички и безобидни саркастични коментари. Но когато разказът ми приключи, тя изглеждаше ужасена и изключително сериозна.

— Стига, бе — каза тихо тя. — В медиите все още няма никакви подробности — само това, че в някакъв имот са намерени останки. Нямах никаква представа, че става дума за твоята къща.

— Мисля, че внимават да не издават твърде много информация. От онова, което разбрах, според тях останките принадлежат на някакво дете на име Тони Смит. Бил е една от жертвите на Франк Картър.

— Бедните му родители — Карън поклати глава. — Двайсет години. Въпреки че след толкова дълго време сигурно са се досетили. Може би дори са изпитали облекчение, че най-сетне са разбрали истината.

Спомних си думите на баща ми.

— Всеки заслужава да се прибере у дома — казах аз.

Карън извърна поглед. Сякаш искаше да каже още нещо, но по някаква причина не беше сигурна дали трябва да го прави.

— Онзи мъж, когото са арестували… — каза тя.

— Норман Колинс.

— Точно така, Норман Колинс. Той откъде е знаел за тялото?

— Нямам представа. Явно винаги се е интересувал от случая.

Отпих от кафето си.

— Изглежда, според баща ми, той през цялото време е бил съучастник на Франк Картър.

— И е убил Нийл Спенсър?

— Не съм сигурен.

— Дано е така… Искам да кажа — поправи се тя, — макар да е ужасно да говоря така, че лова поне би означавало, че са заловили виновника, проклет да е. Господи, ако ти не се беше събудил…

— Знам. Не искам дори да си го помислям.

— Адски е ужасяващо.

Така беше — но разбира се, дори да не исках да си го помислям, това не означаваше, че успявах да се сдържа.

— Снощи потърсих информация за него — казах аз. — За Картър. Малко е зловещо, но сякаш имах нужда да знам. Шепнещия мъж. Някои от подробностите бяха просто разтърсващи.

Карън кимна.

— „Ако една врата полуотворена оставиш ти, не след дълго ще чуеш някой да шепти“. След като го спомена, питах Адам дали го е чувал. Това е някакво стихче, което децата си казват едно на друго. Разбира се, той дори не е чувал за Картър, но явно оттам е тръгнало. И сега си го предават един на друг.

— За да се пазят от чудовището.

— Ами да. Само дето това чудовище е истинско.

Замислих се за стихчето. Адам го беше чул, без да си дава сметка какво означава, и може би беше излязло извън пределите на Федърбанк. Децата често разпространяват подобни неща и може би някое от децата в предишното училище на Джейк го беше разказало — и така го беше чул и той.

Разбира се, със сигурност се беше случило нещо подобно. Не му го беше казало момиченцето, защото то не беше истинско.

Но това не обясняваше пеперудите. Или момчето в пода.

Карън сякаш прочете мислите ми.

— Ами Джейк? Той как приема всичко това?

— Мисля, че добре.

Вдигнах безпомощно рамене.

— Не знам. Ние двамата… понякога ни е трудно да говорим един с друг. Той не е най-лесното дете.

— Такова не съществува — каза Карън.

— И аз не съм най-лесният човек.

— Пак ще го кажа. Ами ти? Сигурно е било странно да се срещнеш с баща си след толкова дълго време. Изобщо ли не си поддържал връзка с него?

— Не. Когато й дойде твърде много, майка ми го напусна заедно с мен. Оттогава не съм го виждал.

— Твърде много?

— Алкохолът — казах аз. — Насилието…

Но след това замълчах. Беше ми по-лесно да го разкажа така, без да навлизам в подробности, но истината беше, че с изключение на онази последна нощ, всъщност не си спомнях баща ми да е проявявал физическо насилие към майка ми или към мен. Алкохолът, да, макар навремето да не разбирах напълно какво се случва; само знаех, че е ядосан през цялото време, че го нямаше с дни, че имахме твърде малко пари, че родителите ми се караха яростно. Помня и презрението, и горчивината, които той излъчваше — усещането за заплаха, надвиснала във въздуха, сякаш всеки момент можеше да се случи нещо лошо. Помня, че се страхувах. Но реално насилие сякаш звучеше пресилено.

— Съжалявам да го чуя — каза Карън.

Отново вдигнах рамене и се почувствах неловко.

— Благодаря. Но да, беше странно да го видя. Спомням си го, разбира се, но сега е различен. Вече не прилича на пияница. Цялото му поведение е променено. По-спокойно.

— Хората се променят.

— Така е. И всъщност това е добре. Вече сме напълно различни хора. Аз вече не съм дете. Той не ми е наистина баща. Това няма никакво значение.

— Не съм сигурна, че ти вярвам.

— Е, така стоят нещата.

— Това го вярвам.

Карън беше изпила кафето си и сега започна да облича палтото си.

— И в този ред на мисли се опасявам, че ще се наложи да те прелъстя и да те изоставя.

— Трябва да отидеш някъде другаде, където да бъдеш изморена?

— Не, аз се наспах добре, забрави ли?

— Вярно.

Завъртях чашата си, в която бяха останали няколко глътки кафе. Тя явно нямаше намерение да ми каже къде отива и в този момент си помислих, че не знаех почти нищо за нея.

— Забеляза ли, че през цялото време говорихме само за мен? Не ми се струва честно.

— Защото ти си много по-интересен от мен, особено в момента. Вероятно можеш да пишеш за това в някоя от твоите книги.

— Може би.

— Да, извинявай. Потърсих те в интернет.

Тя мигновено придоби засрамен вид.

— Умея да научавам разни неща. Не казвай на никого.

— Гроб съм.

— Радвам се да го чуя.

Тя замълча, сякаш искаше да каже още нещо. Но след това поклати глава и очевидно размисли.

— Доскоро?

— Разбира се. Да се пазиш.

Когато си тръгна, си изпих кафето и се зачудих какво ли щеше да каже накрая. Както и за факта, че ме беше потърсила в интернет. Какво означаваше това?

И лошо ли беше, че ми стана доста приятно?