Алекс Норт
Шепнещия мъж (5)

4

Когато пристигнах, изглежда повечето деца играеха в двора на „Клуб 567“. Докато паркирах, дочух развеселения им смях. Всички изглеждаха толкова щастливи — толкова нормални — и за момент погледът ми се зарея сред децата в търсене на Джейк, с надеждата да го видя при тях.

Но разбира се, синът ми не беше там.

Вместо това го открих вътре, седнал с гръб към мен, приведен над една рисунка. Сърцето ми се сви, когато го видях. Джейк беше нисък за възрастта си, а стойката му в този момент го караше да изглежда още по-мъничък и уязвим от всякога. Сякаш се опитваше да изчезне в рисунката пред себе си.

Кой би могъл да го вини? Той мразеше да идва тук, знаех това, макар никога да не възразя ваше предварително и да не се оплакваше след това. Но се чувствах така, сякаш нямах друг избор. Беше имало толкова много непосилни за мен ситуации след смъртта на Ребека: първата подстрижка, на която трябваше да го заведа; поръчването на дрехи за училище; непохватното опаковане на коледни подаръци, защото не можех да виждам нищо заради сълзите. Безкраен списък. Но по някаква причина училищните ваканции се бяха оказали най-трудни. Колкото и да обичах Джейк, ми беше невъзможно да прекарвам цял ден, всеки ден с него. Чувствах се така, сякаш нямах достатъчно в себе си, с което да запълня всички тези часове, и макар да се презирах, задето не съумявах да бъда бащата, от когото той имаше нужда, истината беше, че понякога имах нужда от време за себе си. Да забравя за бездната между нас. Да не мисля за нарастващата си неспособност да се справям с всекидневието. Да мога да легна и да си поплача, като знам, че не може да влезе и да ме види.

— Здравей, приятел.

Сложих ръка на рамото му. Той не вдигна поглед.

— Здравей, татко.

— Какво прави днес?

— Нищо особено.

Под ръката си почувствах едно почти недоловимо вдигане на рамене. Тялото му сякаш почти не беше там, някак по-леко и меко дори от материята на тениската, с която беше облечен.

— Малко си поиграх с едно дете.

— Едно дете? — казах аз.

— Едно момиченце.

— Много хубаво.

Наведох се напред и погледнах към листа.

— Виждам и че рисуваш.

— Харесва ли ти?

— Разбира се. Чудесна е.

Всъщност нямах никаква представа какво изобразяваше — някаква битка, въпреки че беше невъзможно да разбера кои бяха различните страни, нито какво точно се случваше. Джейк много рядко рисуваше нещо статично. Рисунките му оживяваха като анимация, която се разиграваше върху листа, при което накрая се получаваше нещо като филм, в който се виждаха всички сцени едновременно, насложени една върху друга.

Но той имаше въображение и това ми харесваше. Това беше едно от нещата, по които приличаше на мен: нещо, което ни свързваше. Макар, в действителност, да не бях написал повече от десет думи през десетте месеца от смъртта на Ребека.

— Татко, ще се местим ли в новата къща?

— Да.

— Значи чичкото в банката те е послушал?

— Да кажем, че успях достатъчно убедително да спекулирам с финансовото си състояние.

— Какво означава „спекулирам“?

Почти се учудих, че не знаеше. Още много отдавна с Ребека бяхме решили да говорим с Джейк като с възрастен и когато той не знаеше някоя дума, ние му я обяснявахме. Той попиваше всичко и в резултат често му хрумваха странни неща. Но това не беше дума, която точно сега имах желание да му обясня.

— Означава нещо, за което аз и чичкото в банката трябва да се тревожим — казах аз. — Не ти.

— Кога ще отидем?

— Възможно най-скоро.

— Как ще занесем всичко?

— Ще наемем микробус.

Замислих се за парите и потуших назряващата паника.

— Или може би просто ще използваме колата хубаво ще я натоварим и ще ги пренесем на няколко пъти. Може би няма да успеем да вземем всичко със себе си, но можем да прегледаме играчките ти и да видим какво искаш да си запазиш.

— Искам да ги запазя всичките.

— Ще видим, става ли? Няма да те карам да се разделяш с нищо, което не искаш, но много от тях вече са твърде детски за теб. Може някое друго момченце да им се радва повече.

Джейк не отговори. Играчките може и да бяха твърде детски, за да си играе с тях, но всяка беше свързана с различен спомен. Ребека винаги се беше справяла по-добре с всичко, което имаше общо с Джейк, включително и съвместните игри, и все още ясно си я спомнях, коленичила на пода, как мести фигурки наоколо. Беше безкрайно, прекрасно търпелива с него във всички отношения, в които на мен ми беше толкова трудно. Играчките му бяха неща, които тя е докосвала. Колкото по-стари бяха, толкова повече от нейните отпечатъци имаше по тях. Едно невидимо натрупване на нейното присъствие и живота му.

— Както ти казах, няма да те карам да се разделяш с нищо, което не искаш.

Което ми напомни за неговия Пакет със специални неща. Стоеше там, на масата, до рисунката — една износена кожена чантичка, голяма колкото книга с твърди корици, която се затваряше с цип от три страни. Нямах представа какво е било първоначалното й предназначение. Приличаше на голям несесер, макар само един господ знаеше защо Ребека би притежавала подобна вещ.

Няколко месеца след смъртта й прегледах някои от нейните неща. Съпругата ми цял живот беше обичала да складира всевъзможни, но практични неща, и много от вещите й бяха складирани в кашони, подредени на купчини в гаража. Един ден занесох няколко кашона в къщата и започнах да ги разглеждам. В тях имаше неща още от детството й, без никаква връзка със съвместния ни живот. От това сякаш трябваше да ми бъде по-леко, но не беше така. Детството е — или трябва да бъде — един щастлив период и въпреки това знаех, че тези безгрижни, пълни с надежда артефакти не бяха завършили с щастлив край. Започнах да плача. Джейк дойде и сложи ръка на рамото ми, а когато не реагирах веднага, той ме прегърна с малките си ръце. След това разгледахме заедно някои от нещата и той намери онова, което щеше да се превърне в Пакета — и ме попита дали може да го вземе. Разбира се, че може, казах аз. Можеше да вземе каквото си поиска.

Към онзи момент Пакетът беше празен, но той започна да го запълва. Някои от нещата вътре беше изровил сред вещите на Ребека. Имаше писма и снимки, и разни сувенирчета. Рисунки, които беше направил, и важни за него вещи. Джейк никога не се разделяше с Пакета, като вещица — с котката си, и с малки изключения, аз не знаех какво има в него. Дори и да можех, нямаше да погледна вътре. Все пак това бяха неговите специални неща и той имаше право на това.

— Хайде, приятел — казах аз. — Вземи си нещата и да тръгваме.

Той сгъна рисунката и ми даде да я нося. Каквото и да представляваше, тя очевидно не беше от достатъчна важност, за да влезе в Пакета. Той го взе сам и го занесе до вратата на стаята, където на закачалка висеше бутилката му за вода. Аз натиснах зеления бутон, за да отворя вратата, и хвърлих поглед през рамо. Шарън беше заета с чистене.

— Искаш ли да кажеш довиждане? — попитах Джейк.

Застанал на прага, той се обърна и за миг ми се стори тъжен. Очаквах да каже довиждане на Шарън, но вместо това той помаха към празната маса, на която беше седял, когато дойдох.

— Довиждане — извика той. — Обещавам да не забравя.

И преди да успея да кажа нещо, той се провря под ръката ми.