Алекс Норт
Шепнещия мъж (70)

69

Франсис седеше в килията си и чакаше.

Прекара последните две седмици в затвора в трескаво очакване, но днес нещо в света наоколо прищрака и той разбра, че мигът най-сетне е настъпил. Откакто загасиха лампите, той седеше търпеливо на леглото си в мрака, все още напълно облечен, положил ръце върху бедрата си. Слушаше как металното ехо и подсвиркванията на останалите затворници бавно затихваха около него. Почти невиждащо беше вперил поглед в суровата тухлена стена.

Чакаше.

Той беше голям човек и не се страхуваше.

Разбира се, те бяха направили всичко по силите си, за да го уплашат. В началото, когато го доведоха в затвора, надзирателите се бяха държали професионално, но или не можеха, или не искаха да прикрият омразата си към него. Все пак Франсис беше убил едно момченце — а освен това и един полицай, което за тях сигурно беше още по-лошо. Бяха го претърсили изключително грубо. Понеже беше задържан до началото на процеса, се предполагаше, че трябва да го държат отделно от осъдените затворници, но по вратата му често беше имало удари и почуквания, както и съскане и шепнене на заплахи откъм коридора. Надзирателите от време на време бяха подвиквали на другите затворници да престанат, но го бяха правили колкото да не е без нищо и не бяха взели никакви други мерки, за да сложат край на това. Според Франсис това им доставяше удоволствие.

Нека.

Той чакаше. В килията беше топло, но кожата му беше настръхнала и цялото му тяло леко трепереше. Но не от страх.

Защото той беше голям човек. И не се страхуваше.

За пръв път видя баща си преди седмица, в столовата на затвора. Дори по време на хранене Франсис беше държан отделно от другите затворници и по тази причина седеше на една маса сам, а някакъв надзирател го наблюдаваше отвисоко как яде помията, която му бяха предоставили. Според Франсис му даваха възможно най-отвратителните порции, но ако наистина правеха така, то шегата беше за тяхна сметка. Той беше ял много по-ужасна храна. И беше оцелял при много по-сурови условия от тези тук. Франсис гребна една лъжица студено картофено пюре и си каза за стотен път, че всичко това беше просто един тест. Каквото и да му направеха, той щеше да го изтърпи. Щеше да заслужи…

И тогава обърна глава и видя баща си.

Франк Картър влезе в столовата, все едно притежаваше целия затвор, леко приведе глава под касата на вратата и присъствието му мигновено изпълни цялото помещение. Беше истински исполин. Надзирателите, много от които бяха с цяла глава по-ниски от него, се държаха на почтително разстояние. Няколко други затворници вървяха от двете му страни, всичките облечени в оранжеви униформи, но баща му изпъкваше сред тях като очевидния тартор на групата. Не изглеждаше да е остарял. На Франсис баща му се струваше почти свръхестествено голям и могъщ, сякаш ако пожелаеше, можеше да премине през стените на затвора и да излезе от другата страна невредим, покрит в прах.

Сякаш можеше да направи всичко.

— По-живо, Картър — обади се надзирателят и го сръчка в гърба.

Франсис изяде пюрето, като си мислеше как този човек може би съвсем скоро щеше да съжалява за това. Защото на това място неговият баща беше кралят, а това означаваше, че Франсис е от кралското семейство. Докато се хранеше, той от време на време поглеждаше тайничко към масата, на която седеше баща му със своята свита. Там затворниците се смееха, но бяха твърде далеч, за да може Франсис да заглуши останалите звуци и да чуе какво си говорят. Но баща му не се смееше. И макар Франсис да си мислеше, че останалите от време на време поглеждаха към него, баща му никога не го правеше. Не, Франк Картър просто се хранеше бързо, като от време на време попиваше брадата си с една салфетка, но най-вече гледаше право пред себе си, докато дъвчеше, сякаш замислен за сериозни неща.

— Казах по-живо.

През изминалите дни Франсис на няколко пъти беше виждал Картър и винаги се беше случвало едно и също. Той наново се смайваше от размерите на този мъж — винаги извисяващ се над околните, като баща, заобиколен от деца. И всеки път сякаш изобщо не забелязваше Франсис. За разлика от свитата си, той дори веднъж не погледна към Франсис. Но Франсис го усещаше непрестанно. Лежеше сам в килията си нощем, а масивното присъствие на баща му туптеше някъде там, отвъд дебелата врата и стоманените коридори.

Очакването бавно се беше натрупвало, докато днес не разбра, че мигът е настъпил.

Аз съм голям човек, мислеше си сега Франсис.

Не се страхувам.

Затворът беше по-притихнал от всякога. Все още се долавяха отдалечени шумове, но в неговата килия беше толкова тихо, че той чуваше собственото си дишане.

Той чакаше.

И чакаше.

Докато най-сетне не чу приближаващите стъпки отпред — едновременно предпазливи и развълнувани. Франсис се изправи, а сърцето му тръпнеше в надежда, докато се вслушваше още по-внимателно. Беше повече от един човек. Чу се тих смях, последван от шъткане. Подрънкване на ключове. Което беше логично — на това място баща му можеше да се сдобие, с каквото си пожелае.

Но в шумовете имаше и нещо почти подигравателно.

Пред килията някой прошепна името му.

Фрааааансис.

Един ключ се превъртя в ключалката.

И тогава вратата се отвори.

Франк Картър влезе в килията и масивното му тяло изпълни рамката на вратата. Имаше точно толкова светлина, че да може Франсис да види лицето на баща си, неговото изражение и…

И…

Той отново беше дете.

И беше изпълнен с ужас.

Защото Франсис помнеше твърде добре изражението на баща си. Онзи поглед, с който винаги гледаше Франсис, когато влизаше нощем в стаята му и му заповядваше да стане, защото трябваше да му покаже нещо. Тогава омразата, която виждаше, беше удържана по необходимост и беше насочена в други посоки. Но тук и сега най-сетне повече нямаше нужда от това.

Помогни ми, помисли си Франсис.

Но тук нямаше кой да му помогне. Точно както не беше имало кой да го направи преди толкова много години. Нямаше кого да повика, за да дойде.

Никога не беше имало.

Шепнещия мъж бавно закрачи към него. С треперещи ръце Франсис посегна надолу и хвана края на тениската си.

И после я дръпна върху лицето си.