Алекс Норт
Шепнещия мъж (10)

9

След ваната на Джейк същата вечер седнах до леглото му, за да си почетем един на друг. Той четеше много хубаво и в момента бяхме на „Силата на три“ от Даян Уейн Джоунс. Беше една от любимите ми детски книжки, която бях избрал, без да се замисля. Ужасяващата ирония на заглавието ме осени чак по-късно.

Когато приключихме главата за вечерта, оставих книгата при другите.

— Да се гушнем? — казах.

Той се измъкна изпод завивките, без да продума, и седна настрани върху коленете ми, като ме обгърна с ръце. Насладих се на прегръдката колкото можех по-дълго и след това той отново се покатери в леглото си.

— Обичам те, Джейк.

— Даже като се караме?

— Разбира се. Особено като се караме. Точно тогава е най-важно.

Това ми напомни за картината, която му бях нарисувал — знаех, че я пази. Погледнах надолу към Пакета със специални неща, който сега стоеше под леглото, така че ако протегне ръчичката си надолу през нощта, да може да го достигне. Но това на свой ред ме накара да се замисля за онова, което беше нарисувал същия следобед. Не му беше станало приятно, че ми показа рисунката си, и затова в онзи момент не го бях питал нищо за нея. Но на топлата, мека светлина в спалнята ми се стори, че може би сега бих могъл да го направя.

— Днес много хубаво нарисува нашата къща казах.

— Благодаря ти, татко.

— Но ми е любопитно нещо. Кое беше момиченцето на прозореца до теб?

Той прехапа устни и не отговори.

— Всичко е наред — нежно казах. — Можеш да ми кажеш.

Но отново той не отговори. Очевидно, което и да е то, момиченцето беше причината днес да не искаше да ми покаже рисунката и също така сега да не иска да говори за нея. Но защо?

Отговорът ми хрумна миг по-късно.

— Тя ли е момиченцето от „Клуб 567“?

Той се поколеба, после кимна.

Седнах обратно на пода и с всички сили се опитах да прикрия раздразнението си. Разочарованието си дори. Бяхме се чувствали щастливи тук. Изглеждаше ми, че Джейк свиква лесно с новото място и аз бях изпитвал предпазлив оптимизъм. И въпреки това очевидно неговата въображаема приятелка ни беше следвала през цялото време. Тази мисъл ме накара да потръпна — идеята, че я бяхме оставили в старата ни къща, а от онзи миг насам тя бавно се е прокрадвала след нас, за да ни настигне.

— Още ли си говориш с нея? — попитах аз.

Джейк поклати глава.

— Тя не е тук.

От разочарованието му стана ясно, че му се искаше тя да е тук, и отново се почувствах неприятно. Не беше полезно за него да се вкопчва в някого, когото го няма. Но от друга страна, точно сега той изглеждаше толкова унил и самотен, че почти изпитвах вина, задето го лишавам от приятелката му. И болка както винаги, задето не му бях достатъчен.

— Е — внимателно казах аз. — Утре започваш училище. Сигурен съм, че там ще си намериш много нови приятели. А междувременно аз съм тук. Ние сме тук. Нова къща, ново начало.

— Безопасно ли е тук?

— Безопасно?

Защо ме питаше това?

— Да, разбира се, че е безопасно.

— Вратата заключена ли е?

— Да.

Лъжата — невинната беше изречена автоматично. Вратата не беше заключена; мисля, че дори не бях закачил предпазната верижка. Но Федърбанк беше спокойно градче. И освен това все още беше рано вечерта и всички лампи светеха. Никой не би бил толкова нагъл.

Но Джейк изглеждаше толкова уплашен, че внезапно си дадох сметка за разстоянието, което ни делеше от входната врата. Шумът от пълненето на ваната. Ако някой се беше промъкнал вътре, докато ние бяхме тук горе, щях ли да съм го чул?

— Няма нужда да се тревожиш за това — казах аз, като се опитах да звуча възможно най-уверено. — Никога не бих позволил да ти се случи нещо. Защо си толкова разтревожен?

— Трябва да затваряш вратите — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да ги държиш заключени.

— Джейк…

— Ако една врата полуотворена оставиш ти, не след дълго ще чуеш някой да шепти.

Побиха ме ледени тръпки. Джейк изглеждаше уплашен, а това изречение със сигурност не беше нещо, което можеше да си е измислил сам.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Не знам.

— А от кого го чу?

Той не отговори. Но в този момент осъзнах, че нямаше нужда да го прави.

— От момиченцето?

Той кимна и аз поклатих глава, обзет от объркване. Джейк нямаше как да е чул подобно странно стихче от някого, когото го няма. Тогава може би в „Клуб 567“ бях допуснал грешка и момиченцето беше истинско? Може би Джейк просто му беше казал довиждане, без да си даде сметка, че е излязло навън? Но пък когато пристигнах, той беше седял сам на масата. Значи трябва да е било някое от другите деца, което е искало да го уплаши. От изражението му в момента личеше, че е успяло.

— Джейк, тук си в пълна безопасност. Обещавам ти.

— Но аз не отговарям за вратата!

— Не — казах аз. — Аз отговарям за нея. И няма нищо, за което да се тревожиш. Няма значение какво ти е казал някой. Сега трябва да слушаш само мен. Няма да позволя да ти се случи нещо. Никога.

Той ме слушаше, наистина — макар да не бях сигурен, че съм го убедил.

— Обещавам ти. И знаеш ли защо няма да позволя да ти се случи нещо? Защото те обичам. И то много. Дори като се караме.

Това го накара лекичко да се усмихне.

— Вярваш ли ми? — попитах.

Той кимна и вече изглеждаше по-спокоен.

— Добре — разроших косата му и се изправих. — Защото е вярно. Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, татко.

— След пет минути ще се кача да видя дали си заспал.

Угасих лампата и излязох от стаята, а после заслизах по стълбите възможно най-безшумно. Но вместо да се излегна на кушетката, както ми се искаше, спрях пред входната врата.

Ако една врата полуотворена оставиш ти, не след дълго ще чуеш някой да шепти.

Глупости, разбира се, от когото и да го беше чул. Но тези думи все още ме човъркаха. И точно както ме тревожеше мисълта за момиченцето, което ни беше последвало чак до другия край на страната, сега не можех да се отърся от образа й, застанала до него, с преметната на една страна коса и онази странна усмивка на лицето й, как нашепва страхотии в ухото му.

Тази нощ закачих предпазната верижка.