Алекс Норт
Шепнещия мъж (42)

41

На следващата сутрин се постарах Джейк да е готов малко по-рано от обикновено, за да имаме време да минем през къщи, преди да го заведа на училище. Баща ми вече беше отвън и ни чакаше в колата си. Докато вървяхме към него, той отвори прозореца от своята страна.

— Здравейте — каза баща ми.

— Добро утро, Пийт — сериозно каза Джейк. — Как си днес?

При тези думи лицето на баща ми се озари, развеселено от официалния тон, който синът ми понякога използваше. Той му отвърна подобаващо.

— Много добре, благодаря. А ти как си, Джейк?

— Добре. Беше интересно да отседнем тук, но вече нямам търпение да се прибера у дома.

— Мога да си представя.

— Но не и да отида на училище, след като се приберем.

— Това също мога да си го представя. Но училището е много важно.

— Да — каза Джейк. — Явно е така.

При тези думи баща ми започна да се смее, но после погледна към мен и спря. Може би си мислеше, че като си говори така с Джейк, аз може да се подразня. Странното беше, че макар онзи следобед в полицейското управление да се бях почувствал точно така, сега беше малко по-различно. Харесваше ми, когато хората се впечатляваха от сина ми; това ме караше да се гордея с него. Беше глупаво от моя страна, разбира се той беше отделен човек, а не някакво мое постижение, — но чувството си беше там и дори сега, с баща ми, беше по-силно от обикновено. Не бях сигурен защо. Дали исках да натрия бащинството в носа му, или се дължеше на някакво подсъзнателно желание да го впечатля? Не ми харесваше какво говореха и двата варианта за мен.

— Ще се видим там — обърнах се аз. — Хайде, Джейк.

Пътуването не беше дълго, но заради сутрешния трафик отне известно време. Джейк прекара по-голямата част на задната седалка, като риташе безцелно седалката пред себе си и си тананикаше някаква мелодийка. От време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане и го виждах, обърнал глава настрани, присвил очи срещу прозореца, както често правеше, сякаш присъствието на света отвън го озадачаваше, но не го интересуваше особено много.

— Татко, ти защо не харесваш Пийт?

— Искаш да кажеш детектив Уилис — казах аз и свих по нашата улица. — Не че не го харесвам. Аз не го познавам. Той е полицай, а не приятел.

— Но се държи приятелски. Аз го харесвам.

— Ти също не го познаваш.

— Но ако ти не го познаваш и не го харесваш, защо да не може аз да не го познавам и вместо това да го харесвам?

Бях твърде уморен за подобни полемики.

— Не че не го харесвам.

Джейк не отговори и аз нямах никакво желание да обсъждаме повече този въпрос. Децата доста добре улавят атмосферата, а моят син беше по-чувствителен от повечето деца. Вероятно за него беше очевидно, че лъжа.

И все пак лъжех ли наистина? Все още мислех за разговора ни от предишната вечер и вероятно заради това сега ми беше по-лесно да го припозная като своя баща — да гледам на него като на човек като мен, за когото бащинството се беше оказало трудно. Въпреки това той далеч не беше онзи мъж, когото си спомнях, както и аз вече не бях дете.

Колко време отнема и колко трябва да се промени човек, преди онзи, когото си ненавиждал, да изчезне напълно и на негово място да се появи нов? Сега Пийт беше друг човек.

Не че не го харесвах. Истината беше, че изобщо не го познавах.

 

 

Когато стигнахме до къщата, от полицаите нямаше и следа — дори предпазната лента беше махната. Нито имаше сериозно присъствие на репортери, както се бях опасявал: само една малка групичка хора, които разговаряха помежду си. Докато паркирах на алеята за коли, те дори не изглеждаха особено заинтригувани. Но Джейк беше.

— Ще ни дават ли по телевизията? — развълнувано попита той.

— В никакъв случай.

— О.

През цялото време Пийт беше карал зад нас. Сега той паркира странично зад нашата кола и бързо излезе. Репортерите се приближиха към него и аз надникнах, за да го гледам, докато разговаряше с тях.

— Татко, какво става?

— Чакай малко.

Джейк също се опитваше да види.

— Това…? — каза той.

— Мамка му.

След това в колата за миг се възцари мълчание. Загледах се с широко отворени очи в групичката, която се беше насъбрала около баща ми, смътно долавях как им се усмихва учтиво и обяснява нещо с разбиращо повдигане на рамене, както и как няколко репортери кимаха в отговор. Но вниманието ми беше насочено към един конкретен репортер сред тях.

— Татко, ти каза думичката с „М“.

Джейк звучеше изумен.

— Да, така е.

Извърнах поглед от Карън, застанала сред останалите репортери с бележник в ръка.

— И да. Това там е майката на Адам.

* * *

— Ще ни дават ли по телевизията, Пийт? — попита Джейк.

Затворих входната врата зад гърба ни и сложих верижката.

— Джейк, вече ти отговорих. Не, няма.

— Аз просто питам и Пийт.

— Не — каза Пийт. — Няма да ви дават. Точно както ти каза татко. Затова говорих с хората отвън. Те са репортери, затова се интересуват какво се е случило тук, но аз им напомних, че то няма нищо общо с вас двамата.

— Малко има — каза Джейк.

— Е, малко. Но не много. Ако знаехте повече или бяхте по-замесени, тогава щеше да бъде различно.

При тези думи стрелнах Джейк с поглед, с надеждата да разбере от изражението ми, че сега не е моментът да казва нищо повече за момчето в пода. Той ме погледна и кимна, но нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

— Но татко го намери.

— Да — каза Пийт. — Но тази информация не е известна на хората отвън. И доколкото ги засяга, вие двамата не сте част от тази история. Мисля, че засега е най-добре нещата да останат така.

— Добре — Джейк звучеше разочарован. — Може ли да разгледам наоколо и да видя какво са направили?

— Разбира се.

Той изчезна нагоре по стълбите. Пийт и аз зачакахме пред входната врата.

— Наистина мисля онова, което казах — заговори след малко той. — Няма нужда да се тревожиш. Медиите няма да искат да повлияят на процеса. Очевидно не мога да ти забраня да твориш с тях, но те просто знаят, че тук са намерени човешки останки, така че според мен няма да проявят интерес към вас. И ще се държат много внимателно в присъствието на Джейк.

Кимнах, но главата ми се въртеше. Това може би наистина беше всичко, което медиите знаеха официално, но вчера бях казал толкова повече неща на Карън, че ми беше трудно да си ги припомня всичките. Тя знаеше за среднощния посетител, който се беше опитал да отвлече Джейк. За това, че именно аз бях открил тялото. Че Пийт беше моят баща — при това баща насилник. И бях почти сигурен, че съм казал и други неща, за които в момента дори не можех да се сетя.

„Умея да научавам разни неща“, беше казала тя.

В онзи момент това не беше нищо повече от разговор между приятели; не си бях давал сметка, че съм се раздрънкал пред някаква проклета репортерка.

И от това ме болеше.

Тя трябваше да ми каже. Бях се почувствал така, сякаш тя искрено се интересуваше от мен, но вече не бях толкова сигурен в това. От една страна, нямаше как да е знаела, че имам нещо общо със случая. Но от друга, в никакъв момент по време на разтвора не беше намекнала, че тя наистина не е човек, на когото би следвало да разказвам всичко.

Баща ми се намръщи.

— Добре ли си?

— Да.

Но по-късно щеше да се наложи да проверя какви щети беше нанесъл този разговор. А междувременно, нямаше никакъв шанс да разкажа на баща си за него.

— Тук в безопасност ли сме? — попитах аз.

— Да. Норман Колинс няма да бъде пуснат на свобода още дълго време, а дори това да се случи, тук вече няма нищо, което го интересува. Нито когото и да било от другите.

— Другите?

Той се поколеба.

— Хората винаги са се интересували от тази къща. Колинс ми каза, че това е била местната къща на ужасите. Децата се предизвиквали едно друго кой ще се приближи до нея. Снимали са се и разни такива неща.

— Къща на ужасите. Омръзна ми да го чувам.

— Така или иначе, това са детинщини — каза Пийт. — Останките на Тони Смит вече не са тук. Това е всичко, което е интересувало Колинс. Не ти или Джейк.

Не аз или Джейк. Но не спирах да мисля как онази нощ бях видял Джейк в долния край на стълбището и как онзи мъж му беше говорил през пощенската кутия. Не можех да си спомня точните думи, които бях чул, но помнех достатъчно, за да знам, че се беше опитвал да накара Джейк да отвори вратата — и не бях убеден, че беше искал да вземе единствено ключовете от гаража.

— Ами Нийл Спенсър? — попитах аз. — Колинс обвинен ли е в неговото убийство?

— Не. Но вече разполагаме с голям брой заподозрени. И ми повярвай, че не бих позволил да се върнете тук, ако не мислех, че ще бъдете в безопасност.

— Не би могъл да ме спреш.

— Не — каза той, като извърна поглед. — Но със сигурност бих се опитал да те разубедя, особено след като и Джейк живее тук. Отвличането на Нийл Спенсър се е случило заради подходящо стечение на обстоятелствата; той се е прибирал сам. Извършителят не е човек, който иска да привлича внимание. Очевидно е добре да наглеждаш Джейк, но няма причина да мислиш, че някой от двама ви е в опасност.

Звучеше ли убедително? Не бях сигурен, но днес ми беше трудно да преценя. Изглеждаше изтощен. Когато го бях видял за първи път, беше очевидно, че е в добра физическа форма, но днес наистина изглеждаше на годините си.

— Изглеждаш уморен — казах аз.

Той кимна.

— Наистина съм уморен. И ми предстои нещо, което нямам никакво желание да правя.

— Какво?

— Няма значение — просто каза той. — Важното е, че трябва да бъде направено.

Дадох си сметка, че вероятно целият този случай му се отразяваше и това беше видно от държанието му в момента. Важното е, че трябва да бъде направено. Вече виждах пред себе си един мъж, натоварен с толкова много неща, който се опитваше да се справи с всичко. Изглеждаше така, както често се чувствах аз.

— Майка ми — неочаквано казах аз.

Той ме погледна и зачака, без да пита нищо.

— Тя умря — казах аз.

— Вече ми каза.

— Ти изяви желание да разбереш какво се е случило. Животът й не беше лек, но тя беше добър човек. Не бих могъл да си мечтая за по-добър родител. Умря от рак. Не заслужаваше онова, което преживя, но не е страдала. Случи се много бързо.

Това беше лъжа — смъртта на майка ми беше продължителна и болезнена — и нямам никаква представа защо казвах обратното. Нямах някакъв вроден дълг да се старая Пийт да се чувства добре, нито да смекчавам болката или вината, които евентуално изпитваше. И въпреки това една част от мен се зарадва, когато видя, че му олеква.

— Кога?

— Преди пет години.

— Значи е успяла да види Джейк?

— Да. Той не си я спомня. Но да.

— Е, радвам се, поне за това.

Последва миг мълчание. И тогава Джейк слезе долу и двамата едновременно леко се отдръпнахме един от друг, сякаш някакво напрежение помежду ни се беше скършило.

— Татко, всичко си е съвсем същото — каза Джейк, като звучеше почти подозрително.

— Умеем да претърсваме домовете на хората внимателно — обясни Пийт. И също така почистваме след себе си.

— Възхитително.

Джейк се обърна и се качи обратно в стаята си.

Пийт поклати глава.

— Има характер това дете.

— Да. Така е.

— Ще държим връзка, ако има някакво развитие по случая — каза той. — Но междувременно, ако имаш нужда от нещо — имам предвид, каквото и да било, — това са координатите ми.

— Благодаря.

Гледах как баща ми се отдалечава надолу по алеята за коли, с леко наведена глава, и въртях визитната картичка в ръката си. Когато се качи в колата си, погледнах оттатък нея, към насъбралите се репортери. Повечето вече се бяха разотишли. Огледах лицата им и се опитах да намеря Карън.

Но тя си беше тръгнала.