Алекс Норт
Шепнещия мъж (60)

59

— Говори по-бавно — каза Аманда. — Какво си открил?

Беше работила цяла нощ без прекъсване и сега — с наближаването на девет часа сутринта — усещаше всяка изминала минута. Тялото й не беше просто изтощено. Костите я боляха от умора, а мислите й бяха накъсани и разсеяни. И последното, от което имаше нужда точно в този момент, беше Том Кенеди да й дърдори в ухото по телефона, особено когато звучеше точно толкова несвързано и неадекватно, колкото се чувстваше самата тя.

— Казах ги — отговори той. — Една рисунка.

— Рисунка на пеперуда.

— Да.

— Моля те, може ли да говориш по-бавно и да ми обясниш какво означава това?

— Беше в Пакета със специални неща на Джейк.

— В кое?

— Неговата колекция от неща — той си ги пази. Неща, които означават нещо за него. Тази рисунка беше вътре. На една от пеперудите, които бяха в гаража.

— Добре.

Аманда огледа оживената работна стая. Струваше й се, че вътре цари същият хаос, както и в собствената й глава. Съсредоточи се. Имаше някаква рисунка на пеперуда. Това очевидно означаваше нещо за Том Кенеди, но тя все още нямаше никаква представа защо.

— Джейк я е нарисувал?

— Не! Точно там е работата. Прилича на нещо, нарисувано от голям човек. Но той наистина ги рисуваше онази вечер след първия учебен ден. Мисля, че някой му я е дал да я прерисува. Защото как иначе би могъл да ги е виждал? Те бяха в гаража, нали така?

— В гаража.

— Значи трябва да ги е видял някъде другаде. И явно е било оттук. Някой му я е нарисувал. Някой, който ги е виждал.

— Някой, който е бил във вашия гараж?

— Или в къщата. Ти така каза, нали? Че е имало и други като Норман Колинс, които са знаели, че тялото е там. Че онзи мъж, за когото мислиш, че е отвлякъл Джейк, е един от тези хора.

За миг Аманда замълча, докато обмисляше думите му. Да, така смятаха. И макар вероятно откритието на Кенеди да не означаваше нищо, нощта също не беше довела до нищо друго.

— Кой я е нарисувал? — попита тя.

— Не знам. Изглежда скорошна, затова си мисля, че може би е някой от училището. Джейк я донесе вкъщи след първия учебен ден и след това я е прерисувал.

Училището.

В дните след изчезването на Нийл Спенсър бяха разговаряли с всеки, който би могъл да е контактувал сравнително редовно с момчето, включително и с учителския състав. Но никой от тях не беше събудил каквото и да било подозрение. И разбира се, Джейк беше посещавал училището само в продължение на няколко дни. Тази рисунка, ако се предположи, че имаше някакво отношение към случая, можеше да се е появила от другаде.

— Но не си сигурен?

— Не — каза Том. — Но има и нещо друго. Същата вечер Джейк говореше с някого, който не беше там. Той го прави от време на време, нали така? Има си въображаеми приятели. Само че онзи път той каза, че е било „момчето в пода“. Как е могъл да знае за това, както и за пеперудите, ако някой не му е разказал за тях?

— Не знам.

Тя устоя на порива да отбележи, че това можеше да е просто съвпадение и че дори да не беше, все още нямаше причина да се съсредоточават върху училището. Вместо това насочи вниманието си към онова, което в момента й се струваше дяволски важното.

— Не ти ли хрумна да го споменеш по-рано?

В отговор се възцари мълчание. Може би не беше съвсем честно от нейна страна: синът на човека беше изчезнал, а и все пак някои неща придобиват смисъл само като погледнеш назад. Рисунки и въображаеми приятели. Чудовища, които шепнат пред прозореца. Възрастните невинаги слушат внимателно децата си. Но ако Том Кенеди им беше казал това по-рано и ако тя го беше слушала внимателно, сега нещата можеше да стоят по-различно. Тя нямаше да седи тук изтощена, Пийт да е в болница, а Джейк Кенеди да е изчезнал. Беше й невъзможно да скрие обвинението в тона си.

— Том? Защо не каза нищо?

— Не знаех какво означаваше — отговори той.

— Е, може би не означава нищо, но… о, за бога, задръж малко така.

На екрана й се появи известие. Аманда отвори съобщението. Лиз Бамбър, полицейската служителка за свръзка със семейството, беше пристигнала в дома на Карън Шоу, но никой не отваряше вратата. Аманда се намръщи и притисна телефона до ухото си. Сега, когато Том беше спрял да говори, тя чуваше улично движение в слушалката.

— Къде си? — попита го тя.

— Отивам към училището.

Господи. Тя се наведе тревожно напред.

— Не го прави, моля те.

— Но…

— Но нищо. Няма да помогне.

Тя затвори очи и разтри челото си. Какво си мислеше той, по дяволите? Като изключим, разбира се, факта, че синът му беше изчезнал, така че изобщо не мислеше трезво.

— Чуй ме — каза тя. — Чуй ме внимателно. Искам да се върнеш обратно в къщата на Карън Шоу. Там има една полицайка, сержант Лиз Бамбър, която те очаква. Ще й кажа да те доведе в управлението. Тогава ще може да обсъдим рисунката. Съгласен ли си?

Той не отговори. Можеше да си представи какво му се върти в ума. Как се разкъсва между собствената си решителност да помогне на Джейк и авторитета в нейния глас.

— Том? Нека не влошаваме нещата.

— Съгласен съм.

Той затвори.

По дяволите. Не беше сигурна дали му повярва, или не, но реши, че точно сега нямаше какво да направи по този въпрос. Междувременно тя отговори на съобщението на Лиз, разясни новите инструкции, после се облегна назад в стола си и разтърка лицето си в опит да го съживи.

На бюрото й пристигна нов доклад. Тя отново отвори очи и се сблъска с още безполезни свидетелски показания. Никой от съседите не беше чул или видял нищо. По някакъв начин Франсис Картър — или Дейвид Паркър, или както там наричаше себе си сега — беше успял да влезе в една къща, да извърши опит за убийство на опитен полицейски служител, да отвлече едно дете и да се измъкне незабелязано, без да привлече каквото и да било внимание. Дяволски късмет. Буквално.

Но не просто късмет, разбира се. Преди двайсет години той може и да е бил крехко, уязвимо момченце, но очевидно през изминалите години се беше превърнал в нестабилен, опасен мъж. Такъв, който умееше да се промъква незабелязано.

Тя въздъхна.

Значи училището, за добро или лошо.

Нека проверим отново.