Алекс Норт
Шепнещия мъж (34)

33

Малки победи в ужасните дни. Човек трябва да се осланя на тях, помисли си Аманда, когато седна отново срещу Норман Колинс в стаята за разпити. След жестокостта, на която беше станала свидетел предишната нощ, и усещането за провал, което беше изпитала, след като не беше успяла да открие Нийл Спенсър навреме, тя беше готова да пролее малко кръв. Малките победи често бяха всичко, на което можеше да се надява човек.

— Норман, извинявайте за прекъсването — каза тя. — Да продължим нататък.

— Чудесно. Нека бързичко приключим с всичко това.

— Точно така. — Тя се усмихна учтиво. — Нека направим точно това.

Колинс скръсти ръце пред гърдите си с тънка, самодоволна усмивка. Това не я учуди. От мига, в който го видя, тя разбра точно какво имаше предвид Пийт, когато казваше, че у този човек имаше нещо странно. Беше от онези хора, които ако срещнеш на улицата, инстинктивно пресичаш от другата страна, за да ги избегнеш. Пресилената официалност на облеклото му й приличаше на дегизировка — опит да си придаде почтен вид, под който прозираше неприятната му същност. И от поведението му ставаше ясно, че се чувстваше някак откъснат от останалите хора. И дори, че ги превъзхожда.

Двайсет минути след началото на разпита, след като беше отговорил на всеки един от нейните въпроси, той продължаваше да има пълното право да вярва, че я превъзхожда. Но тогава Стеф беше почукала на вратата и Аманда беше дала знак, че разпитът се прекъсва за малко. Сега тя протегна ръка, включи отново записващото устройство и се върна към предишния разговор.

Срещу нея Колинс въздъхна театрално.

Тя сведе очи към листа хартия, който беше донесла със себе си. С удоволствие щеше да изтрие самодоволната усмивка от лицето на този гнусен нещастник.

Но всичко по реда си.

— Господин Колинс — каза тя. — Нека набързо преговорим и си изясним някои от нещата, които обсъдихме по-рано. През юли тази година сте посетили Виктор Тайлър в затвора „Уитроу“. Каква беше целта на това посещение?

— Интересувам се от престъпления. В определени среди съм известен като експерт по темата. Исках да поговоря с господин Тайлър за естеството на действията му. Предполагам, точно както от полицията са разговаряли с него през годините.

Вероятно не точно по същия начин, каза си Аманда.

— По време на разговора засегнахте ли темата за Франк Картър?

— Не.

— Беше ли ви известно, че Тайлър и Картър са приятели?

— Не.

— Това изглежда странно. Като се има предвид, че сте експерт по темата.

— Не може да се очаква човек да знае всичко — усмихна се Колинс.

Аманда беше сигурна, че лъже, но разговорът между Колинс и Тайлър не беше записан и тя не можеше да го докаже.

— Добре — каза тя. Къде се намирахте следобеда и вечерта на 30 юли тази година, вечерта, в която беше отвлечен Нийл Спенсър?

— Вече ви казах. През по-голямата част от следобеда си бях у дома. След това отидох пеша до улица „Таун“ и вечерях в ресторанта, който се намира там.

— Добре е, че си го спомняте толкова ясно.

Колинс сви рамене.

— Обичам рутината. Беше неделя. Докато майка ми беше жива, ходехме заедно. Сега се храня сам.

Аманда кимна на себе си. Собственикът на ресторанта беше потвърдил казаното от него, което означаваше, че явно Колинс имаше непоклатимо алиби за времето, в което е бил отвлечен Нийл Спенсър. И макар обискът на дома му все още да не беше приключил, до момента полицаите не бяха открили нищо, което да сочи, че Нийл някога е бил там. Тя беше сигурна, че по някакъв начин Колинс беше сериозно замесен във всичко това, но точно сега изглеждаше, че не е имал нищо общо с отвличането на Нийл Спенсър.

— Улица „Гархолт“, номер 13 — каза тя.

— Да?

— Опитали сте се да закупите имота.

— Точно така. Беше обявен за продажба. Не мога да си обясня защо това се счита за престъпление.

— Не съм казала нищо подобно.

— Къщата се продаваше. Живея на едно и също място от доста дълго време насам и ми се струваше, че е време малко да разперя криле. Да си опитам късмета сам, така да се каже.

— И след отказа да ви продадат къщата, вие все пак сте се навъртали около нея.

Колинс поклати глава.

— Напълно невярно.

— Господин Кенеди твърди, че сте се опитали да влезете с взлом в гаража му.

— Той просто греши.

— Гараж, в който бяха намерени останките на едно дете.

В този миг Аманда не можа да отрече усилията, които Колинс положи. Макар за нея да нямаше никакво съмнение, че той прекрасно знаеше какво е било намерено, поне не забрави да се престори на учуден. Далеч не го направи убедително, но все пак се опита.

— Това е… шокиращо — каза той.

— Не съм сигурна, че ви вярвам, Норман.

— Не знам нищо по въпроса — намръщи се той. — Разговаряхте ли с предишния собственик? Може би трябва да го направите.

— В момента повече ме интересува защо вие сте имали такъв интерес към този имот.

— И аз вече ви отговорих: нямах. Този господин… Кенеди ли казахте? Той греши. Изобщо не съм се приближавал до дома му.

Аманда впери поглед в него и Колинс на свой ред непреклонно впери поглед в нея. Думата на един човек срещу тази на друг: Дори да успееха да организират очна ставка и Кенеди да идентифицираше Колинс, тя не беше сигурна, че само по себе си това щеше да бъде достатъчно за повдигане на обвинение. Точно сега фактите сочеха, че тя не може да докаже дали е знаел за останките в гаража, или не. И изглеждаше, че не е бил замесен в отвличането на Нийл Спенсър. Предвид естеството на някои от експонатите в колекцията му може би щяха да успеят да го обвинят в притежание на крадени вещи, но и това не беше сигурно.

И самодоволното копеле го знаеше.

Или поне така си мислеше.

Аманда отново погледна надолу към листа, който Стеф й беше дала — резултата от проверката на отпечатъците на Норман Колинс, взети, след като го бяха арестували. И макар все още да нямаше изгледи да успее да му припише отвличането на Нийл Спенсър, тя все пак изпита вълнуваща тръпка. Живееше за мигове като този. Искаше й се Пийт да беше тук, за да може да го сподели с него. Един господ знаеше, че той също го заслужаваше.

— Господин Колинс — каза тя. — Бихте ли ми казали къде се намирахте в четвъртък, 4 април тази година?

Колинс се поколеба.

— Моля?

Аманда зачака, без да откъсва поглед от листа. Поне това му беше привлякло вниманието. Вероятно беше очаквал още въпроси за това какво е правил в деня на отвличането на Нийл Спенсър — една тема, около която му се беше струвало напълно безопасно да обикаля. Но Аманда знаеше, че при споменаването на тази нова дата под краката му беше зейнала бездънна черна яма.

— Не съм сигурен, че си спомням — отговори предпазливо Колинс.

— Нека тогава да ви припомня. Намирахте ли се в близост до гората Холингбек?

— Не бих казал.

— Е, пръстите ви са били там. А останалата част от вас?

— Не…

Отпечатъците ви са открити по чука, с който същата нощ е бил убит Доминик Барнет.

Аманда вдигна поглед и с наслада забеляза потта, която избиваше по челото на Колинс. Беше един превзет, надменен мъж — но и такъв, който можеше лесно да бъде уязвен. Любопитно й беше да наблюдава как мислено прехвърля всяка възможна реакция в опит да се измъкне и как бавно осъзнава, че е много по-дълбоко загазил, отколкото си беше представял.

— Без коментар — каза той.

Аманда поклати глава. Това беше негово право, разбира се, но самото изречение винаги я беше вбесявало. Нямате право да запазите мълчание — това й се беше искало винаги да каже на хората. И точно сега тя искаше Колинс да застане зад постъпката си, вместо да се опитва да се скрие. Защото на карта бяха заложени други човешки животи.

— Норман, в момента е в твой интерес да ми кажеш всичко, което знаеш.

Тя сложи лакти върху масата и се опита да звучи по-дружелюбно, отколкото се чувстваше.

— И не само в твой интерес. Казваш, че нямаш нищо общо с отвличането на Нийл Спенсър. Ако това е вярно, значи един убиец все още е на свобода.

— Без коментар.

— И ако не го открием, този човек ще убие още деца. Мисля, че ти знаеш за този човек много повече, отколкото твърдиш.

Колинс впери поглед в нея с напълно пребледняло лице. Аманда не помнеше да е виждала някого, чиято самодоволна увереност се стопява толкова бързо и преминава в локва от жалко самосъжалително страдание.

— Без коментар — прошепна той.

— Норман…

— Искам адвокат.

— Е, това със сигурност може да се уреди — каза тя и бързо стана, без да се опитва да скрие гнева си. И отвращението си. — Може би тогава ще проумееш колко си загазил и че най-доброто, което можеш да направиш за себе си, е да ни съдействаш.

— Без коментар.

— Да, да, чух те и първия път.

Малки победи.

Но докато официално арестуваше Норман Колинс за убийството на Доминик Барнет, Аманда се замисли за всичко, което беше казала. Ако той наистина не беше убил Нийл Спенсър, значи един убиец на деца се разхождаше на свобода — което означаваше, че можеше да бъде отговорна за смъртта на още едно момченце.

В съзнанието й се появи образът на Нийл Спенсър на сметището предишната нощ и всяко въодушевление, което обикновено би изпитала, се изпари напълно.

Една малка победа не беше достатъчна.