Алекс Норт
Шепнещия мъж (64)

63

„Да, да.“

Когато чух глас иззад вратата, толкова се учудих, че забравих да махна пръста си от звънеца.

Бях спрял да се надявам, че някой ще отвори. Към този момент по-скоро нямах къде другаде да отида, нито какво друго да правя. Дори не знаех колко дълго бях стоял там. Просто бях решен да продължавам да натискам звънеца, сякаш по този начин можех някак си да спася Джейк.

Отстъпих крачка назад, после се обърнах и погледнах към Карън. Тя ме чакаше в колата и ме гледаше тревожно, притиснала телефона до ухото си. Беше настояла да се обади в полицията, затова й бях дал визитната картичка на детектив Бек. Сега тя гледаше право в мен и поклащаше глава.

Обърнах се отново към вратата, без никаква представа какво щеше да се случи. Откакто разгледах Пакета със специални неща на Джейк, се движех само от адреналина и сега, когато бях тук, изобщо не знаех какво, по дяволите, да кажа на Джордж Сондърс, нито дори какво да направя.

Ключ в ключалката.

Споменът за гледката на баща ми от предишната нощ ме връхлетя. Нараняванията, които му бяха нанесени. Той беше един способен човек в добра форма и въпреки това онзи, който го беше нападнал, лесно беше успял да го надвие. Бил е невъоръжен и вероятно е бил неподготвен, но въпреки това. Какво можех да направя аз?

Далеч не бях обмислил всичко достатъчно добре.

Вратата се отвори.

Очаквах да има закачена верижка и Сондърс да се вижда само наполовина, и може би да наднича виновно навън. Но той отвори вратата докрай уверено и видът му ме хвана напълно неподготвен. Изглеждаше нормално във всеки смисъл на тази дума и макар да предполагах, че е на двайсет и няколко, изглеждаше много по-млад. У него имаше нещо меко, някак детинско. Не мислех, че ще видя някого, който изглежда толкова безобидно.

— Джордж Сондърс? — попитах аз.

Той кимна сънено и пристегна белия халат, с който беше облечен. Черната му коса беше разрошена и несресана, а от изражението му личеше, че току-що се е събудил и беше едновременно озадачен и раздразнен от това.

— Работите в училище „Роуз Терас“, нали така?

Той присви очи.

— Да. Точно така.

— Синът ми учи там. Мисля, че може би му преподавате.

— О. Ами не, аз не преподавам. Аз съм просто помощник-учител.

— Трети клас. Джейк Кенеди.

— Да, вярно. Мисля, че е в моя клас. Но искам да кажа, че трябва да говорите с учителката му.

Той се намръщи, но по-скоро защото беше сънен и объркан, а не подозрителен, сякаш това току-що му беше хрумнало.

— И да отидете в училището. Откъде изобщо научихте къде живея?

Аз го погледнах. Лицето му беше бледо и той леко трепереше въпреки горещата сутрин. Наистина изглеждаше болен. И да, леко смутен от появата ми, но не разтревожен заради мен конкретно. Просто притеснен от факта, че на прага му стоеше родител на едно от децата от училището.

— Всъщност не става въпрос за това как се справя в училище — казах аз.

— А за какво тогава?

— Джейк изчезна.

Сондърс поклати глава неразбиращо.

— Някой го е отвлякъл — казах аз. — Точно както Нийл Спенсър.

— Господи! — Тази новина явно искрено го ужаси. — Толкова съжалявам. Това кога…?

— Снощи.

— Господи — каза той, после затвори очи и разтърка челото си. — Това е ужасно. Ужасно. Всъщност не съм прекарвал много време с Джейк, но ми се струва, че е едно много мило дете.

Такъв е, помислих си аз.

Но също така забелязах, че Сондърс употребява сегашно време, и започнах да се съмнявам в предишните си подозрения. Уликите, които ме доведоха тук, бяха нищожни — а на живо Сондърс приличаше на човек, който не би наранил и муха. Дори не би могъл да го направи. А и той изглеждаше искрено озадачен от новината, че Джейк е бил отвлечен — човекът очевидно беше разтърсен от чутото.

Показах му рисунката на пеперудата.

— Вие ли сте му нарисували това?

Сондърс я погледна.

— Не. За пръв път я виждам.

— Не сте я нарисували вие?

— Не.

Той направи крачка назад. Държах пред лицето му лист хартия с разтреперана ръка и той реагираше точно както би направил всеки, когато на прага му застане човек като мен.

— Ами момчето в пода? — попитах аз.

— Моля?

— Момчето в пода.

Той ме гледаше с широко отворени очи, вече видимо ужасен. Беше онова ужасено изражение, което човек придобива, когато постепенно започва да осъзнава, че го обвиняват в нещо. И ако се преструваше, значи беше невероятен актьор.

Това е грешка, помислих си аз.

И въпреки това.

— Джейк! — извиках покрай него аз.

— Какво правите…?

Аз се облегнах напред на рамката на вратата, почти се опрях гърди с гърди в Сондърс и отново извиках.

— Джейк!

Никакъв отговор.

След няколко секунди мълчание Сондърс преглътна. Звукът, който издаде, беше толкова силен, че успях да го чуя.

— Господин… Кенеди?

— Да.

— Разбирам, че се тревожите. Наистина го разбирам. Но ме плашите. Не знам какво се случва в момента, но наистина смятам, че трябва да си вървите.

Погледнах го. Страхът в погледа му беше очевиден и ми се стори, че е искрен. Цялото му тяло беше замръзнало в стреснато положение. Беше един от онези кротки хора, които можеш да накараш да се свият на кълбо само като им повишиш тон — и изглежда, бях успял да го направя.

Сондърс казваше истината.

Джейк не беше тук и аз…

И аз…

Аз поклатих глава и на свой ред направих крачка назад.

Вече бях загубен. Напълно загубен. Беше грешка да идвам тук. Трябваше да сторя каквото ми бяха наредили и да се върна в къщата на Карън, преди да успея да направя нещо още по-неразумно. Преди да успея да прецакам всичко още повече.

— Съжалявам — казах аз.

— Господин Кенеди…

— Съжалявам. Тръгвам си.