Алекс Норт
Шепнещия мъж (51)

50

Бях се уговорил с Карън да се срещнем в един пъб на няколко пресечки от къщата ми, недалеч от училището. Беше местният пъб, казваше се просто „Федърбанк“ и когато пристигнах там, се почувствах доста неловко. Вечерта беше топла и градината на заведението, точно до улицата, беше пълна с хора. През големите прозорци вътре също изглеждаше доста оживено. Точно както когато отидох в двора на училището на Джейк на първия учебен ден, се почувствах сякаш съм някъде, където всички се познават, но моето място не е там и никога няма да бъде.

Забелязах Карън на бара и си проправих път през навалицата, заобиколен от всички страни от разгорещени тела и смях. Тази вечер от голямото й палто нямаше и следа. Беше облечена в дънки и бяла блуза. Когато застанах до нея, се почувствах още по-нервен.

— Здравей — казах през глъчката.

— Здрасти. — Тя ми се усмихна, после се наведе към мен. — Тъкмо навреме. Какво да ти поръчам?

Хвърлих бърз поглед към най-близките наливни бири и си избрах една на случаен принцип. Тя плати, подаде ми моята халба и след това се отдръпна от бара, като ми кимна да я последвам през тълпата, към вътрешната част на пъба. Докато вървях след нея, се зачудих дали не съм разбрал напълно погрешно замисъла на тази вечер и дали не ме води да се запозная с нейни приятели. Но точно след бара имаше една врата и след като я бутна да се отвори, се озовахме в още една градина на заведението, но по-закътана, на гърба на пъба и заобиколена от дървета. На тревата имаше кръгли дървени маси, на прилично разстояние една от друга, както и малък детски кът, където няколко деца си играеха по ниски въжени мостчета, докато родителите им седяха наблизо с питие в ръка. Тук имаше по-малко хора и Карън ме заведе до една свободна маса съвсем в дъното.

— Можеше да доведем децата — казах аз.

— Да, ако не бяхме с всичкия си отвърна тя и седна на стола. — Предполагам, че не си невероятно безотговорен и сигурно си намерил някого да гледа Джейк?

Аз седнах до нея.

— Да. Баща ми.

— Еха! Тя примигна. След онова, което си ми разказвал, сигурно е било странно.

— Малко, да. Обикновено не бих го помолил, но… Ами искаше ми се да изляза да пийна нещо и нямаше как да съм придирчив.

Тя повдигна вежди.

Изчервих се.

— Говорех за него, а не за теб.

— Ха! Между другото, нищо от това не се записва.

Тя докосна ръката ми малко под лакътя и не отдръпна своята няколко секунди повече от необходимото.

— Радвам се, че все пак дойде — каза тя.

— Аз също.

— И наздраве, между другото.

Чукнахме чашите си.

— И така. Не се ли тревожиш за него?

— За баща ми? — поклатих глава. — Честно казано, не. Не и в този смисъл. Всъщност не знам как се чувствам по този въпрос. Не е нещо за постоянно. Дори не е нищо.

— Да. Разумна гледна точка. Хората се тревожат твърде много за природата на нещата. Понякога е по-добре просто да се носиш по течението. Ами Джейк?

— О, той вероятно го харесва повече, отколкото мен.

— Сигурна съм, че това не е вярно.

Спомних си как се беше държал Джейк точно преди да изляза и потуших чувството за вина, което ме споходи.

— Може би — казах аз.

— Както вече ти казах, имаш твърдо ниско мнение за себе си.

Отпих от чашата си. Донякъде все още бях нащрек, но си дадох сметка, че това по никакъв начин не беше свързано със срещата ми с Карън. Всъщност бях изненадан колко спокоен се чувствах тук и сега и колко естествено ми се струваше да седя толкова близо до нея — малко по-близо, отколкото биха седели двама приятели. Не, бях нервен, защото все още се тревожех за Джейк. Беше ми трудно да спра да мисля за него. Трудно да се отърся от предчувствието в стомаха, което ми казваше, че колкото и да ми се искаше да бъда тук, беше много по-важно да бъда някъде другаде.

Отпих още веднъж от чашата и си казах, че това са глупости.

— Каза, че майка ти гледа Адам?

— Аха.

Карън завъртя очи към небето и после започна да ми разказва за живота си. Преместила се във Федърбанк миналата година, като избрала градчето най-вече защото майка й живее тук. Макар отношенията им да били обтегнати, майка й винаги се отнасяла добре с Адам и Карън беше решила, че нейната помощ ще й бъде от полза, докато отново успее да си стъпи на краката.

— Бащата на Адам няма ли го в картинката?

— Мислиш ли, че щях да изляза с теб, ако го имаше?

Карън се усмихна. Аз вдигнах рамене леко безпомощно и тя ме пощади.

Не, не е. И може би това е трудно за Адам, но понякога така е най-добре за децата, дори невинаги да успяваш да го разбереш в момента, когато се случва. Брайън — бившият ми… нека просто да кажем, че в известен смисъл прилича на баща ти. Много.

Тя отпи от собствената си чаша и макар мълчанието между нас да не беше неловко, все пак ми се струваше, че моментът е подходящ да приключим с тази конкретна тема. Някои разговори трябваше да почакат, ако изобщо беше нужно да бъдат провеждани. Междувременно наблюдавах децата, които се бореха с катерушките в другия ъгъл на градината. Вечерта вече се спускаше. Въздухът притъмняваше, а сред дърветата около нас се щураха мушички.

Но все още беше топло. Още беше приятно.

С тази разлика, че…

Сега погледнах в друга посока. Вътрешният ми компас вече беше установил накъде беше къщата ми и дори не бях толкова далече от Джейк: може би само на няколкостотин метра по права линия. Но ми се струваше толкова далеч. И сега, когато отново погледнах към децата, си казах, че не просто се смрачава, а светлината изглежда някак неправилно. Че всичко е изкривено и странно.

— О — каза Карън, като бръкна в дамската си чанта. — Сега си спомних. Донесох нещо. Малко се срамувам, но може ли да те помоля за автограф?

Последната ми книга. При вида й си припомних колко изоставах със следващата и това предизвика лек пристъп на паника у мен. Но този жест очевидно беше мил и напълно непресторен, затова се насилих да се усмихна.

— Разбира се.

Тя ми подаде една химикалка. Отворих книгата на заглавната страница и започнах да пиша.

На Карън.

Спрях. Никога не съм знаел какво да напиша.

Много се радвам, че се запознахме. Надявам се да не ти се стори отвратителна.

Когато подписваш книги за различни хора, някои от тях изчакват и прочитат какво си написал по-късно. Карън не беше от тях. Когато видя какво съм написал, тя се засмя.

— Сигурна съм, че няма. Така или иначе, защо си мислиш, че ще я прочета? Приятел, направо я пускам да се продава в интернет.

— Няма проблем, само че на твое място нямаше да разчитам на това, за да се пенсионирам.

— Не се тревожи.

Въздухът около нас беше притъмнял още повече. Отново погледнах към детския кът и видях едно момиченце, облечено със синьо-бяла рокля, загледано втренчено в мен. Погледите ни се срещнаха за миг и всичко друго в градината на заведението изчезна. След това то се усмихна широко и се затича към едно от въжените мостчета, а друго момиченце я гонеше и се смееше.

Поклатих глава.

— Добре ли си? — попита Карън.

— Да.

— Хммм. Не съм сигурна, че ти вярвам. За Джейк ли си мислиш?

— Май да.

— Тревожиш ли се за него?

— Не знам. Може би. Сигурно си въобразявам, просто за първи път излизам вечер без него. И си изкарвам чудесно, наистина. Просто се чувствам…

— Адски странно?

— Малко, да.

— Разбирам те. — Тя се усмихна съчувствено. — И аз бях така, когато започнах да оставям Адам с майка ми. Сякаш нещо те тегли към къщи, и то с всички сили. Някаква вътрешна нужда да се прибереш.

Кимнах, макар да изпитвах нещо много по-силно. Усещането вътре в мен беше, че нещо никак не е наред. Но вероятно просто проигравах и ставаше въпрос за същото, което описваше тя.

— И това е нормално — каза Карън. — Честно. Просто си в началото. Хайде да си допием и можеш да се прибереш вкъщи, и може би някой път може да излезем отново. При положение че искаш?

— Несъмнено искам.

— Добре.

Тя ме гледаше в очите, аз също не откъсвах поглед от нейните и пространството между нас сякаш беше наситено с възможности. Дадох си сметка, че в този миг бих могъл да се наведа към нея, за да я целуна, и че ако го направя, тя също би се навела към мен. Че двамата можем да затворим очи, когато устните ни се докоснат, и че целувката ще бъде нежна като дъх. Също така знаех, че ако не го направя, един от двамата трябваше да отмести поглед. Но мигът щеше да се е случил и двамата щяхме да го знаем, и в някакъв момент щеше да се случи отново.

Значи може просто да го направя сега.

И тъкмо щях да го сторя, когато телефонът ми започна да звъни.